Експерти или културни разбойници

Хипотетична реконструкция на порта, кула и част от крепостна стена на Трапезица, Велико Търново, 2009.

© арх.Тодор Кръстев, авторът

Хипотетична реконструкция на порта, кула и част от крепостна стена на Трапезица, Велико Търново, 2009.



Напоследък в публичното пространство се сблъскват диаметрално противоположни мнения за това как трябва да бъдат опазвани културните ценности в България. Страничният наблюдател е обяснимо объркан: как трябва да постъпим с една средновековна крепост, от която днес са останали само основи и част от стени? Някои ни убеждават, че за да привлича туристи, тя трябва да бъде "вдигната" до горе – възстановена "до зъбер". Точно така били напълно възстановени Партенонът в Атина и Колизеумът в Рим.


По силата на тази логика у нас започна строителство на крепости, което значително се активизира след 2007 – със средства от европейските фондове (в Созопол, на Трапезица във Велико Търново, в с. Белчин, в Перник, на Яйлата и др.).


Хипотетично възстановяване на порта, кули и част от крепостна стена в Созопол, 2003.

© Димитрина Димчева, авторът

Хипотетично възстановяване на порта, кули и част от крепостна стена в Созопол, 2003.


Хипотетично възстановяване на крепостта Цари Мали град, с. Белчин, община Самоков, 2013 (Изложба на Международния форум, организиран от Министерството на културата, април 2014)

© авторът

Хипотетично възстановяване на крепостта Цари Мали град, с. Белчин, община Самоков, 2013 (Изложба на Международния форум, организиран от Министерството на културата, април 2014)


Хипотетично възстановяване на крепостта Кракра Пернишки, 2014.

© Магдалена Машева, авторът

Хипотетично възстановяване на крепостта Кракра Пернишки, 2014.


Строителство в резервата Яйлата, Камен бряг, 2014.

© Евгений Кондев, авторът

Строителство в резервата Яйлата, Камен бряг, 2014.




Колкото повече наближава откриването на втория транш на фондовете през 2015, толкова по-ожесточена е защитата на тази практика. Нейните идеолози, ангажиращи сериозни държавни институции, авторитетно ни уверяват, че


"вдигането" на крепости


представлявало обичайна световна практика, разрешена от международните документи. Достатъчно било само да се означи старото от новото с оловна лента. Много добре се знаело как са изглеждали някога крепостите – имало налични гравюри. Освен това, крепостите били "типови", ясно описани от древния архитект Витрувий и пр.


Ако това наистина е така, защо тогава експертната общност по опазване на културното наследство в България е ужасена от тази бурно разширяваща се практика? Обяснението е, че горните аргументи са дилетантски – те биха били дори комични, ако последиците от тях за културното наследство не бяха толкова сериозни.


Научните принципи на реставрация на културните ценности са формирани в продължение на два века и днес по тях съществува пълен международен консенсус, закрепен с харти и с конвенции, ратифицирани от България. Светът е разбрал, че културното наследство е ценно само когато е автентично, т. е. истинско, а не измислено. Само тогава то представлява историческо свидетелство. Върховен дълг на специалиста-реставратор е да го предаде на следващите поколения "в цялото богатство на неговата автентичност". Тази устойчивост е изцяло в обществен интерес – идните поколения не бива да бъдат лишавани от своя "прозорец към историята". Ето защо, според основополагащия документ на реставрацията - Венецианската харта на ИКОМОС, 1964 (членове 9, 12 и 15); Документа от Нара за автентичността, 1994; Конвенцията за световното наследство, 1972 и Ръководството за нейното приложение (параграф 86), трябва напълно да бъде изключена хипотезата – измислицата за това как е изглеждала ценността.


Историята не бива да бъде фалшифицирана. Затова възстановяването на една ценност може да стане само при наличие на автентична, пълна и детайлна документация за нея – не са достатъчни гравюри, рисунки или описания, тъй като те нямат достоверна документална стойност. Не може да се реставрира по аналогия с други ценности – всяка ценност е уникална сама за себе си. Днешните "възстановени" крепости не отговарят на нито едно от тези изисквания.


Това са приети от цивилизования свят азбучни реставрационни принципи, които се изучават още от 3-ти курс архитектура. Ако те бъдат нарушени, културната стойност на ценността рязко пада. Да си представим, че някой реши


да "възстанови" липсващите ръце на Венера Милоска


(технически напълно възможно) – тогава античният шедьовър ще се превърне в кич. Никой по света не би си позволил такава гавра с културното наследство, не са си го позволили и реставраторите на Акропола (Николас Баланос) и на Колизеума (Рафаел Стерн).


Научна реставрация на Акропола в Атина (Николас Баланос).

© Тодор Кръстев, авторът

Научна реставрация на Акропола в Атина (Николас Баланос).


Научна реставрация на Колизеума (Рафаел Стерн).

© Дияна Янева, авторът

Научна реставрация на Колизеума (Рафаел Стерн).


Ако това се случи например с крепостната стена на Старинен град Несебър, той със сигурност ще бъде изключен от Световното наследство. Ако това се случи с крепостта на Небет тепе, Пловдив няма шанс да влезе в Световното наследство. Велико Търново по начало няма шанс, след построяването на измислената Патриаршия на Царевец (със силен политически натиск и също с гръмогласни идеолози), да не говорим за предвижданото "възстановяване" на Двореца на Асеневци на Трапезица (отново с подкрепа от "най-високо място").


Можем да си представим как ще изглежда пейзажът на България, наситен с клонинги на измислени крепости, дворци и църкви, докато в същото време автентичните български културни ценности реално загиват. Абсурдно е, че за опазването на тези 40 000 ценности държавният бюджет ежегодно отделя мизерните 500 хил. лв., докато за посочените проекти по европейски фондове, превръщащи културното наследство в "туристическа атракция", само досега са похарчени над 80 млн. лв.! Предстоят много повече.


Каква е тогава логиката на тази строителна кампания, кое я оправдава? Ако погледнем нещата в дълбочина, не можем да отречем, че тя е


изгодна – както политически, така и икономически


От една страна тя гарантира интензивно усвояване на европейските фондове с проекти от по 4-5 и повече млн. лв. От друга, новото строителство е "по-ефективно" от реставрацията – много по-лесно, по-бързо, по-евтино и с по-нискоквалифицирани изпълнители могат да се строят крепости от бетон, камък и тухла, вместо да бъде извършвана прецизна научна реставрация. Следователно съществуват политически и най-вече икономически интереси, което обяснява цялата страст на днешните идеолози. Цената е загуба на автентичност на българското културно наследство.


Експертите в България не могат да пригласят на тази кампания. Затова Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) отхвърли проектите за крепости в Созопол и Небет тепе (но Министерството на културата ги позволи). Този институт, със сложна и драматична съдба, е засега единственият специализиран държавен експертен орган в тази област с ключовата задача да създава правилата за опазване – задача вече непосилна при условията, в които е поставен. От своя страна, българските членове на най-голямата международна експертна организация в тази област ИКОМОС - научен консултант на ЮНЕСКО, приеха през 2014 остра Декларация срещу тази практика. Отделни експерти също публикуват своите категорични мнения. Всички те нямат никакви други мотиви освен защитата на принципите, които съставляват същността на тяхната професия навсякъде по света.


Това не остава обаче безнаказано. В момента е в ход истинско


очерняне на българската експертна общност


в областта на опазването, с лъжи и лексика, които напомнят за черни страници от близкото минало. Младите реставратори, които нямат този социален опит, са направо втрещени. Съвсем сериозно се препоръчва всички решения за културното наследство да се вземат на политическо ниво – в Министерството на културата, а НИНКН да бъде закрит, вместо да бъде подкрепен и реформиран. Разбира се, тогава няма кой да създава правилата за опазване, но всъщност точно това е нужно на строителните апетити Историята познава тъжни примери, когато с Лисенковски плам са се саморазправяли с експерти, но от това е губило обществото.


През 1965 Венецианската харта е приета от ИКОМОС като международен кодекс на реставрацията. По този повод авторът на Хартата и първи президент на ИКОМОС Пиеро Гацола отбелязва: "експертите не бива да пренебрегват задълженията на този кодекс и трябва да съхраняват неговия дух, ако не искат да бъдат смятани за културни разбойници". Днес, 50 години по-късно, тази дилема продължава да е актуална.


Проф. арх. Тодор Кръстев, д. а. н., д. а. н. е почетен член на Международния съвет за паметници на културата и забележителните места (ИКОМОС), почетен председател на ИКОМОС/България и член на Академия ИКОМОС. Той е експерт на ЮНЕСКО и ИКОМОС за Световното наследство с проведени над 30 мисии по света. Автор на урбанистични проекти за културното наследство на София, Пловдив, В. Търново и др. Ръководител на проекта за Античния стадион в Пловдив (Специална награда и Награда на публиката "Сграда на годината" 2014). Инициира и ръководи международните проекти: "Културни маршрути на Югоизточна Европа" (Награда "Крал Бодуен", 2000, Голямата награда на Европейската комисия в България, 2002); "Децата и културното наследство" (Голяма награда на медийния фестивал в Албена, 2006). Негов реализиран проект "Мост на плажа в Бургас", интерпретиращ градската традиция, е избран от жителите на града през 2008 за "Символ на Бургас". Ръководител на Плана за опазване и управление на Старинен град Несебър, 2012. Автор на много научни публикации в България и чужбина. Почетен гражданин на Пловдив за принос в опазването на културното наследство на града.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK