За паметника на цар Самуил

За паметника на цар Самуил

© Велко Ангелов



Текстът е от портала "Култура".


Мнозина вече си пробваха остроумието върху паметника на цар Самуил, къде – по-успешно, къде – не толкова.


Аз самият, признавам, също си го пробвах. В едно интервю. И то още преди доста месеци, ако не и година – далеч преди сегашната какофония, наречена с наслада от медиите "скандал". Там оприличих лицето на фигурата от проекта на скулптора Александър Хайтов с лицето на марципанен дядо Коледа. Бях изказал сериозни съмнения и във връзка с разполагането на шестметровия колос в уюта на градинката на църквата "Св. Георги", каквато беше първоначалната идея. Защото бях успял да видя проекта за същия този паметник на скулптора Емил Попов – проект далеч по-концептуален и модерен и с далеч по-поносима, човешка височина от два метра и нещо. Проектът на Емил Попов ме спечели, освен с цялостната визия, тъкмо с лицето на цар Самуил. Скулпторният портрет в много отношения е висшата атестация за възможностите на твореца-пластик. По всеобщо мнение сред специалистите, корифеите на този труден жанр в България са двама – Георги Чапкънов и Емил Попов. В лицето на Самуил на Емил Попов имаше онова, което тотално липсва при Самуил на Александър Хайтов. И което е ключът при монументалното решение на образа му.


Липсва онова, което назоваваме с думата "жал".




Липсва белегът на жалостта, която е изпитал цар Самуил. Която го е обгърнала като облак при вида на неговите покосени войни с белите очи. И която е пръснала сърцето му.


Как ще изобразиш жалостта върху паметник? Емил Попов беше успял да я изобрази.


Но паметникът вече го има. Дело на скулптора Александър Хайтов.


На 8 юни към обяд се отправих към "Света София", за да видя паметника. Не знаех, че церемонията е насрочена тъкмо за този час. Сварих градинката с композицията на ослепените Самуилови войни на Далчев опасана с полицейски ленти. Виждах гърбовете на фотографите и телевизионерите, покачени на специалното скеле. Виждах орловите пера на калпаците на строените гвардейци. И можех да чувам думите от микрофона. Чух как президентът приема строя, чух поздрава му. Чух и отговора на гвардейците, който вдигна ята от гълъби. Реших да не се опитвам да приближавам мястото на събитието, а да гледам и слушам така – отдалеч. Виждах достатъчно добре самия паметник, все още опакован в бял саван. И това ми стигаше.


Дръпнаха савана. Произнесоха се речите. Патриархът освети паметника. И в този миг звънарката Мария Зъбова удари горе камбаните на "Св. Александър Невски".


Тук искам да направя стоп-кадър. Паметникът, така или иначе, вече е осветен. Това е паметникът на цар Самуил в столицата. Първият паметник на български цар тук. Който, между другото, седи съвсем прилично на фона на зеленината на вековните дървета зад него, включително и с височината си от шест метра и с нищо не накърнява сакралното пространство около базиликата "Света София". Мястото е избрано добре.


Може да имаме много забележки към паметника. Обаче в областта на естетическото. В областта на обществено-историческите основания за паметника драстични спорове не би трябвало да има. А тъкмо там се развихриха най-крайните спекулации. Та десни, та леви, та най-леви, та най-десни. Паметникът бил осеян с кръстчета и лъвчета. А с какво да е осеян? С цитати от Ален Бадиу? Аргументите "против" най-своеволно прескачаха от естетическия полюс към историческия.


Да, паметникът можеше да е много повече в естетическо отношение. Дори можеше по някакъв начин като стилистика да се потърси мост към фигурите на Далчев отсреща, това сигурно би бил най-добрият вариант. Нещо, което, впрочем, в немалка степен изповядваше проектът на Емил Попов.


Но, повтарям. Паметникът е съвсем приличен. И поради това – ще свикнем с него. А голямата роля – и това е най-важното в случая – която той ще изиграе в изкупването на историческия ни дълг към този най-корав и най-трагичен български цар, ще осъзнаваме тепърва. Царят, който жали своите войници – това е чудото невиждано, което остави хилядолетната си бразда в народната памет. И заради това нему принадлежеше първенството да се увенчае с царски паметник в столицата. Както и стана. Божият промисъл никога не греши.


Нещо повече. Не знам дали ясно си даваме сметка, че този български цар най-вероятно – ние можем да съдим за това, разбира се, единствено по дълбоката диря, която е оставил в народната памет – е светец! Там, на небесата. И сега тази небесна благодат ще се отрази на паметника, не веднага, разбира се  – както патината на дъждовете и ветровете ще се отрази лека-полека на бронзовите му плещи.


Само трябва да почакаме известно време. Ако младите започнат да си правят срещите около този паметник, това, според мен, ще означава, че небесната благодат е слязла върху него. Както е при паметника на Свети Патриарх Евтимий.


Само трябва да почакаме известно време, без да плещим, по възможност, големи глупости.


И на последно място. Нека Общинска полиция да се навърта наоколо. Представяте ли си ако една сутрин осъмнем само с празния постамент. Тогава вече наистина ще я втасаме.


Едва тогава май наистина ще разберем – по парадоксален начин – колко ни е ценен този паметник.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK