За мраморните хора на Анджей Вайда

Кадър от филма "Човекът от мрамор", режисьор Анджей Вайда, 1977 г.

© Портал "Култура"

Кадър от филма "Човекът от мрамор", режисьор Анджей Вайда, 1977 г.



"Малко е да кажа, че "Човекът от мрамор" е голям филм. Това е може би най-големият филм на Анджей Вайда и един от най-големите филми, произведени някога в Източна Европа." - пише Георги Марков в есето, което се публикува в портала "Култура" за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков. Днес големият полски режисьор навършва 89 години.

Докато гледах новия филм на Анджей Вайда "Човекът от мрамор", тръпки ме побиваха, защото едва ли не всеки кадър извикваше в паметта ми образите на толкова други "мраморни хора", които бяха дали всичките си сили, радостите си, удоволствията, почивките, за да се превърнат почти в машини, в роботи-производители на блага заради безчовечните амбиции на шепа други хора. В "Портретът на моя двойник" разказах за една работничка-пресьорка, която в живота наистина беше превърната във високооборотен автомат и притежаваше вероятно световния рекорд на крачна преса, която беше славословена от пропагандата на режима и представяна като високосъзнателния човек на бъдещето, строителя на социализма, примера на подражание. Всъщност тя бе клинично луда, защото беше съсипана от огромно вътрешно страдание. И когато силите й рухнаха и тя напусна пресата, никой повече не се сети за нея.


Прототипът на моя герой от "Жените на Варшава", старецът Йордо, беше човек, посветил целия си живот на производството на блага за другите и самолишил се от каква да е радост в своя живот, самоотрекъл се от този живот заради помпозните глупости на вятърничава идеология. И е документална истина, че в момента, когато този жив човек проумял, че е пропилял живота си за нищо, или по-точно, че изобщо не е живял живота си, той си разпасал пояса и се обесил, въпреки медалите, званията, наградите и други тенекиени атрибути, с които режимът го беше удостоил.




Гледах "Човекът от мрамор" на Анджей Вайда и си мислех за


многото мраморни хора, на които режимът бе отнел човешките черти


за да им даде мраморна отливка от тях, без дори да се извини, че ги е излъгал, че се е подиграл с тях, взимайки реален живот срещу лъжливо безсмъртие.


Героят на Анджей Вайда е поляк, но той би могъл да бъде съветски гражданин, българин, чех, източен германец, гражданин на всяка страна, която не се управлява от здравия човешки разум, а е жертва на идеологически догми и инфантилни комплекси за величие. Някъде в апогея на сталинизма в Полша младият зидар Матеуш Биркут, чиито мозък е наистина "промит" от партийната пропаганда, се хвърля в "трудово настъпление". По манталитет и по умствен багаж той е идеално подходящ, за да бъде превърнат от пропагандата в образцовия работник на социалистическия труд. Биркут е най-видният полски стахановец, който живее с една-единствена мисъл – как да прибави още една тухла към вчерашния си рекорд. Той зида със скорост, горе-долу равна на скоростта, с която нашата Маруся Тодорова обслужваше 40 тъкачни стана. Биркут се чувства щастлив, когато е накарал изтощените си ръце да се движат още няколко минути, когато всичко наоколо немее пред неговите почти циркови постижения в зидарството. Няма значение, че очите му не виждат нищо друго освен тухли и мазилка, че ръцете му не докосват нищо друго освен тухли, че всичките му сетива, чувства и мисли са просто отражение на тухлите. Важното е да отговори на ласкателствата на режима, да им покаже, че той заслужава… потупванията по гърба.


Какво от това, че всичките му колеги го мразят, защото неговите нечовешки постижения стават критерий за завишаване на нормите.


Неговите резултати карат режима да иска от всички зидари да работят като него


"Щом Биркут може, защо другите да не могат!"


Режимът натиска хората, но те не приемат Биркут за пример, защото това е примерът на един идиот. Обикновените разумни хора никак не се блазнят от това, че казионни окупатори дялат мраморни бюстове на Биркут, отливат гипсови барелефи, за да го увековечат. Те знаят, че мраморът в този случай е материал, който принадлежи повече на гробищата, отколкото на живота. Биркут е глезената примадона на режима, той живее сред пошлия ритуал на показен герой на труда, присъства на тържества винаги на трибуната, кинокамери почтително снимат лицето му, той се пъчи, надува се като зле възпитано дете на внезапно забогатели родители, той е просто марионетка, която служи за трудово украшение на дебелото партийно ръководство.


И тук, в момента, когато ние вече сме отвратени от тази уродлива рожба на идеологическата манипулация, когато ни се иска дори да напуснем салона, за да си спестим мъката от изобразената на екрана човешка деградация, Анджей Вайда ни изненадва.


Човекът-социалистически робот се пробужда


така както моят старец от Дервиш могила се събуди, за да разпаше пояса си, понеже животът му беше на привършване. Но Биркут е още млад. И тук идва мистериозният обрат. Щом зидарската машина предяви човешки права и се опита да бъде човек, тоест да има мнение, да разсъждава, да избира, тогава конците, които държат марионетката, се скъсват и режимът на "реалния хуманизъм", както видният полски идеолог Тадеуш Ярошевски го нарича – изхвърля марионетката на боклука.


"На нас ни трябват ръцете ти, а не главата ти!" е вероятното мото на сталинските "реални хуманисти".


Пробудилият се човек у зидаря Биркут предявява експлозивно осъзнатите си човешки права. Резултатът е политически процес, в който той е вмъкнат, и бившият герой на социалистическия труд се озовава в затвора, откъдето бива освободен едва през 1956 година, по време на първото полско работническо вълнение.


Пред нас се появява преждевременно остарял човек. И както косите му са посивели, така и многобройните портрети, бюстове и статии на "героя" са потънали в сив прах. Те отдавна са изхвърлени по мазета и тавани като никому ненужни вещи, както Биркут е изхвърлен – като никому ненужен човек. Като безропотна зидарска машина той имаше видно място, като човек – никакво.


Останалата част от историята на "мраморния човек" идва през очите на студентката Агнес, която в началото на нашето десетилетие от любопитство към съдбата на Биркут се опитва да открие какво е станало с него. Резултатът от нейните издирвания е един безименен гроб в Гданск. И пак жестоката ирония на Вайда – човекомашината Биркут бе притежавала повече мрамор отколкото цялото Варшавско гробище, а човекът Биркут бе умрял, без да има дори надпис на гроба си.


Тук ние сме оставени в известно неведение, причината за което явно не е в създателите на филма. Епизодът, който би ни обяснил точно какво се  е случило с Биркут, е бил изрязан. Но въпреки това постепенно разбираме, че най-вероятно някогашният герой на социалистическия труд е бил застрелян от милицията по време на бурните вълнения в корабостроителниците през 1970 година, месец декември.


Малко е да кажа, че това е голям филм. Може би


най-големият филм на Анджей Вайда и един от най-големите филми, произведени някога в Източна Европа


Човек стои, немее и сваля шапка пред огромния художествен талант на създателите на филма и пред още по-огромната им гражданска честност.


Защото тук не става въпрос за евтино полусантиментално проследяване на драмата на един човек, който се е издигнал, а след това е пропаднал, не става дума изобщо за толкова популярния трик в цяла Източна Европа, където полумръсничките съвести на казионни писатели и режисьори флиртуват с гражданската тема, не става дума и за поръчано от партията уж самокритично произведение (за поредно измиване на ръцете), а за безпощадно дирене на истината за живота на цяла страна. Образно казано, това е филм за помпозните, мраморните лъжи на един безчовечен режим, които са противопоставени на обикновената човешка истина.


Филмът стреля в много посоки. Той обвинява не само върхушката на режима, но и неговите безскрупулни трубадури, които с едничката цел за лично благоденствие са създали цели фабрики за лъжи. Една от най-хубавите сцени е тази на остаряващия режисьор от студията за хроникални и документални филми, който преди години пръв бе създал стахановската слава на Биркут. Сега ние виждаме един циник, потънал в охолството на партиен буржоа, който говори за някогашните идеали горе-долу както професионален сводник би говорил за отдавна умрели проститутки. И този образ ме накара да потръпна, защото ми се видя толкова близък и подобен на хора, които добре познавам. Готов съм да се обзаложа, че при променени политически обстоятелства ние ще чуем много подобни цинизми и то от доста високи места.


През двата живота на Матеуш Биркут и неговата мистериозна смърт са ни представени


двата живота и мистериозната агония на Полша


Сам Вайда слива собствения си живот с този на страната. Ако във втората част на филма ние чувстваме, че той почти се идентифицира с образа на непокорния, разбунтувалия се Биркут, в първата част Вайда се причислява сам към филмовите режисьори-лъжци. В един епизод е показано създаването на партиен пропаганден филм и между имената на неговите създатели Вайда е сложил собственото си име. Това не е демагогия, нито плитък самокритичен трик, а дълбоко и гневно разкаяние на честен гражданин.


Забележете, има много голяма разлика между този филм и разни демагогски и псевдограждански произведения, които се появиха например в България. Във филма на Анджей Вайда вината не е запратена в миналото, не е прехвърлена на измисления период на "култа към личността", никакъв априлски пленум не е признат за нова ера, а минало и настояще са неразривно свързани, така както са свързани в живота. Пред нас са епизоди от работническото въстание в Полша през 1970 година, които са в пряка връзка с неотдавнашните работнически брожения, с целия днешен живот на страната, всред който все още стърчат много от мраморните чучела на миналото. Човек има чувството, че


настоящето не бърза да забрави миналото, а го вика на съд


за да превърне процеса срещу него в процес срещу умъртвяването на човешкото в човека. В нито един епизод няма да доловите дори намек от толкова отблъскващото размазване на истините, от пошлия партиен патос, предназначен да прикрие воплите, от гузното мълчание на професионални идеологически фокусници. В "Човекът от мрамор" мълчат само мраморните статуи. Всичко друго шуми, говори, вика, вълнува се, както се вълнува цялата страна.


Художественото майсторство, вложено в тази филм, е напълно съответстващо на неговия идеологически заряд. Идея и форма са се слели, за да ни представят най-внушително и разтърсващо зрелище. Когато преди години Вайда постави в Краков "Бесове" на Достоевски, аз си помислих, че той е могъл да постигне такава силна изразителност само върху театралната сцена. Сега трябва да кажа, че много епизоди в този филм носят в себе си същата изразителна мощ. В продължение на близо три часа човек стои и гледа като замаян тази съвременна легенда за двубоя между истината на живото човешко лице и лъжата на мраморната му имитация.



Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на АяксПортретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио "Свободна Европа". През август 1974 г. неговата пиеса "Архангел Михаил" печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му "Да се провреш под дъгата". На 7 септември 1978 г. на моста "Ватерло" в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница "Сейнт Джеймс". След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (14)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Missyng Mai Kittie
    Missyng Mai Kittie
    Рейтинг: 279 Неутрално

    И какво, тези които не са се самоубили са станали лежащи и не помръдваше се мързели?

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  2. 2 Профил на Missyng Mai Kittie
    Missyng Mai Kittie
    Рейтинг: 279 Неутрално

    Работата за другите надхвърля режимите или социалните устройства, защото другите, тоест хората са много повече от една идеология. Така че дали някой работи за другите при социализма или капитализма той отдава труда си на тях и едва след това на системата, която може да иска да се похвали с него. Това че сме били социализъм причина ли е било всички да лежат на кълка и не свършат нищо свесно? Не разбирам тази статия, честно, хората се нуждаят от грижа и работа за да им се свърши нещо независимо от общественото устройство или управляващите.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  3. 3 Профил на Missyng Mai Kittie
    Missyng Mai Kittie
    Рейтинг: 279 Неутрално

    Има физически труд, има интелектуален труд, има и такив дейности, които съвместяват двете, да не би да е лошо, че някой е зидал за другите и е давал пример за тях, нали и през социализма в къщи се е живяло, не в паланки.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  4. 4 Профил на Missyng Mai Kittie
    Missyng Mai Kittie
    Рейтинг: 279 Неутрално

    То с такива теории на социалистическия мързел за това не може човек да си намери кой да му измаже къщата, всеки е бетер разбирач на лежанка и демократ утопист, чакащ работата сама да се свърши някак си, а после и реве, че няма пари

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  5. 5 Профил на Храбър
    Храбър
    Рейтинг: 4399 Весело

    [quote#2:"Missyng Mai Kittie"] Не разбирам тази статия, честно...[/quote]
    Действително не си я разбрал!

    "Безнаказаността на похищенията и произволното разполагане с притежанията на повалените стари имуществени прослойки след 9-ти септември има като пряко следствие създадената и поддържана политическа обстановка за корупция"
  6. 6 Профил на Missyng Mai Kittie
    Missyng Mai Kittie
    Рейтинг: 279 Неутрално

    Как може да се сравнява един трудещ се със "зле възпитано дете на внезапно забогатели родители", тази статия е пълно безобразие. Да не би днес строителите да не се трудят или плочите и тухлите сами се нареждат, отсамосебе си ?!?! Гледала съм в центъра строители, тези хора наистина извършват труд, за който се плаща и който в нормалния човек извиква възхищение. Недоразуменията с несвършени добре проекти по улиците е от строители на които не им се работи и претупват. Нали после всички пропищяват от резултата?

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  7. 7 Профил на Missyng Mai Kittie
    Missyng Mai Kittie
    Рейтинг: 279 Неутрално

    А английското капиталистическо most valuable player в бизнесите какво е?

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  8. 8 Профил на charlesdegaulle
    charlesdegaulle
    Рейтинг: 1074 Неутрално

    Коментара ми изчезна, извинете ме ако се повтори!!
    Георги Марков надживя времето си! Велик мислител! Обърнете внимание на последния ред в цитата:

    "Филмът стреля в много посоки. Той обвинява не само върхушката на режима, но и неговите безскрупулни трубадури, които с едничката цел за лично благоденствие са създали цели фабрики за лъжи. Една от най-хубавите сцени е тази на остаряващия режисьор от студията за хроникални и документални филми, който преди години пръв бе създал стахановската слава на Биркут. Сега ние виждаме един циник, потънал в охолството на партиен буржоа, който говори за някогашните идеали горе-долу както професионален сводник би говорил за отдавна умрели проститутки. И този образ ме накара да потръпна, защото ми се видя толкова близък и подобен на хора, които добре познавам. Готов съм да се обзаложа, че при променени политически обстоятелства ние ще чуем много подобни цинизми и то от доста високи места."

  9. 9 Профил на джендър  дебне  в храсталака
    джендър дебне в храсталака
    Рейтинг: 2920 Неутрално

    У нас има Найда Манчева .Мисля,че още жива.Живее в една панелка в Люлин с изрезки от стари вестници.

  10. 10 Профил на Алф
    Алф
    Рейтинг: 1392 Неутрално

    Гениален филм, гениален режисьор, гениален рецензент.

    Ако още ме помниш, значи си от последното поколение, което си играеше на двора.
  11. 11 Профил на olexander
    olexander
    Рейтинг: 260 Неутрално

    До коментар [#2] от "Missyng Mai Kittie":

    До коментар [#1] от "Missyng Mai Kittie":

    До коментар [#6] от "Missyng Mai Kittie":

    До коментар [#7] от "Missyng Mai Kittie":
    Кити, моля те, девойче, прочети ВНИМАТЕЛНО статията.... Или най добре изпиратствай си филмчето. Ако и тогава нищо не разбираш, трабва да ми дадеш телефона си да те водя на кафе със сламка.

    Победителите първо печелят, а след това отиват на война; победените първо отиват на война, а след това търсят начин да я спечелят.
  12. 12 Профил на Jessika
    Jessika
    Рейтинг: 2399 Неутрално

    До коментар [#10] от "Алф":

    Много точно си го казал.

    Виктор Юго: „Общество, което не иска да го критикуват, прилича на болен, който не разрешава да го лекуват.”
  13. 13 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4833 Неутрално

    Тъжна история , точно това беше най долното на комунизма , живеехме в напълно фалшив свят с абсолютно фалшиви ценности, човек имаше две личности , една за най близките си хора и друга за пред обществото, бяхме длъжни да слушаме лъжи и фрази лишени вече от всякакво съдържание от много повтаряне. Трагедията беше точно в това а не в мизерията и нищетата , въпреки че и тя допринасяше за всеобщата унилост и чувство за безизходица . Това което никога няма да забравя е пробуждането ми всяка сутрин с чувството че това ще продължи вечно, че изход няма, че всичко е напразно и се използва за поддържането на една гигантска лъжа. В този смисъл и ние бяхме мраморни хора, сега си спомням това време само с горчиво съжаление!

    klimentm
  14. 14 Профил на ZeroOne
    ZeroOne
    Рейтинг: 598 Неутрално

    А сега да не различно? Някоя шивачка бачкаща в някой шивашки цех собственост на някой грък за 300 лв. и с точно регламентирани часове за посещение на тоалетната? Само дето при соца със заплатата си хората нямаха проблем с изплащане на битовите си сметки, а сега...?

    ZeroOne




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK