Гърция – страната, в която никой не се признава за победен

Гърция – страната, в която никой не се признава за победен

© Reuters



На 3 февруари – десет дни след като радикалната левица СИРИЗА спечели извънредните парламентарни избори, които предизвика в Гърция, Аристидис Хадзис написа коментар за "Уолстрийт джърнъл". В него той обясняваше защо поради исторически причини не само лидерите, но и народът на Гърция не може да прави компромиси в драматични моменти.


Четири месеца по-късно, когато Атина е на ръба на фалит, ви предлагаме текста на преподавателя по право и икономика в Университета на Атина и съосновател на сайта GreekCrisis.net, събиращ коментари по темата.


Новият гръцки премиер Алексис Ципрас и колегите му от крайно лявата СИРИЗА трябва до края на месеца да постигнат сделка с международните кредитори на страната – било за да приключи сегашният помощен пакет, било за да обяви фалит и да напусне еврозоната. Коментаторите пишат за радикалната му политика като основната пречка пред постигането на такова споразумение.




Но всъщност има един много по-дълбок културен проблем.


В гръцкия речник думата компромис (συμβιβασμός) има силно негативен смисъл. Тя е синоним на предателство, на това, че си се продал. Концепцията, че от преговорите могат да спечелят и двете страни, е чужда на гърците. Не е случайност, че и доверието между гърците вътре в страната е изключително ниско и се отличава от средното за Европа (по данни на Legatum Prosperity Index).


Гърците са достатъчно разумни, за да изберат компромиса пред гибелта. Но те искат компромисът да бъде опакован като исторически триумф, а не като някакво прагматично споразумение с отстъпки ("отстъпка" е другата осъждана дума). Дори велики модерни лидери на Гърция са били наказвани от населението заради това, че са правили трудни, но наложителни решения.


Историята ни дава примери за предизвикателството пред Ципрас.


Елефтерос Венизелос, най-почитаният политически лидер на модерна Гърция, казвал, че няма такова нещо като национални права, има само национални интереси. Той е бил не само голям либерален реформатор, но и неотстъпчив дипломат, успял да удвои територията на Гърция като се включвал в съюзи в три поредни войни между 1912 г. и 1920 г.


Венизелос винаги търсел възможности за взаимно изгодна сделка. Винаги се опитвал да преговаря по почти всичко, стига крайният резултат да изкарва Гърция печеливша, без да прави отстъпки. Нещо повече - имали са голямо доверие в него. Решимостта му покрай Първата световна война да присъедини Гърция към традиционните съюзници Великобритания и Франция стигала дотам, че бил готов временно да отдели Северна Гърция от роялисткото и прогерманско правителство в Атина. Крайният резултат е, че Гърция излиза от войната като един от най-големите печеливши.


Но този принос на Венизелос е подценяван в Гърция. Той оцелява в опит за убийство от политическите му опоненти през август 1920 г. и три месеца по-късно е победен на парламентарни избори.


Промонархическото правителство, което го наследило, успяло да обезцени изградените от него съюзи с безотговорно и опортюнистично поведение. Резултатът е съкрушително поражение от Турция в Мала Азия през 1922 г., най-голямата катастрофа в модерната гръцка история. За щастие Венизелос успял да договори условията за това поражение и резултатът са три десетилетия на мирно съвместно съществуване в Егейско море.


За да го постигне, Венизелос се отказал от претенциите към Мала Азия и се договорил с Кемал Ататюрк за изключително спорната принудителна размяна на население. Разбира се, това е било хуманитарна трагедия. Но той го направил, защото вярвал, че е единственият начин да осигури дългосрочните гръцки интереси. Изключително трудно му е било да убеди бежанците - а те са били негови страстни поддръжници - че завинаги са изгубили домовете си. Но той е бил единственият, способен да го направи. Те му вярвали като лидер и одобрявали хладнокръвния му реализъм.


Модерна Гърция има късмета да са я ръководили лидери, които се съпротивляват на популизма и поддържат вярната посока. Харилаос Трикупис е бил модернизатор и стои зад трансформирането на страната в края на ХIХ век в модерна либерална демокрация. Константинос Караманлис бе консервативен политик, водил Гърция през икономическото чудо от 60-те години и лично вкарал страната в Европейската общност напук на липсата на ентусиазъм сред гърците. Трикупис и Караманлис успяха да прокарат масово непопулярни реформи и в крайна сметка тези мерки са подкопавали политическата подкрепа за тях.


Дори Андреас Папандреу, популисткият ляв лидер, доминирал гръцката политика за две десетилетия в края на ХХ век, винаги бе готов да започне трудни преговори. Въпреки радикалната си реторика той бе реалист и знаеше кои са правилните съюзи за Гърция. Запитан как е успял през 1981 г. да поведе кампания за излизане на страната от ЕС и НАТО, след което да откаже да спази обещанията си като управляващ, той отговори, че избирателите "обичат да чуят как им го обещаваме, но те дори и не си помислят, че наистина ще го направим".


Ципрас е поредният случай. Той поиска - и получи - същия тип мандат: упорито да преговаря и да се върне победител от преговорите, но без да накърнява членството на Гърция в еврозоната и ЕС. Най-големият му опонент не е Ангела Меркел, а гръцкият народ, който положи на неопитните му плещи огромно бреме.


Комбинацията от обсадна психика и култура, в която непрекъснато се чувстваш нечия жертва, накара гърците да възприемат света като враждебно място. Те са готови да възприемат всеки компромис като предателство, но и ще се смятат за предадени, ако Ципрас не преговаря и резултатът е икономическа катастрофа.


Дали Ципрас ще е такъв комбинатор като Папандреу, способен да представи завой на 180 градуса като триумф? Или ще се окаже, че е достоен за нивото на Венизелос, да поеме пълна отговорност за трудна сделка и да си плати за последиците?


Защото винаги има трета - много по-мрачна - историческа алтернатива, в която комбинацията от демагогия, импулсивни действия и късогледство водят до поражение и унижение.


Да се надяваме, че младият ни премиер познава историята.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK