Да нараниш човек и случка от турско-българската граница

Илюстративен кадър от оградата по българската граница, 2014г.

© Велко Ангелов, Капитал

Илюстративен кадър от оградата по българската граница, 2014г.



Публикуваме откъс от предговора за българските читатели към книгата "Лудият от площад "Свобода" на иракския писател Хасан Бласим, която предстои да излезе в поредицата на издателство "Жанет 45" - "Кратки разкази завинаги" и един от разказите в книгата. Придружени от бележка "Да нараниш човек" на издателя Манол Пейков и Нева Мичева, която води поредицата. 


Да нараниш човек, да посегнеш на достойнството му, да го изплашиш до смърт, а после да очакваш нещо добро от живота: разбиране, обич, милувка, спокойствие – що за недалновиден човек трябва да си, за да вярваш, че това е нормално, възможно, добро? А да мачкаш измъчените и прокудените, като при това хвърляш кал в лицето на родината си – що за нечовек? Ние всички разчитаме на добрината на другите, за да оцелеем, и в България – една емигрантска, изстрадала страна – това трябваше да е пределно ясно от ужасно отдавна. България не може да си позволи да е изродът на Европа и да малтретира бежанци по границите си. Толкова малко душа й е останала на тази нация, че това ще я доубие.


Ние правим книги. Обичаме да развиваме тази култура и да работим с този език. Едно от най-любимите ни начинания е поредицата "Кратки разкази завинаги". В нея публикуваме автори от различни места, времена и традиции, за да може читателите в България да се осведомят колко разнообразни са въображението и битът по света и колко еднакво се радват, обичат и кървят всички хора. Скоро в поредицата ще излезе "Лудият от площад "Свобода" на Хасан Бласим, иракски режисьор, избягал от месомелачката в родината си и приет с отворени обятия във Финландия, където започва да пише.




За него казват, че е "...вероятно най-добрият жив автор на художествена литература на арабски..." (Гардиън). Втората книга на Бласим, Иракският Христос, миналата година бе удостоена с най-важната награда за чуждестранна литература във Великобритания, тази на в. Индипендънт (Independent Foreign Fiction Prize). Както за всяка наша книга, помолихме автора да напише предговор специално за българските си читатели. Не знаехме, че със споменаването на България ще му напомним нещо грозно.


Днес в 12 часа пред главна дирекция "Гранична полиция" на бул. "Мария Луиза" 46 в София има протест срещу системните, както става ясно, побои над мигранти по нашите граници. Не можем да се явим физически, но искаме да подкрепим протеста от все сърце.


Затова изращаме на "Дневник" свързаните с България откъс от предговор и разказ от книгата на Хасан Бласим (в превод от арабски на Мая Ценова) – за да се присъединим към възмущението, макар и задочно. Насилието не бива да е държавна политика под никаква форма. Ако едни хора нямат право да живеят нормално и да търсят късмета си свободно по единствената причина, че са се родили оттатък границата, а други имат право да насилват и да осъждат на болка брат си, човека, по единствената причина, че няма виза, значи доброволно живеем в кошмар и рано или късно той ще се стовари и върху собствените ни глави.


Нева Мичева, водеща на поредицата, и Манол Пейков, издател, Жанет 45


Из предговора за българските читатели към "Лудият от площад "Свобода" на иракския писател Хасан Бласим:


Случка трета: турско-българската граница, 2001 г.


След като избягах от Багдад, поживях в Северен Ирак (Кюрдистан), смених името си с кюрдско – Назар Осман, за да опазя живота на семейството си в Багдад от ноктите на партията Баас. В Кюрдистан направих първия си игрален филм – Раната на камерата, против диктатора. Много труден беше животът там, и страшен. Иракското разузнаване всеки момент може да се добере до теб и да те очисти. Затова реших да замина, да премина границата нелегално. Пътуването бе дълго, тежко и ужасяващо, отне ми четири години да стигна до Финландия. Ще ви разкажа само една случка от прехода от Иракски Кюрдистан дотам.


Един ден прекосявахме пеша турско-българската граница. Може би ако разкажа подробно онова, което прави българската армия с емигрантите, когато ги хване, човек, който живее в Европа, няма да повярва, че тези зверства от Средновековието ги има в нея. Но всичко ставаше в непрогледния мрак при граничните застави. Бяхме петима. Трима кюрди, един кльощав младеж от Кербала, живял от години със семейството си в Иран (режимът на Баас в Ирак беше изселил близките му в съседен Иран с аргумента, че прадедите му били иранци по националност), и аз. Заловиха ни българските войници и както обикновено откраднаха всичко, което можеше да бъде откраднато – парите, които носехме, кожените куфари, които си харесаха, дори обувките, ако бяха маратонки от известна марка. Един войник настоя да му дам снимките, които носех със себе си в куфара – лични снимки от дните, когато следвах кино в Багдад, – скъса ги и каза на завален английски, че лъжа и те не може да са мои. Вероятно искаше да каже, че хората на снимките няма как да са студенти от Багдад – заради елегантните и модерни дрехи. Посочи някои от състудентките ми, после постави ръце пред лицето си, сякаш гледа през бинокъл и каза: "Афганистан!" Имаше предвид, че жените в Ирак носят фереджета (показа го с жестове) и че там няма такива, които да ходят с дънки.


Та значи, плячкосаха всичко, което си пожелаха, и скъсаха спомените ми на парчета. След полунощ ни откараха с военен автомобил до една долинка, сред хилава горичка. Ние, разбира се, предположихме какво ще се случи: ще ни съсипят от бой, после ще ни накарат да побегнем с всичка сила, без да се обръщаме назад, към турската територия, откъдето бяхме влезли в техните граници. Боят се различаваше по продължителност и жестокост при всяка група, границата беше дълга и всеки път попадахме в капана на различен екип от граничната охрана. Този път, за който говоря, извадихме лош късмет: истински свирепа група, просто глутница гладни вълци. Без милост изпробваха върху нас всички видове ритници и крошета. И досега ми се разтреперват ръцете и кръвта ми кипва, щом си спомня ужаса от ония нощи. Бяхме се превърнали в една купчина човешка плът – всеки се опитваше да се мушне под другаря си, та дано избегне някой ритник. Когато се умориха да ни изтезават, един извади малка лопата от военния джип, и взеха да налагат с нея Ахмад от Кербала, защото докато ни биеха по-рано, се беше опитал да избяга. От силните удари Ахмад изгуби съзнание. Войниците се смутиха, уплашиха се да не умре. Наредиха ни бързо да го вдигнем и да се насочим към турската граница. Вдигнахме го набързо и тръгнахме – всеки от нас кървеше отнякъде. След като изминахме част от разстоянието, положихме Ахмад на земята и взехме да пръскаме лицето му с вода от дъждовните локви.


Превързахме раните си в Истанбул. Ахмад ми се присмя жестоко на начина, по който съм бил умолявал войника да ми върне снимките, преди да ги скъса, и се закле, че ще стигне в Лондон, ако ще по границите поставят крокодили и мечки.


Това е просто детайл, скъпи ми български читателю. Следващия път, в някой друг разказ, ще ти разправя как български войник изнасили нигерийска девойка в пограничната тъмнина... И как ни би турската армия... И на какво унижение ни подложи унгарската... Това е историята на нашите граници в тоя свят. Граници, до които нямат достъп обективите на фотоапаратите и моливите на журналистите; граници, тънещи в мрак и безчовечност!


Илюстративен кадър от оградата по българската граница, 2014г.

© Велко Ангелов, Капитал

Илюстративен кадър от оградата по българската граница, 2014г.


Камионът за Берлин


Тази история се случила на тъмно. И ако ми е писано да я разкажа още веднъж, бих го сторил само с виковете на ужас, надавани тогава, както и с другите неясни звуци, съпровождали касапницата. По-голямата част от случилото се е годно за експериментална радиопиеса. Със сигурност за мнозинството от читателите разказаното тук ще си остане просто писателска измислица или пък срамежлива метафора на ужаса. Но нима трябва да ви се кълна, за да повярвате в странността на тоя свят? По-добре да напиша тази история – като лайняно петно на пижама, петно във формата на цвете може би.


През лятото на 2000-а работех в едно заведение на пъпа на Истанбул. Помагаше ми моят лош английски – клиентите на заведението бяха туристи, повечето германци, които също го говореха развалено. Бях избягал от ада на годините икономическа блокада. Но не от глада или от диктатора, а от себе си и от други бесове. В онези жестоки години страхът от неизвестното властно потискаше в човека усещането за принадлежност към привичната действителност и изтикваше на повърхността някакво зверство, иначе погребано под елементарните му ежедневни нужди. Ширеше се низка животинска свирепост, чиято причина бе главно ужасът от гладна смърт. А аз имах чувството, че още малко, и ще се превърна в плъх.


От истанбулската си работа събрах пари и с тях платих на трафикантите на човешки добитък от изтока към фермите на запада. Имаше начини за прехвърляне с различни цени: пътуване по въздуха с подправен паспорт (то обаче струваше много); вървене пеша с водач през пограничните гори и реки (най-евтиното); морски преход и такъв с камион, какъвто именно бях замислил. Донякъде ме тревожеше слухът за уреда, с който полицията измервала въглеродния двуокис в тировете, за да открие по дишането скритите в тях хора. Но не той ме накара да се откажа от идеята за този превоз, а историята на Али Афганеца за касапницата в берлинския камион. Афганеца беше истинска съкровищница на мигрантски истории. Живееше незаконно в Истанбул от десет години. Работеше като фалшификатор и наркодилър и харчеше спестеното за руски проститутки и подкупи на полицията. Някои ми се подиграха, че съм повярвал на историята му за берлинския камион. Аз обаче си имам причини да вярвам на подобни неща.


За мен светът е много чуплив, плашещ и безчовечен – достатъчен му е само лек трус, за да покаже своята бруталност и първобитните си зъби. Вие, разбира се, сте чували множество трагични истории за трафика на хора и неговите ужаси, благодарение на медиите, които най-често наблягат на удавените мигранти. Струва ми се, че това е защото едно колективно удавяне е интересен филмов кадър, нещо като нов Титаник за зрителите. Така или иначе, медиите нямат навика да съобщават за трагикомичните ситуации например или за онова, което правят демократичните европейски граничари, когато нощем в огромна гора заловят група ужасени, гладни и вкочанени хора, подгизнали от дъжда. Веднъж видях как български войници млатиха с лопата един пакистански младеж, докато изгуби съзнание. После в кучия студ ни накараха да влезем в полузамръзналата река. Това стана, преди да ни предадат на турската армия.


Прочее, Али Афганеца разправя, че веднъж трийсет и петима иракчани, млади мечтатели, се събрали и се наговорили с известен турски трафикант да ги откара в закрит камион за износ на консервирани плодове от Истанбул в Берлин. Договорката била такава: всеки плаща четири хиляди долара за пътуване, което трае точно седем дни. Камионът се движи нощем, а денем спира край малки погранични градчета. Всеки, който иска да отиде по голяма нужда, трябва да го направи през деня, а ходенето по малка е позволено и през нощта в камиона, в празни бутилки от вода. Докато трае пътуването, мобилните телефони са забранени. Всички трябва да пазят тишина и да сдържат дъха си на граничните пунктове и на светофарите и в никакъв случай не бива да се стига до пререкания. Групата от берлинския камион обаче си имала едно наум заради наскоро гръмналата в турския печат история за група афганци, които платили големи суми на ирански трафикант да ги откара с камион до Гърция. Камионът пътувал цяла нощ. Преди зазоряване спрял, трафикантът им наредил да слязат тихо и ги уведомил, че са пристигнали в гръцки граничен град. Афганците слезли, прегърнали куфарите си със смесени чувства на радост и страх, и се разположили под едно грамадно дърво. Трафикантът им казал, че се намират в малка гръцка горичка и остава само да изчакат да се съмне – тогава щяла да пристигне гръцката полиция и те незабавно можели да поискат убежище. На следващия ден по всички вестници се завъртяла снимката на афганците, седнали в една градинка насред Истанбул. Оказало се, че камионът се е въртял с тях цяла нощ по истанбулските улици, без дори да стигне до предградията. И както във всички истории за измама и мошеничество, иранецът и неговият камион изчезнали яко дим, а афганците били задържани за експулсиране.


Само дето "берлинската" група нямала друг избор, освен да рискува. Страхът от злополучните начинания на други мигранти била равносилна за тях на парализа, загуба на надежда, връщане обратно в страна, задушавана от глад и гнет. Пък и доброто име на техния трафикант ги успокоявало. Били им казали, че е най-умелият в цяла Турция, а и най-честният. До момента не бил имал провал, а и никога никого не бил подвел. Бил човек вярващ, три пъти ходил на хаджилък, затова му викали хаджи Ибрахим.


Камионът на хаджи Ибрахим тръгнал от Истанбул през нощта, след като "клиентите" се запасили с бутилки вода и храна. Вътре било много тъмно и горещо, проветрението ставало през малки невидими дупчици. Страхът, че въздухът ще свърши карал младежите да дишат учестено, сякаш се готвят да се гмурнат в река. След пет чàса на път миризмата на тела, потни чорапи и храна с подправки, която поглъщали в тъмнината, удвоила задухата. Но първата нощ била успешна. На сутринта камионът спрял в някакъв гараж в погранично село, задната му врата се отворила, пътниците си поели въздух и упованието се възродило в гърдите им. Гаражът представлявал бивш обор. Двама млади мъже контролирали ходенето по голяма нужда. Излизането от камиона не било позволено дори в гаража, не можело да се пита за местоположението на селото и в коя държава е. Единият от двамата пазачи отвеждал иракчаните по ред в малък изключително мръсен нужник в ъгъла на гаража. Надвечер другият им купил вода и храна.


На втората нощ един мерцедес потеглил на голямо разстояние пред берлинския камион, за да му подсигури пътя и да подава информация на шофьора. През цялата втора нощ берлинският камион се движил мирно, спрял само три пъти и то за съвсем кратко. За през деня този път ги вкарали в просторен гараж с други камиони. Градският шум се чувал в непосредствена близост.


На третата нощ пътя им подсигурявал военен джип. Берлинският камион бил отхвърлил около пет от предвидените часове, когато внезапно набил спирачки, обърнал и с бясна скорост се понесъл назад. Свили се сърцата на младежите в тъмнината, в това отчаяно бягство си личало объркването на шофьора... Надигнал се ропот, някои от тях зачели молитви и текстове от Корана – наум или под нос. Един от тях – още момче – взел да повтаря кораничното знамение за Божия престол: гласът му бил хубав, нащърбен от плачлива нотка, та удвоил тревогата на пътниците. Камионът се движил с голяма скорост почти час, после спрял. Четвърт час по-късно пътуването било възобновено далеч по-спокойно, но посоката не била ясна: половината младежи решили, че камионът се връща, другата половина – че продължава към Берлин. Допускали, че трафикантските мафии направляват шофьора по мобилния телефон, в зависимост от условията и рисковете на пътя (примерно наличието на полицейски патрули). Сетне почувствали, че поемат по криволичещ черен път. В един момент камионът спрял. Шофьорът угасил двигателя, а вътре настанала ужасяваща, непроницаема тишина. Сатанинска тишина, от която щяло да се излюпи чудо и история, дето не е за вярване.


Трийсет и петимата млади иракчани чакали в тъмнината на камиона повече от три чàса. Разговаряли с шепот за случващото се. Някои опитали да надзърнат крадешком през извънредно малките дупчици покрай задната врата. Ръчните им часовници показвали седем и десет сутринта. Време било за снабдяване с вода. Храна още имали достатъчно, но водата свършва бързо, а и трябвало да си облекчат червата. Така започнал безпорядъкът. Едни започнали да ритат по стените и да викат към незнайно кого отвън. Трима се възпротивили и настояли да се запази спокойствие. В оскъдния наелектризиран въздух замирисало на свада. Друго не се виждало, освен тъмни силуети, та репликите литвали натам, откъдето идвал поредният глас. По пладне вече почти всички тропали по стените и задната врата на камиона, крещели и викали за помощ. Някои се изходили в пликовете от храната. Пластове ужасяваща смрад се насложили във вътрешността на камиона като редове от каменен зид, а младежите взели да хриптят, сякаш див звяр диша шумно в мрака. Вонята и страхът съкрушили нервите на всички и в мрака избухнали караници и юмручни схватки: все повече и повече, докато час по-късно всичко не утихнало. Жаждата възстановила тишината. Седяли, шушукали и полугласно обсъждали – жужали като пчелен кошер. От време на време някой изругавал или ритвал стените на камиона. Повечето вече се били погрижили да скрият по чантите си каквото оставало от храната и водата. Въпреки непрогледното тъмнило, в което не можело да се отличи лице от крак, я този, я онзи се захващали с ненужни дреболии: един си вързал обувките, друг си свалил ръчния часовник и го скрил в джоба си, трети опипом си сменил ризата. Това е то, човешкият мозък. В подобни ситуации действа странно, като алармен звънец или халюциногенно хапче.


Призори на следващия ден царял хаос. Някои от най-младите, у които имало достатъчно енергия да се вкопчат в живота, тръгнали да чупят вратата на камиона, докато другите продължавали да крещят и да удрят по стените. Нечий глас умолявал за глътка вода. Отеквали от пръдни и ругатни. Коранични текстове и молитви, изричани на висок глас. Някои били обзети от отчаяние и седнали да размишляват за живота си като болни на смъртно ложе. А смрадта била непоносима и способна да убие не едно ято птици, кръжащи над главите им.


Но думата ми сега не е за звуците и миризмите, които идват и си отиват по пътищата на нелегалната миграция, а за пронизителния, хищен рев, който ненадейно се разнесъл в хаоса. Сякаш неведома сила превърнала в твърда ледена кора врявата и бъркотията. В последвалото гъсто, лепкаво мълчание можело да се чуят ударите на сърцето на всеки от пътниците. Това бил рев, долетял от бездна с неизследвани тайни, и след като го чули, те се помъчили да си представят източника на нечовешкия, но и неживотински глас, разтърсил мрака.


Сетне камионът започнал силно да се тресе, както си бил на място. Писъците и ужасът се надигнали отново. Усти на великан, когото са подпалили. Да, тия гласове, викащи за помощ и от болка, този път изригнали като лава. Сякаш жестокостта на човека, животното и митичните чудовища се събрали в едно и засвирили пъклена мелодия.


След четири дни сръбската полиция намерила берлинския камион в изоставената птицеферма край едно погранично градче, заобиколено отвсякъде с гори. Тук не е важно какво се е случило с трафикантите – тези истории си приличат. Може да са се усетили, че ги следи полицията, и да са се покрили за няколко дни, а може и друга банална причина да изчезнат да са имали, някой спор за пари с конкуренцията. Когато полицаите отворили задната врата, отвътре изскочил облян в кръв младеж и като луд се втурнал към дърветата. Полицията го последвала, но той изчезнал в огромната гора. В камиона лежали трийсет и четири трупа. Не били разкъсани от ножове и въобще от оръжие – върху тези тела били вилняли нокти и клюнове на орли, зъби на крокодили и други неизвестни инструменти. Камионът бил пълен с лайна, урина, кръв, разкъсани дробове, извадени очи, вътрешности – точно като след нашествие на гладни вълци. Трийсет и четирима млади хора били направени на каша от плът, кръв и изпражнения.


На разказа на стария сръбски полицай Янкович никой не повярвал, даже го взели на подбив. Колегите, които били с него, не потвърдили думите му. Съгласили се с него само относно окървавения младеж, който избягал в гората. Местната преса повдигнала въпроса за изчезването на младежа, а полицията заявила, че е пресякъл унгарската граница.


В леглото Янкович, взрян в тавана, говори на жена си:


- Не съм ненормален, жено... За енти път ти казвам... Щом наближи гората, момчето падна на четири крака и миг преди да потъне в нея, се превърна в сив вълк...


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK