За да дойде краят на безкрайния преход

Пред камерите - главният прокурор Сотир Цацаров

© Анелия Николова

Пред камерите - главният прокурор Сотир Цацаров



"Погледнато формално, всичко е нормално… Погледнато нормално, всичко е формално".
Робърт Музил


След 25 години преход към "нормалност" България формално се вписва в идеалния модел на правова държава с всичките й атрибути – демократична конституция, европейско законодателство, разделение на властите, независима съдебна система…


Но въпреки това остава съмнението, че това е така само на теория. Защото след четвърт век "преход" нашата демокрация остава фасадна, ограничена, деформирана. У нас не са рядко явление рецидивите на авторитаризма. Върховенството на закона невинаги се спазва за сметка на върховенството на волята на властимащите. Противоречието между правова държава и неправови практики остава силно. И това не е продукт на българското съмнение и комплекс за малоценност, а почива на горчивия исторически опит от лъкатушния път към демокрация през последните 25 години.




По време на тоталитарния комунизъм България бе формално суверенна, но на практика бе силно зависима държава от СССР. Българската държавност бе подменена с тежка съветско-бюрократична, партийно-полицейска машина. България бе възможно най-полицейската в цялата българска история тоталитарна държава. Под съветско ръководство БКП дори до 1989 г. не се отказа от съветския комунизъм – най-съвършения тоталитаризъм, съществувал някога на земята. При него бе немислимо да се говори за върховенство на закона, за разделение на властите, за правова държава. Този модел не бе преодолян по време на социализма, в посткомунистическия период промяната в това направление бе най-бавна, а рецидивите от тоталитарното минало – най-често явление. Четвърт век по-късно необходимостта от радикална промяна в съдебната система става все по-наложителна.


От какво към какво бе осъществяван преход в последните 25 години


Каква е разликата между авторитарната и правовата държава, която трябваше да постигнем – това може да се разбере от представената по-долу таблица:


За да дойде краят на безкрайния преход


В общи линии това са "идеални типове" на авторитарна (полицейска) и правова държава. Реалността е значително по-сложна и нееднозначна. Няма такава идеална държава, в която напълно да са изпълнени посочените принципи. Няма например правова държава, в която съдът да е напълно независим от общественото мнение, изпълнителната власт или подчинен само на авторитета на закона. Няма държава, състояща се само от граждани, нито такава, състояща се само от поданици. Във всички, дори най-развитите демократични държави, гражданите са и поданици и много лесно могат да се превърнат само в поданици ... В България като че ли повечето граждани предпочитат да са предимно поданици …


Все пак по тези критерии можем ясно да установим, че след 25 години преход


България продължава да не е напълно правова държава


защото:


1. Властта във всичките и подразделения – законодателна, изпълнителна, съдебна - е по-често нелегитимна, отколкото легитимна за мнозинството от българите. Според авторитетни социологически проучвания от началото на "прехода" досега доверието към основните демократични институции не се повишава, напротив, често пада под санитарния минимум.


2. Законността (силата на правото) все още не е надвила "правото на силата". Все още партиите и партийните мнозинства в парламента могат да влияят силно върху съдебната власт. Съдът често остава зависим от прокуратурата, а самата прокуратура – от нелегитимни властови и силови структури. В тях се включват както партийни влияния от страна на мнозинство и опозиция, така и различни, включително и нелегитимни и дори криминални зависимости. Не са създадени гаранции партиите (мнозинствата), които са на власт, при криза да не използват полицейско-прокурорско насилие над гражданите. Все по-очевидно е, че прокуратурата е едновременно "независима" (що се отнася до безконтролност от която и да е друга институция във функционален аспект) и в същото време е все още изключително силно зависима от различни легитимни и нелегитимни, явни и тайни властови структури.


3. Съществува формално разделение на властите, но и трите власти продължават да са подчинени предимно на една и съща социална група – трансформиращата се в олигархия бивша партийно-полицейска номенклатура. А както още Бенжамен Констан е забелязал преди повече от век и половина – разделението на властите не е гаранция за демокрация, ако трите власти са под контрола на една и съща социална група.


4. Полицията продължава по-често да защитава властта от народа, а не народа от престъпниците. Контролът над МВР и тайните служби все още е формален и непродуктивен. При някои правителства и парламентарни мнозинства по време на прехода наблюдаваме, че полицията и силовите държавни структури остават безотговорни към правата и свободите на гражданите и на практика не са подчинени на закона. Все още няма осъден не само висш, но и обикновен полицейски служител за превишени права и корупция, макар данни на самото министерство да показват, че голяма част от служителите в МВР са склонни към корупция.


5. Презумпция за невинност има само за някои от големите престъпници. За обикновените хора продължава да важи предимно презумпцията за виновност до доказване на противното.


6. Все още далеч не всичко, което не е забранено, е разрешено. Съществуват сфери, които негласно са забранени за външна критика.


7. По отношение на приоритета на личността пред държавата – това се отнася за определени личности, които стоят над закона. Иначе държавата продължава да има по-често приоритет над гражданите, които предпочитат да си останат както и преди в повечето случаи поданици.


8. Оттук и държавата все още не е средство за постигане на общото благо, а се използва често като средство за групово-партийно, олигархично-корпоративно и лично обогатяване на легитимни и нелегитимни властови структури.


9. Властта продължава да изглежда в очите на гражданите или безсилна, или репресивна, но не и авторитетна.


10. В резултат имаме несправедлива и нелегитимна в очите на гражданите си държава.


В "почетна" класация на най-полицейските държави в света по брой на полицаи на глава от населението, публикувана от агенция "Блумбърг", България е на 8 място. На първо място е Русия, която постепенно се превърна след 2000 г. в най-полицейската държава в света. Следват Турция, Италия Португалия, Хонконг, Казахстан, Алжир, България... След 2001 г. войната на глобалния тероризъм срещу нашата цивилизация доведе до превръщането и на много от действащите демокрации във все по–малко правови държави. Класически и утвърдени демокрации като италианската в това отношение имат също огромно връщане назад, което се обяснява само донякъде с националната специфика.


Какво е необходимо за да станем не само формално правова държава

  1. Смяна на четвъртвековния посткомунистически модел на развитие. Това означава осигуряване с всички легални средства на върховенството на закона и равенството пред закона.


    Промяна от формален към фактически демократичен консенсус – в конституцията следва да се утвърди принципът не на пълна независимост на властите една от друга, а на взаимното им сдържане и уравновесяване.


    Силно, но не авторитарно, а авторитетно политическо лидерство.


    Постепенна смяна на посткомунистическите политически, стопански и финансови елити, произлезли от номенклатурата на комунистическата партия и нейните криминализирани тайни служби.


    Кардинална реформа на правно-охранителната и съдебната система. Подмяна на корумпираните кадри, обслужващи и досега посткомунистическата олигархия.


    Отделяне на прокуратурата от неформалната и тясна връзка с полицейската власт.


    Съдът се отделя напълно от изпълнителната и законодателната власт, като се избира не по партийни заслуги, а по професионални качества.


    Подмяна на всички фалшифицирани по съветски образец досегашни учебници по история, право, политология, философия и социология на учениците и студентите.

Всичко това не може да се случи, ако не се превърнем от общество на поданици в общност и общество на свободни граждани. Необходимо е да приключи процесът на преодоляване на поданическата и изграждането на гражданска политическа култура.


Преди 80 години италианският марксист Антонио Грамши написа, че за да победи комунизмът в Западна Европа, е необходимо първо да се подчини и овладее гражданското общество. За разлика от Русия, където няма гражданско общество и държавата е всесилна, на Запад буржоазната държава е подчинена практически на гражданското общество и гражданската култура. С други думи, за да победи комунизмът в Западна Европа, е необходимо първо комунистическият манталитет да постигне културна хегемония в западните общества.


Днес в България задачата е подобна, но в обратен смисъл – за да се преодолее наследството на комунистическия и поданическия изобщо манталитет, е необходимо силите на промяната да завоюват културна хегемония. Защото


тоталитарната държава бе сравнително лесно разбита,
но нейната социална и културна основа остана на практика непокътната


А тази основа непрекъснато възпроизвежда авторитарни рефлекси, поданически стереотипи, противопоставяне на правилата и законите, недосегаемост на властимащите... С други думи – за да бъде сложен край на "безкрайния преход" – трябва да се осъществи културната промяна. Това може да стане чрез образование и възпитание. Преодоляването на предимно балкано-ориенталския манталитет или поне неговото подчиняване може да стане чрез налагане, ако трябва и със сила, на спазването на правилата и законите от всички. Тази културна хегемония на работещите правила трябва да спре анемичната и често изглеждаща безсилна, но достатъчно силна да спира промяната посткомунистическа власт, ако не й се противопоставят нито действащ и неподчинен на монополисти пазар, нито силно и активно гражданско общество. И, разбира се, политически обединени сили за промяната.


Реформи в прокуратурата


Особено важна и ключова за промяна на съдебната система е реформата на прокуратурата. Всъщност в държавното обвинение са съсредоточени главните причини за невъзможността да започне ефективна съдебна реформа. Прокуратурата е все още политически зависима от тези, които реално контролират властта. Някои ги наричат задкулисие. Всъщност представители на това "задкулисие" отдавна са на политическата, стопанската и финансова авансцена. Прокуратурата все още е тясно обвързана и с кадрите на бившата комунистическа партия, и с нейната политическа полиция, но най-вече с манталитета, наследен от комунизма. Съвсем не е случайно, че в постоянно избухващите войни между институциите прокуратурата, която по конституция е в съдебната власт, при споровете например между съд и полиция не може да осъществи необходимата функция на медиатор.


От друга страна, прокуратурата е "отделно царство" (същото е и при другите правоохранителни и правоприлагащи институции), но при нея проблемът е най-остър, защото тя не трябва да бъде и напълно независима, и съвсем не безконтролна. В ансамбъла от правни институции прокуратурата играе свързваща роля между изпълнителна и съдебна власт. Защото тя е държавното обвинение, което следва да бъде не само формално независимо от МВР, следствието и от съответното парламентарно мнозинство, но трябва да бъде под контрола на народа (чрез пряк избор на прокурори по места), и от опозицията (чрез парламентарния контрол), и от президента ( с право на вето при спорни случаи на служебно несъответствие). С други думи, прокуратурата би станала политически и партийно необвързана, при положение че се формира не по партийно–политически заслуги, а по професионални критерии.


И сега е ясно, че прокуратурата не трябва да бъде пристрастна, необективна, партийно обвързана. Тя трябва да бъде неутрална, като нейна основна функция е да защитава не престъпилите закона, а жертвите на престъпления. Тя трябва да бъде и не само формално независима от политическите партии и политическите пристрастия. Тя трябва функционално да бъде отделена и от съда, и от следствието, и от адвокатурата. Но прокуратурата не трябва да бъде напълно независима от изпълнителната власт. Контрола над нея могат и трябва да осъществяват заедно гражданите, президентът, парламентът и правителството. Това би осигурило нейната функционална независимост и зависимост само от закона, а не от властимащите, които и да са те.


Магистратите


Особено следва да се помисли по какъв начин не само прокурорите, но и всички магистрати да бъдат под контрола на народа. Съдебната власт би следвало активно да контролира как полицията и другите органи за национална сигурност си вършат професионално работата. Магистратурата трябва да е функционално независима от правителството, парламента, президента, от гражданските институции и медийния натиск. Но трябва да бъде силно зависима от закона, което може да се постигне само ако правоохранителните и правоприлагащите институции не са независими една от друга, а напротив - взаимно са зависими чрез създаване на специална институционална рамка за взаимното им сдържане и уравновесяване.


Властите следва взаимно да се сдържат и уравновесяват, за да не упражняват безконтролна власт, а не да са независими една от друга.


В това още според Монтескьо е самият смисъл на разделението на властите, а не в това абсолютно независимите една от друга властни институции дори да воюват една с друга, както често се случваше по време на българския преход.


Защото в постройката на правните институции според сегашната ни конституция е нарушен духът на идеята за разделение на властите – те не трябва да са безотговорно независими, а взаимно да се сдържат и уравновесяват. Това равновесие на властите ще позволи ефективност и хармония в работата на съдебната система, а не сегашната на практика безотговорна независимост на отделните й части.


В този смисъл изход е такава промяна в конституцията, която да позволи и гарантира взаимния контрол и уравновесяване на властните институции. Преодоляването на партизанското разделение между институциите става чрез създаване на механизми, с които те взаимно да се контролират и едновременно работят в синхрон срещу престъпността. Тогава няма да е възможна и ситуация, при която лидер на опозицията да заплашва, че ако неговата партия загуби изборите, той няма да ги признае за законно проведени (както се получи през 2013 г.).


Необходима е безусловно и европейска помощ при разследването на нелегитимните връзки между държавните институции, от които произтича и непостигнатата още хармония между властите и не съвсем правовият и легитимен характер на държавата.


Независима международна експертиза на състоянието и ефективността на магистратурата, факторите за политическо, йерархично и друго неправомерно влияние в нея, както и формите на злоупотреба с нейните правомощия са само част от мерките за ефективна съдебна власт. Радикална реформа в системата на съдебната власт е невъзможна и без да се преодолее съпротивата в средите на заинтересованите магистрати, тъй като явно нарушава тяхното спокойствие и безконтролност.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK