След "На ръба" може да се върви само към производство на смисъл

Кадърът е от спектакъла

© Елена Николаева, Народен театър

Кадърът е от спектакъла



 
"Александър Морфов удари тавана на театралното говорене за безнадеждността и безсмислието. Сега не остава друго, освен да се върви към производство на смисъл", заявява в свой текст за сайта "въпреки. com" проф. Георги Каприев. Рецензията му е за авторския спектакъл на  Морфов "На ръба" в Народния театър "Иван Вазов". С нея "въпреки.com" открива нова рубрика "РЕФЛЕКСИИ". В нея ще бъдат публикувани рецензии за значими актуални културни събития


1.С На ръба Александър Морфов доказва най-напред, че е без никаква конкуренция у нас във владеенето и структурирането на сценичното пространство.


Той умее по възхитителен начин да изпълва с обем голямата сцена с всичките й средства, нива и измерения. Морфов е майсторът на дисциплинирания и подреден сценичен хаос. На фееричната театрална визия. Без съмнение това е най-пълноценно зрелищният спектакъл от много време насам и няма нищо чудно, че публиката нееднократно аплодира самата сценична картина. В днешния театър могат да се чуят всевъзможни гласове, оправдаващи и даже изискващи загърбването на този тип театрална образност. Всичките тези идеологии, нерядко прикриващи просто неумение, се опитват да забравят, че тя е градивен елемент на модерната театралност, заложен още в нейния генезис през XVI в. Всички други видове форматиране на сценичното пространство са нейни "преводи" или редукции. С образността, постигната в "На ръба", Морфов отстоява исконно театралната изобразителност в пълнотата на нейните обеми, и то по внушителен начин.




Това е съвършено невъзможно при липсата на конгениалност с режисьорския проект във всички останали компоненти от архитектурата на спектакъла. Тук, трябва да се каже директно, за такива липси и дума не може да става. Сценографията на Никола Тороманов "вгражда" в себе си и доразвива постановъчния концепт, впрягайки на работа сценична техника, оставяна обикновено пасивна, при това с мощен замах на въображението и респектиращо владеене на театралния обем. Специално трябва да бъдат подчертани приносите и на Тита Димова (костюмография), и на Анна Пампулова (хореография), и на Явор Веселинов (видеоефекти). Самостоятелен анализ изисква безукорната работа на Асен Аврамов – и в неговите композиции, и в неговите аранжименти. Аврамов доказва с нарастваща сила умението си да доизгражда (а не да съпровожда) постановъчния проект; да кара спектакъла да живее от ритъма си. Нека най-сетне се отбележи и способността на Морфов да конструира хорове от солисти. Сегашният му "хор" е достатъчно хармонично "спят", а има основания да се мисли, че ще се и "доспява" в живота на постановката. Всичко това е така ефектно обживяно, че от формално-сценична перспектива "На ръба" следва да бъде оценяван като еталонно постижение.


2."Всичко това" е в "На ръба" само средство за Морфов. Неговите основни претенции са на друго място. Авторският му спектакъл претендира да даде дефиниция за сегашна България. При това емоционалното настоява да се е сублимирало в интелектуалното и аналитичното. Тук Морфов ползва регистрите на театралния си език, за да даде изчерпваща геополитическа диагноза и прогноза за България и нейните хора. По собствените му програмни думи, постановката е "нещо като реквием за държавата България, реквием за един народ": един народ изчезващ. Разказ за население, оцеляващо на ръба, неспособно да устоява на бруталните социални колизии и на собствените си низостни слабости и противоречия. Морфов твърди, че спектакълът иска да сподели болката на авторите си по българския народ. Нямам никакви основания да се съмнявам. Какво обаче е видимо от залата?


Спектакълът се състои от пет (ако съм броил точно) "живи картини", всяка от която изказва изцяло неговите послания. Едно от основните му предимства е лапидарността, оскъдността откъм артикулирано слово, благодарение на което главните му пароли са отчетливо артикулирани. Ще цитирам изходната и финалната: "Изроди, майката й ебахте на тази държава" и "Имало едно време един народ. Те се наричали българи. Но вече ги няма".


В очертаната от тях рамка се внушава, че българите са се редуцирали безостатъчно до деградирали типове: клошари и изверги. Тези мърляви сизифовци, мъкнещи на гръб своите боклукчийски контейнери–домове, са на и отвъд ръба на антропологичното. Опразнени от всяка духовност, от естествена емоционалност и елементарна човечност, те са фактически мъртви – до крак. Самоубийството и продължаваното съществуване са равносилни актове, доколкото са в еднаква степен безсмислени. "На ръба" е зрелищна панихида за българския народ.


3. С патоса си той като че ли се включва в дълга традиция на европейската модерност. Програмите за социално възпитаване на народа (а не на религиозните общности) чрез средствата на театъра се заявяват отчетливо през XVIII в. Първоначално те се базират върху отъждествяването на "народа" с третото съсловие (включващо всички, освен аристокрацията и духовенството), което в тогавашна Франция например обхваща около 98 процента от населението. Активно критични тонове срещу едни или други състояния на самия "народ" обаче се появяват едва през XIX в., когато и "народният театър" се наема с конструирането на нацията и националните държави. Тогава той се противопоставя по-скоро на външните влияния, идващи от страна на други държавно-културни цялости, стремейки се същевременно да консолидира съсловията пред по-високия хоризонт на националната идея. Тъкмо несъвършеното удържане на тази идея пробужда и критики срещу едни или други народни "слабости".


Към края на века и особено около началото на ХХ в. политически ангажирани автори започват да отъждествяват народа с работниците и селяните ("пролетариата"), противопоставяйки го на заможното бюргерство. Изобличителният патос, принципно насочен срещу буржоазията, не подминава и формите на лумпенизиране и деградиране в едни или други сегменти на самия "народ". Като примери бих споменал "На дъното" от Горки (Морфов прави щедри аналогии със собствената си постановка) и "Опера за три гроша" на Брехт/Вайл, но списъкът може да бъде многократно удължен. Има обаче една разлика.


Ако тези (обикновено социално разглезени) автори представят декласирането на определени обществени слоеве, Морфов говори на едро за дегенерирането на един народ, без обаче да го дефинира по-точно чрез което и да е от определенията, валидни за европейския театър. На сцената е народ, който от една страна се декларира като хомогенен (включващ всички българи без изключение), а от друга страна е все пак някак си диференциран (доколкото има и едни "те" – изродите, разкатали майката на държавата, които сякаш не се включват в понятието, но и не се гледат като "небългари").


4. Невписвайки се категорично в определенията за "народ" в централно- и западноевропейската традиция, морфовият "народ" се родее сравнително плътно със схемите на ранния български национал-романтизъм. Там "народът" е, от една страна, целият български етнос в и извън Османската империя. От друга страна обаче, той бива дистанциран от "чорбаджията изедник" (обикновено колабориращ икономически и политически с поробителя) и от "калугери и попове", които пък представляват над-етническото Православие.


Опитите на идеолозите на нововъзникналата българската държавност да внушат хомогенен облик на българската нация са успешни, но не безостатъчно. Най-вече заради това, че собствената им програма предполага поне наличието на народна интелигенция, успоредна на "народа". Самото понятие "интелигенция" възниква около средата на XIX в. в Полша и Русия и описва социална група или класа, ангажирана с умствен труд, прицелен към насочване, ръководство или критика на културата и политиката на обществото. Представителят на интелигенцията е задължително определен идеологически (национално, респ. класово, расово и т.н.) и не може да бъде отъждествяван със строго персонално конституираната фигура на интелектуалеца, по дефиниция невлияещ се от масови идеологии. Народният интелигент като идеолог на нацията не от недоглеждане, а по необходимост отъждествява "народ" и "държава". По симптоматичен начин това е точно така и при Морфов.


Жестът на генерализиращо интелигентско омерзяване от хоризонта на така положената хомогенност не е чужд на културната ни история. Още Петко Славейков, един от най-активните архитекти на българската нация, клейми: "Не сме народ, не сме народ, а мърша, / хора, дето нищо не щат да вършат. / Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!". Самият Вазов оставя знаменателните редове, че за разлика от безизходно пропадналия човек, приключващ със себе си, "един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца; той се весели". Критичният патос на казването е очевиден в контекста на романа. Днешният интелигент продължава тези критични думи, но не дочита Вазов, създал чрез творчеството си физиономията на сега оплаквания народ. Вазов полага огромни усилия и успява да създаде идеологията на хомогенната нация, най-вече подчертавайки екстазите, подвизите и подемите във всички сегменти на народното "тяло".


Неслучайно още кръгът "Мисъл" установява анахронизма и непродуктивността на тази идеология. Тежките думи на Пенчо Славейков и кръга "Мисъл" спрямо българския "народ" и неговите интелигенти са трудни за задминаване. Създаденият от тях културен модел, в и около чието петолиние се движи и до днес високата българска култура, предполага диференциране на общественото пространство и еманципиране на интелектуалната сфера от сферите на социалното и политическото. Това еманципиране не отрича, а напротив предполага критика на тези сфери, но вече не от общи идеологически позиции: тя е при всички положения не критика на абстракции, а на конкретни тенденции, структури, явления и личности.


Александър Морфов

© Юлия Лазарова

Александър Морфов


5. В наши дни се забелязва симптоматично завръщане към по-стари образци, и то по перверзен начин. Все по-масова става кохортата български интелигенти, превръщащи се в доброволни или платени "апокалиптици" alias оплаквачи пред привиждания гроб на българския етнос. Щедро представени медийно, те не са изключение и в театъра, включително през този сезон. Става дума за един самоопияняващ се интелигентски хленч, според който тук вече всичко е безвъзвратно угаснало. В тази пустиня нищо добро не може да се прихване: тя е мястото на тоталната безнадеждност. "Собствената ни помия" е единственото, което ни е свойствено. Бягството е единствената алтернатива на тихото, но мъчително гаснене. Фактът, че тези вопли намират повече от топъл прием не само от медиите, но и от масовия им български консуматор показва, че "апокалиптиците" добре са си свършили работата. "Думите придават същност на нещата" са казвали едни умни хора още преди векове.


Основният инструмент е абстракцията "народ", отъждествяван с "държава" и поради това произволно, но неизказано включващ ту всички българи без изключение, ту само живеещите в държавните граници, ту "угнетените", противопоставени на "те" – изродите-съсипници, без някога да се уточнява специално. Опредметяването на абстракцията не само изключва възможността да се диференцират провалите от постиженията, но блокира и продуктивното социално действие. Акцентирайки и абсолютизирайки негативното, болезненото, разрушителното, грозното и недъгавото, което е очевидно налично и вопиещо да бъде преодоляно, апокалиптиците широко затварят очите си за социалните и персоналните постижения, за зоните на видим напредък, за изграждането на налични продуктивни структури, за създаването на традиции в културата, икономиката и т.н. Постиганият ефект обслужва конкретни групи.


Омазването в абстракцията преди всичко възпрепятства идентифицирането на виновните "изроди". "Те" някога "спираха" тока, "даваха" колите и "пускаха" извън граница, а сега охраняват доброто здраве на изградената клептократична политическа и икономическа система. При това тя бива именувана "преход", за да се внушава наличието на някакви уж вътрешни за нея механизми, чрез които тя спонтанно да се преформира в позитивен план. Една затворена система обаче никога не се преструктурира спонтанно. При абстрактното негативно говорене, "те" остават сега точно толкова анонимни, безотговорни и недосегаеми, колкото бяха тогавашните "те". Обобщаването в абстракциите закрива и възможността за разпознаване на техните алтернативи, каквито и да са потенциите им за осъществяване.


Обслужващата тази система интелигенция успява да произведе с надгробните си ридания за "българския народ" още един изгоден за клептократите ефект. Всявайки убеденост в цялостната разруха, пълната яловост на всеки опит за позитивно действие и тотална безнадеждност, те смогват, нека признаем, да възпитат отчаяние, достатъчно масово за производството на социални блокажи практически на всички нива. Отчаянието върви заедно със самосъжалението, следващо от категоричната невъзможност за пълноценно осъществяване в "тези територии".


Резултатът, постиган от интелигентите-апокалиптици се вижда от една страна в активната емиграция: много повече от можещите, търсещи по-универсална реализация на талантите си, са некомпетентните и навсякъде неконкурентни персони, които хукват "навън", за да "оправят живота си" (тоест, в масовия случай, да го разпокъсат), защото "тук живот няма", както вещае омазващата абстракция. С опиянение се възпроизвежда "исконният" предразсъдък, че талантът може да присъства в българската действителност най-вече по силата на своето отсъствие от нея. Така, от друга страна, на "тези тук" се внушава предопределен неуспех във всяко начинание, затъване в смрадта, жителство в "долната земя", задължително униние и деградиране до степента на не-човешкото. Зрелищно разливащият помия Морфов влиза в реда на сеячите на отчаяние (което впрочем е грях) и черпи от задължителния им успех сред възпитавания от тях мазохистичен, самокастриращ се и самоизяждащ се масов българин.


6. Впрочем плачът над гроба народен е прибързан даже от перспективата на абстракцията "народ". В момента, в който пиша този текст, населението на света наброява точно 7 288 455 112 души. Знаят ли професионалните оплаквачи, че по официална статистика българите се вписват в т.нар. златен милиард? Сиреч сред човеците, живеещи най-комфортно в света? Какво да кажем за останалите шест и кусур милиарда, ако мислим за себе си единствено като за живи мъртъвци? И какво ли твърдят те за себе си? Знаят, разбира се, но някому това знание е неизгодно, както и самият факт. "На ръба" не търси изгоди. Той обаче се включва в "апокалиптичната" тенденция по силата на своя патос, произведен, налага се да забележим, не на последно място под неин натиск.


Искаме ли да бъдем действително социално критични и продуктивни, нямаме право да оставаме в идеологическата схема на ранния национализъм и нейните деривати. Фигурата на някакъв хомогенен народ и неговата интелигенция, все тичаща на глас народен, е вече очевидна фикция. Много са слоевете, много са измеренията, различни са даже темпоралните пластове в онова, което се опитва да покрие абстракцията "народ". Налага се анализиране на по-тесни сектори, разположени при това в различни нива. Такова мислене изключва изкуствените полюси от типа "тук-там", "ние-те" и т.н. Тогава именно могат да бъдат установени действителните недъзи и реалните постижения. Тогава могат да бъдат идентифицирани същинските им социални, че и персонални носители. Тогава чак ще стане факт действително ефективната критика и ще бъде възможно позитивно социално действие.


7. Българският театър, убеден съм, трябва да е дълбоко благодарен на Александър Морфов и неговия спектакъл. Преди време писах, че с "Хъшове" той постигна тавана на анахронистичния исторически неоромантизъм и затвори подходите към него. Всичко след Морфов е осъдено да звучи там вторично и бледо. Сега той извърши същото с театралната българска апокалиптика. Ефектността и внушителността на "На ръба", дори заедно с неизбежно налазващия последната част кич, не виждам как могат да бъдат надминати. Не съм достатъчно наивен да се надявам, че "оплакваческата" тенденция мигом ще изчезне. Тя е вече дълбоко вкоренена в интелигентската мисловност, присъща и на не малко театрали, включително високо талантливи. Но тя неизбежно ще изтлява. Този спектакъл вдигна летвата непомерно високо, постави всевъзможните й превъплъщения на ръба на тяхното съществуване и им подготви постепенно преминаване към небитие.


Александър Морфов удари тавана на театралното говорене за безнадеждността и безсмислието. Сега не остава друго, освен да се върви към производство на смисъл.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK