Що е Европа: свидетелствата

Що е Европа: свидетелствата

© Надежда Чипева, Капитал



Евгений Дайнов написа втора /вероятно заключителна/ статия за дискусията, която започна след нападението над редакцията на "Шарли ебдо" от есе на Теодора Димова в портала "Култура" и негов текст в "Дневник". "Дневник" препечата мненията на Тони Николов и Калин Янакиев от портала. Междувременно помести коментара на Николай Слатински от "Фейсбук", както и текста на Ружа Смилова от блога й. В дискусията се намеси и Стефан Попов, също с текст в портала "Култура" - всички текстове вижте в карето "По темата".


Разговорът, започнал покрай това, кой е и кой не е "Шарли", се опитва да се качи на по-високо ниво. Да му помогнем.


За целта, да преформулираме въпроса така: "Що е Европа?". От отговора зависят много неща, включително – дали Украйна ще продължи да съществува като отделна от Русия държава.




Ситуирането на въпроса на това по-генерално равнище, разбира се, разширява понятието "Европа" до понятието "Запада", т.е. включва и Америка като дъщерна на Европа цивилизация.


За удобство на моите опоненти, ще изградя своята позиция върху отколешната християнска методология на "свидетелствата". При християните свидетелстват хора с имена като Матей, Лука или Йоан; при мен ще носят имена като Роналд, Маргарет, Георг или Уинстън.


***


Европа вярва в много и различни неща


Например, тя вярва, че всеки има свободата да нарича Бог с онова име, което избере; и че дори хората, избрали да Го наричат с едно и също име, имат правото да общуват с Него по различни начини. А имат и свободата изобщо да отричат неговото съществуване.


От тази гледна точка, доста странно стои убеждението на моите християнски опоненти (в тази дискусия), че след като не съм християнин – значи съм атеист. А щом съм атеист – значи съм ляв.


Тази двойна редукция ("Всеки, който не е християнин е безбожник; а всеки безбожник е ляв") е пример за онзи "теснолинеен монизъм", против който възстава Айзая Бърлин в своята защита на либералния европейски проект, публикувана под името "Четири опита върху свободата".


Към теснолинейния монизъм ще се върнем по-късно. Засега да останем на терена на философията, където няма никакво значение, какво име избирам да Му дам. Това никого не интересува, тъй като няма отношение към дискусията. Защото в нея Той няма място – нещо, изведено още от моя свидетел Георг (Хегел).*


В своите "Лекции по философия на религията" Хегел императивно


разделя света на хората от света на божественото:


"...в отношението, което има самата религия в своята непосредственост към останалото съзнание на човека... (има) два вида сфери на съзнанието, при които поредно само се преминава от едната към другата и обратно."


И – какво има в тия две сфери, в които не може да се живее едновременно, а се преминава последователно от едната в другата?


Ето какво има в сферата на "останалото съзнание" на човека:


"Когато в човешкия живот и в науката се е пробудил разсъдъкът и рефлексията е станала самостоятелна, волята си поставя абсолютно цели, например правото, държавата, предмети, които трябва да бъдат в себе си и за себе си..."


Аха. Правото и държавата нямат нищо общо с религията на конструиращите ги човеци. Следователно, няма смисъл (без-смислено е) в обсъждането на държавата и правото да присъства религиозната гледна точка; тя просто се намира другаде.


По-нататък Хегел свидетелства, че свободата и правата също са част от човешката, а не от религиозната сфера:


"Едната страна е тази, в която той (човекът) знае самия себе си, в която той се намира в своите цели и интереси и независимо и самостоятелно определя себе си като изхожда от себе си. Другата страна е тази, в която той признава една по-висша сила, абсолютни задължения, задължения без истински права, и това, което той получава за изпълнението на своите задължения, винаги остава само милостиня."


Докато се намираш в сферата на религията, имаш абсолютни задължения, права нямаш и се надяваш на милостиня. Това, разбира се, не може да бъде основа за каквато и да е цивилизована подредба на всекидневния ни свят; и затова всичко в него е част от човешката сфера. Светът на човеците е съставен от нещата, които сме си направили в онези моменти, в които не сме религиозни същества (което не означава, че не сме действали като добродетелни същества).


Това е причината останалите ми свидетели да не споменават християнството тогава, когато описват света, който отбраняват срещу външни опасности. Те споменават само и единствено онези "предмети" (по Хегел), които са част от човешката сфера. А това са важни свидетели, тъй като именно те са успели да защитят "Европа" ("Запада") от връхлитащите я отвън чудовища.

Чърчил

© Associated Press

Чърчил


Ето как моят свидетел Уинстън (Чърчил) описва онова, което пази през 1940 година, застанал сам срещу Хитлер, Мусолини, Сталин и японците:


"Цивилизацията... означава общество, основано върху мнението на цивилните. Означава, че насилието, управлението на воини и деспотични главатари, състоянието на лагери и войни, на бунтове и тирания, са заменени от парламенти, в които се коват законите, и от независими съдилища, които поддържат тези закони... Това е цивилизацията – и на нейна почва израстват свободата, удобството и културата."


Нито дума за християнство или за каквато и да е религия. Онова, за което Чърчил воюва против диктаторите, опира до това, какъв е животът на обикновените хора.


В по-кратка реч свидетелят Уинстън описва както враговете на цивилизацията, така и нейните основни ценности:


"Там, където хората се борят срещу варварството, тиранията и кланетата, и за свобода, закон и чест..." и т.н.


Не съм съгласен със Стефан Попов, че разговорът за ценности няма смисъл (комай малко е предозирал с Витгенщайн...). Напротив, ето ги ценностните опори на нашата европейска цивилизация – свобода, закон, чест. И трите, вкл. "чест" са, според моя свидетел Георг (Хегел)** част от човешката, а не – от религиозната сфера.


Този разговор, между другото, се намира и отвъд делението "ляво-дясно".


Ценностите на европейската цивилизация имат както легитимен ляв,
така и легитимен десен прочит


Враговете са онези – леви, десни и други – които атакуват тези ценности.

Маргарет Тачър и Роналд Рейгън

© Associated Press

Маргарет Тачър и Роналд Рейгън


Близко до Уинстъновото описание на цивилизацията е и това на друг мой свидетел, Роналд (Рейгън). В писмо до Горбачов, Рейгън, както и Чърчил, не споменава нито религии, нито божества – а говори за обикновените хора такива, каквито са; и чиято цивилизация е нашата:


"Хората искат... достойнството да имат някакъв контрол върху своята индивидуална съдба. Те искат да работят в занаят или професия, които сами си изберат и да бъдат справедливо възнаграждавани. Те искат да отглеждат своите семейства, без да нараняват други и без те самите да бъдат наранявани. Правителствата да съществуват за тяхно удобство, а не – обратното."


Да резюмираме дотук. "Европа" не е място, изградено от и за определена версия на Бог (определена религия). Това е мястото на обикновените хора, на свободни индивиди и техните семейства, които, изработвайки законите и живеейки според тях, не нараняват другите, избират живота си и поддържат честта си. А в кой бог вярват си е чисто тяхна работа, на всеки един поотделно.

Маргарет Тачър

© Associated Press

Маргарет Тачър


Моята свидетелка Маргарет (Тачър) добавя важен елемент към картината. В спор с Горбачов тя му предлага следното описание на основната разлика между европейското и съветското устройство на обществото:


"Тази (разлика) аз му описах като различието между общества, в които властта е разпръсната и обществата, основани върху централизиран контрол и насилие".


Тук не става дума за разделението на властите – а за разпръскването на властта, измежду всички хора, групи и институции, така щото в крайна сметка властта да е разпокъсана на милиони парчета; и всеки да има някакво парче от нея. Включително властта да вярва или не вярва в Бог, как да Го нарича, как да Го слави и пр. Или – как да се подиграва на неговите следовници...


Всичко казано дотук идва да обясни твърдението на моя свидетел Карл (Попър), че


"Западът вярва в обикновения, непознат човек"


– т.е. не в утопии, философии, научни теории или религии.


Европейската цивилизация е просто мястото, в което обикновените, непознати помежду си хора живеят прилично, един до друг, без да се избиват заради отдаденост към някакви велики, над-човешки идеи.


Да призова и институционален свидетел – ЕС. Ето как той описва себе си в свой основополагащ документ (Харта на основните права на Европейския съюз):


"Осъзнавайки своето духовно и морално наследство, Съюзът е основан върху неразделимите, универсални ценности на човешкото достойнство, свободата, равенството и солидарността; стъпва върху принципите на демокрацията и управлението на закона. Поставя индивида в сърцето на своите действия..."


Хората са онова нещо, което е важното. Да, християнството неминуемо присъства, но – само в долапа на "духовно и морално наследство" (в който долап има и доста други, не-християнски неща). Но, не, "Европа", когато я попиташ: "Ти коя си?", не отговаря – "Аз съм на Христос..."


Тази същност на "Европа" – да е на обикновените хора такива, каквито са – я прави


толкова привлекателна. Защото, ако тя наистина е това, то тя е изнамерила универсални правила за добро живеене, приложими към всички човеци, независимо от тяхната религия или традиция.


Това пък прави "Европа" постоянна мишена на омраза от страна на "теснолинейните монисти". Защото за тях самата идея едно общество да съществува заради обикновените хора, а не заради някаква велика над-човешка идея – това е кръвна обида, обезсмисляща самите монисти.


Тук се връщаме, в някаква степен, към първоначалния спор по повод "Шарли".


Кой мрази "Европа" и как тя да се защити?


Мразят я теснолинейните монисти – онези, които не умеят (както умее "Европа") да вярват в много и различни неща, камо ли – в обикновения непознат човек. И за които "обикновеното приличие", към което призовава Стефан Попов (и което е съществена част от нашата цивилизация) е смехотворна измислица на слабаци.


Но отпървом да видим, какво казва моят свидетел Айзая (Бърлин) за теснолинейните монисти. Това са онези, които вярват в:


"...представата, че трябва да има окончателни обективни отговори на нормативни въпроси***, че има истини, които могат да бъдат демонстрирани или директно изведени от интиуцията..., че ние можем да открием някакъв централен принцип, които... веднъж намерен, да управлява нашия живот..."


Според свидетеля Айзая, тази представа води до "абсурди в теорията и варварски последствия в практиката".


Такива монисти, мразещи "Европа" са, разбира се, ислямските фундаменталисти. За тях свободата е престъпление, вярата в много различни неща – грях, а обикновеният човек просто не съществува. Защото те вярват в представата, че човешкото същество трябва да живее в постоянна отдаденост към Аллах, от когото да чака милостиня. Така отрязват на хората възможността изобщо да живеят в сферата на "човешкото съзнание", описана от моя свидетел Георг (Хегел) – т.е. да има право, държава, достойнство, чест. А след като тези неща ги има в "Европа", то тя е врагът.


Не само крайните мюсюлмани, разбира се, си мислят такива неща за нас, европейците, които можем да вярваме едновременно в Батман, Елвис, Хегел и Кришна. Познавам и крайни християни, които си мислят същото. Защото "теснолинейният монизъм" не признава нито религии, нито граници.


От Изток изригва омразата на Русия


Нейният монизъм е основан върху убийствена за обикновените хора сплав от империализъм и православно месианство, в която хората трябва да бъдат погълнати без остатък. Европа, в която такова нещо е абсолютно невъзможно, е врагът по простата причина, че демонстрира плюсовете на общество, основано не върху велика държавно-религиозна идея, а върху обикновените хора.


Отвътре също периодични се надигат врагове. Макар да са израстнали в "Европа", те са против нея. Защото са намерили за прекалено сложно живеенето в ситуация, в която да вярват в най-различни обикновени неща – и предпочитат да вярват в едно свръх-човешко, необикновено нещо.


Такива бяха комунизмът и фашизмът. Комунизмът беше мутант на либералния интернационализъм на 19-то век. Фашизмът пък – отровен двойник на национализмите на същия този 19-то век. И двете станаха мутанти в момента, в който загърбиха разнообразието, съдържащо се в тези вярвания – и сведоха всичко до едно централно, всеобхватно и свръх-човешко вярване.


Днес това са крайнодесните Льо Пен, Фараж и Орбан; както и крайнолевите като Сириза. И отляво, и отдясно става същото, което вече се е случвало: мутация в чудовища, поради загърбване на разнообразието и обикновеността; и заместването на всичко това с всеобща, фундаментална и свръх-индивидуална монистична идея.


Между другото, в тази компания се намира и цитираният от Тони Николов ляв французин Ален Бадиу. Тони го призовава за свой свидетел (т.е. да подкрепи тезата му, че "шарлиата" са преминали някакви граници), но по някакви причини не ни представя края на цитираната статия на Бадиу от "Льо монд":


"От много време, във Франция има два вида демонстрации: онези, които минават под червеното знаме и онези, които са под трикольора. Вярвайте ми: за да сведем до нищо малките фашистки шайки... които се идентифицират със сектантски форми на мюсюлманската религия, (или) с френската национална идентичност, (или) с превъзходството на Запада, не са трикольорите, присвоени и ползвани от нашите господари, които ще ни свършат работа. Това са другите (знамена), червените, към които трябва да се върнем".


Хм... Да сведеш три цвята до един; да затриеш цялото налично разнообразие в името на една теснолинейна идея (червената) – намирам това за опасно и не бих призовал този човек за свидетел.


С всички тези опасности ние не можем да се оправим, ако имаме грешната представа за себе си. Ако кажем "Европа е на Христос", може би ще успеем да струпаме някаква защита срещу ислямския фундаментализъм; но пък същевременно ще си вкараме бунта вътре в Европа, в която всички не-християни моментално ще се почувстват обидени и превърнати в мишени.


Да не говорим за това, че чудовището от Изток, надвесило се над нашата цивилизация, е християнско чудовище...


Ако обаче кажем: "Европа е на обикновените хора" – изход има


Ще се борим за това, обикновените хора да могат да си живеят живота, както намерят за добре, без някой да ги стреля или да им заповядва, какво да правят и в какво да вярват. Пример: няма да предадем Украйна в лапите на Путин. Друг пример: няма да казваме, че журналистите от "Шарли" сами си го изпросиха. Трети пример: ще смятаме за погрешна тезата, че е по-добре да живееш на колене, отколкото – да загинеш изправен. И т.н.


Казаното дотук важи, разбира се, и за България. И тук европейската цивилизация е атакувана както от "новите леви" (оказали се елементарни глашатаи на имперско-християнското чудовище от Изток), така и от "младите консерватори", оказали се обикновени клерикалисти. За откровени предателски партии и политици, които отдавна трябваше да бъдат съдени за държавна измяна – за тия изобщо не ми се говори.


***


В някаква степен в България нещата са особено болезнени, тъй като българите имат особен проблем с идентичността си. Те


трудно могат да намерят отговор на въпроса: "Ти кой си?"


Както видяхме, "Европа" има отговор, който стъпва върху самата нея, а не върху нещо външно: "Аз съм онази, която вярва в обикновения непознат човек". Средният българин (а той в някаква степен живее във всички нас) е по-затруднен. И обикновено хуква да търси своята идентичност във външни определения: "аз съм християнин"; "аз съм антикомунист"; "аз съм патриот"; "аз съм русофил"; "аз съм костовист".


И, веднъж оказал се в спор, не обсъжда позиции и тези (за да правиш това, трябва да си "външен на тях", както би казал Хегел; а за това се иска да знаеш, кой си) – а демонстрира идентичността си, която по един парадоксален начин се оказва "вътрешна" за всеки спор, независимо от неговата тема.


Оттук: средният българин е особено склонен към теснолинеен монизъм; затова у нас нещата са винаги малко по-тревожни (и много по-провинциални), отколкото изглеждат.


Та, ако ще спорим като едни европейци, нека спорим за неща – за онези неща, като свободата, правото, държавата, достойнството, честта и пр., които Хегел нарича "предмети на човешката сфера".


А не да си нахлузваме върху главите някакви монистични идентичности, взети набързо отнякъде, и после да си ги показваме един другиму...


* Знам, че се включих в тази дискусия, изправяйки Батман срещу Христос. Сега обаче се налага да вадя Хегел, защото Стефан Попов извади не Конан Варварина, а – Кант (философа).
** Според Хегел, хората могат да имат достойнство, да получават признание и да развиват чувството за чест само във връзка с онези "предмети" (държава, право и пр.), които са изградили в качеството си на светски субекти.
*** Като например централният за човешката драма въпрос: "Какво трябва да правя?"


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK