Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters



Журналистът Григорий Ревзин написа през миналата седмица един от най-емоционалните коментари по повод разстрела на Борис Немцов. Мрачните внушения от статията "Новото време" в блога му се срещаха и в други анализи за перспективата пред Русия след политическото убийство, войнстващата пропаганда и кръвопролитието в съседна Украйна. Заглавието и акцентите са на "Дневник".


В класическото изкуство има популярна тема, наречена vanitas. Тя е посветена на размислите за суетата и тленността на всичко съществуващо, като се предава чрез изобразяване на череп, карнавални маски или развалини - неща, които помагат да свикнеш с мисълта за смъртта.


Но за посткласическите времена такава функция може да изпълни четенето на стари вестници.




Преглеждах машинално наши вестници от юли 1914г. в търсене на това как е отразено убийството на Жан Жорес. Той е бил френски политик и пацифист, застрелян в кафене седмица преди да избухне Първата световна война. Нищо няма да ви просветне от тази аналогия - убили го и толкова, убиецът бил оправдан като патриот, укрепващ националния дух, а след 20 години го разстреляли испанските републиканци за шпионаж в полза на франкистите.


Встрани от тази статия попаднах на репортаж за дебатите по повод планирането на Световното изложение в Москва. Има "за" и "против", излагат се аргументи, предлага се да има селскостопанска и техническа секции... всичко са измислили хората. И дори във връзка с войната размишляват, че понеже към 1917г. тя вече ще е приключила, би било много добре на изложението да покажем как и другите, и ние ще изглеждаме след нея.


Всичко това много напомня на кокошка, на която току-що са отсекли главата и тя продължава да се мята насам-натам. Само че всичко е наопаки - главата мисли, след като вече са я отсекли. Войната вече е факт, но никой не мисли за нея. Няма как по-добре да се убеди човек в суетата на мислите от това да следи как те минават през една вече отсечена глава.


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


Немцов, Салиери и "Первый канал"


Смъртта на Немцов е някак си красива. Вървиш си млад и силен сред градски пейзаж като за пощенска картичка - мост, река, Кремъл, Червеният площад, църквата, а до теб е невероятна красавица - и това е последният ти миг. А не като Сталин - да лежиш на пода в собствената си урина и повръщано и половин ден да чакаш някой от робите да се реши да влезе и да те пренесе на дивана, за да доумреш там.


Немцов можеше да има различна съдба - да наследи Елцин - но, явно, друго му е било писано. Помните ли как в самото начало на стихотворната драма на Пушкин Моцарт казва на Салиери: "Представи си... кой, кой?/ Дори може да съм аз, но малко по-млад/ Влюбен - не много, а леко/ с красавица или приятел - може и с теб/ Весел съм и. изведнъж... гробовно видение.../ Слушай сега!". И Салиери слуша и казва: "Моцарт, ти си бог и сам не го знаеш". Неволно завиждаш.


А този, който го е убил... Очевидно е за всички, че е е човек с фантазия, с вкус към ефекта. Както и да убиеш Немцов, все ще е забележимо и трябва кураж за тази работа. Но не - направено е на фона на Кремъл, до полицаите, пред камерите на Федералната служба за охрана, пред очите на следящите го агенти. Така го е измислил, че да го гръмнат шикозно и да избягат с бяла кола.


Сякаш снимат "Сибирският бръснар" - и с всички служби е съгласувано, всички печати и подписи са събрани, който трябва е написал резолюция: в Деня на вежливите целени човечета в 23:15 ченгетата да не мърдат, белите коли по улиците "Илинка" и "Варварка" да не се проверяват, ФСО да не гледа в камерите, следящите да изостанат да се полюбуват на кремълските звезди, отговорността за координирането да се възложи на...


Така че и на последния глупак да е ясно - не работят аматьори, това не е частна поръчка. Нещо като полоният за Литвиненко, само че в епохата, когато главният атрибут на държавността се оказа не ядреният потенциал, а телевизионният "Первый канал".


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


Убийство, изгода и полудяване


Александър Морозов забеляза, че това убийство е изгодно за всички - и на Путин, и на Порошенко, и на Държавния департамент на САЩ, и на Донецката народна република, и на протестиралите срещу Путин с бели лентички, и на Антимайдан, и на ястребите, и на гълъбите... Изобщо на всички, защото всеки от тях го тълкува като демонстрация на силата си. Силата да убиваш, както си искаш, или силата да събираш всички, които не искат да живеят така - няма значение, важното е, че е сила. Морозов правилно отбелязва всичко това и тази е причината да са безсмислени размислите "кому е изгодно".


Изгодно е за всички. Но това е игра на рязко изостряне, така че всеки да полудее. Нещо като снайперистите на Майдана, стреляли и по полицаите, и по протестиращите, за да се поразсънят малко, нещо много вяло мърдат насам натам.


А интересно защо трябва нещо да се изостря? Боингът, рухването на рублата, рейтингът "боклук", санкциите, изолираната страна, хилядите загинали в Донбас... Едва 50-60 хиляди излязоха на траурното шествие в Москва. Като че ли не се вижда нужда да изостряш нещо. Но този, който е подредил всичко това, не мисли така. Напротив, по неговите мерки огънят само съска и дими, но не се разпалва. Трябва малко бензин да му плиснем. И му плисна.


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


И няма път назад


Знаете ли, през последната година имаше усещане, че всичко някак си може да се върне назад. Да се спре безсмисленото избиване в Украйна, където няма какво да правим, да се договорим някак си със Запада, икономиката да започне да се оправя, Крим... е, някак си ще се закрепи този въпрос - има прецеденти и със Северен Кипър и Макао - сложно е, но не е невъзможно.


Най-умните, хуманистите, икономистите, политолозите - цяла година разобличаваха, негодуваха, настояваха, но все сякаш само дават съвети. Един вид, да се спрем и осъзнаем вече е почти невъзможно, но чакайте аз да ви кажа как все пак би могло да се намери изход. Зад всичко, случило се в тази проклета година, там някъде просветваше вълшебната далнина на възстановяване на нормалното състояние.


А убийството... Това е нещо такова, че край, няма път назад. Имало един човек и край - повече няма да отиде в редакцията на "Ехото на Москва", няма да призове на митинг, няма да се види с приятели на гости, няма повече да се усмихне, никога няма да прекоси този проклет мост.


Това, което се задава, е общо взето ясно.


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


На траурното шествие имаше много хора и лицата им красиви, умни... но нямаше ярост.


В Париж на марша в защита на Сharlie Hebdo имаше ярост, а тук - опустошеност. Както пееше Александър Вертински преди почти 100 години "... и си тръгнахме по домовете тихичко да говорим, че е време да се сложи край на това безобразие, защото и без това скоро ще започнем да гладуваме".


(Бел. ред. Текстът е от изключително популярната песен "Това, което съм длъжен да кажа", написана и изпълнена от Вертински през 1917г. след болшевишката революция по повод разгрома на московските кадети, защитавали властта на Временното правителство. След артилерийския обстрел на Кремъл те договарят капитулацията си, но при разоръжаването им из Москва много от тях са разстреляни. По повод техните отряди се ражда терминът "бяла гвардия". През 1995 г. на мястото на гробището, където са положени, е поставен малък паметник с надпис "Юнкери.Ние загинахме за нашата и за вашата свобода". Песента на Вертински става антивоенен символ в бившия СССР и Русия, включително за войните в Афганистан и Чечения. На 20 февруари 2014 г. популярният руски бард Борис Гребеншчиков от групата "Аквариум" я изпълнява по повод гибелта в същия този ден на протестиращите на Майдана. По-късно той казва, че е забравил тази песен и не е искал да си я спомня, но се налага.)



Това, което се задава


Имаме навярно 100 000 много модерни, много знаещи хора, които добре разбират как трябва да се постъпи, но са напълно лишени от вяра, че нещо може да се направи. Имаме хиляди богати хора, те всеки ден губят по 100 000 долара, могат да направят големи неща, но нищо не правят. Никой от тях не дойде на траурния марш. Може да си говорят помежду си, че онзи вече се държи като маниак, опрял бръснач в гърлото ти и цялата страна е негов заложник. Но никой даже не започва да обмисля как да спаси тази страна. Те страдат от паралич на волята поради страх за парите си.


А този, който е убил Немцов, не просто го е ликвидирал унило. Не, той е проявил креативност, изнася ни шоу. У него има зрелище, фантазия, бъдещото го опиянява и привлича.


Случайност е, че през 1917г. е победил именно Ленин. Можеше да победят левите есери, анархистите... не е важно. Важното е, че консолидацията на обществото е станала в тази точка, на това равнище на ценности, на което пияните матроси се сливат с градските лумпени. И днес не е важно как ще се наричат силите, които идат - този вариант на национализъм, кагебейците, патриотичните рокери, доброволците от Донбас, вежливите хора - всичко това е едно и също. Това е консолидация на маниаците с бръсначи в ръце.


И те не се консолидират около Путин. Този водовъртеж ще погълне Путин. Той получи ултиматум.


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


Да кажеш, че държавата няма нищо общо, след като всичко бе извършено точно по този начин, е все едно да твърдиш, че Литвиненко сам си е отгледал полоний в епруветка. Не, или заедно с нас си гръмнал Немцов и ще ни прикриеш, или ще ти се наложи с борба да опитваш да се закрепиш на клатещият се стол и в крайна сметка мястото ти е на бунището. А ако ни прикриеш, то пак ще свършиш на бунището, защото повече не си ни нужен, след като си ни прикрил.


Не знам дали той е почувствал смъртоносното убождане, или не, но не си представям как може да се измъкне от всичко това.


А и вече не ми е интересно.


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


Краят на нормалните времена


През 2012г. Борис Акунин написа, че исторически Путин е обречен. Да, но историята е нещо доста дълго. Исторически е обречен и този, който е убил Немцов, нищо няма да им се получи, след тях ще остане разорена страна и хаос, от който наново ще трябва да се измъкваме. Но това е само в исторически план, а в реалността се потапяме всички заедно и не се вижда нито една сила, която би могла да противодейства на това.


Само едни момчета, наливащи бензин в огъня. Край, с нормалния свят вече е приключено. Ние по инерция доживяваме отсечката преди началото на други времена.


И това е интересното, защото не е ясно как - аз, ти, ние - ще го преживеем.


То е като да се окажеш пред Големия терор, пред блокадата на Ленинград, в Париж в навечерието на окупацията - не знаеш какво ще се роди от теб. Може да станеш човекоядец, палач, да те ликвидират, да оцелееш и да се питаш защо си оцелял. Сега си представяш защо ще оцелееш, но в действителност ще бъде съвсем, съвсем различно.


Впрочем, всичко това са само мисли в една отрязана кокоша глава. И ще бъде странно да бъдат препрочитани след като се е случило всичко - стрелбата по улиците на Москва, горящите сгради, краят на Путин, новите нравствени уроди в Кремъл.


Подобни текстове се пишат, за да заговори реалността, за да не се повтаря повече, но вече не е ясно как да избегнем повторението. А когато всичко се случи, ще изглежда странно колко много стари мисли и инерция е имало и няма да им се вярва, че всичко е започнало с разстрела на Немцов.


А то започна.


Размисли за бъдещето на Русия в една отрязана кокоша глава

© Reuters


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK