Половин година реформаторство…

Радан Кънев

© Анелия Николова

Радан Кънев



Краят на политическия сезон наближава, а тази година той съвпада и с малко повече от половин година работа на правителството и мнозинството. В сърцето на демокрациите от западен тип стои преди всичко друго идеята за отчетността (да, преди представителността, преди свободата на индивида, и преди интереса на мнозинството или групата). За това е подходящ момент хората, които пред две години излязоха на протест, същите тези общности, които използваха обществения си глас за да бъде впоследствие избран настоящият парламент и той (от множество възможни комбинации) да избере точно настоящата управляваща коалиция, да поискат отчет за това кой какво е свършил. Този въпрос между другото е и големият успех на протестите от 2013-та година – вече можем спокойно да попитаме повече "Какво?", отколкото "Кой?".


Първо, след като вече живеем в един малко по-прозрачен свят, в който поне се знае кой взима решенията и отговаря за резултатите, да локализираме главните действащи лица.


Лицата на реформаторството




Различни политически актьори планират реформи, но накрая парламентът решава. И това е фундамент на демокрацията. За това на първо място трябва да се види каква работа е свършена от различните управляващи парламентарни групи и тъй като приемаме, че реформаторският заряд на управлението се носи от подобно именуваната политическа коалиция, решаваме, че това е и мястото, което трябва да поведе отчета.


Радан Кънев – претендент за титлата  "главен реформатор". Не защото е съпредседател на средно голямата парламентарна група на Реформаторския блок, а защото нарича себе си "реформатор" (в една консервативна партия), откакто политическата му значимост беше равна на домоуправителя в съседната двуетажна кооперация. А правителството, съставено с негово участие, дойде на власт с идеята да е реформаторско.


Христо Иванов – защото от неговия ресор зависят две важни неща. Първо дали идеята на протестите от 2013-та година, а именно България да бъде правова държава от европейски тип, ще се осъществи. И второ дали Европа ще приеме България за правова държава от европейски тип или иначе казано – равнопоставен член на европейското семейство.


Петър Москов – защото е реформаторският език на коалицията. Министерството му е най-тежкото и неговият успех или провал ще бъде усетен и запомнен от най-много хора.


Меглена Кунева – защото е в центъра на събитията по няколко основни въпроси – съдебната реформа, отношенията с ЕС, влизането ни в Шенген, вътрешните отношения в Реформаторския блок.


Румяна Бъчварова – защото е реформаторското лице в най-голямата управляваща партия. И защото тази една трета от протестиращите срещу кабинета и модела "Орешарски", които гласуваха за ГЕРБ, привиждат нея, а не инициали като Цв. Цв. и Ц. Ц. за техен политически представител.


Успехите, провалите и многото несвършена работа


За да не разваляме лятното настроение, да започнем с положителните за страната неща, които реформаторското управление направи дотук. На първо място политическата атмосфера е значително по-добра от краткото правителство "Орешарски", по-добра и от първия кабинет "Борисов". При водената от социалистите и ДПС коалиция ясно личеше пропастта между обществените настроения и политическата власт, а при първия парламент, доминиран от ГЕРБ, бързо стана ясно, че надеждите за нов морал в политиката са били напразни. В момента повечето социологически агенции дават около една трета доверие в правителството, което говори най-малкото за поносимост към управляващите. Реформаторското управление все още не е изхабило обществения потенциал да бъде изтърпяно, докато свърши работата си. Нещо, в което и Костов и Борисов се провалиха по веднъж.


Второ, сегашното управление се справи с това да отговори на поне едно от исканията на протестите, които започнаха с назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС – направи политическата власт една идея по-персонализирана и способна да носи отговорност.


Трето, гарантирано е минималното ниво на политическа стабилност, необходимо за постигането на целите, които правителството и мнозинството си поставят. Стабилността, разбира се, не може да е цел сама по себе си. И в крайна сметка, ако резултати от реформите няма, или се окажат по-скоро негативни, е по-добре стабилността да бъде пожертвана.


Трите успеха на сегашното мнозинство са видимо много общи и плод не толкова на някакви конкретни политически усилия, колкото на контекста и липсата на фрапиращи управленски грешки.


Най-големите трудности, които реформаторското управление среща до момента, са предимно от вътрешно естество. Въпросите около някои от кметските кандидатури и други подобни и до днес имат потенциал да взривят блока във всеки момент. Допълнително реформаторите трябва да хабят енергия и ресурси за да се оправят в още по-комплексната коалиционна ситуация в парламента и правителството. А времето за големите стъпки в реформите тече и


ако по-трудната част от работата не е свършена до идващите местни избори,
няма да има кога след това да се свърши


В работата на парламентарната група на Реформаторския блок се забелязват две тенденции – една положителна и една противоречива. Положителното е, че значителна част от депутатите са сред най-активните народни представители и видимо участват (без значение дали със законопроекти, въпроси или изказвания) в работата по повечето теми, към които имат професионално отношение. Положителните примери са хора като Мартин Димитров, Петър Славов и Вили Лилков. Допълнително по-голямата част от работата им не прави впечатление да е свързана с някакви задкулисни интереси, а представлява обективния интерес на избирателите им. Такива примери са предложенията за отпадане на давността при престъпленията при комунизма, предложенията за промени в закона за ДДС, които да облекчат най-малките фирми и други.


Противоречивата тенденция е, че в парламентарната група, изглежда, се работи на парче и липса енергия и мотивация депутатите да работят по-активно във връзка с големите реформи, които управлението е поставило като своя цел. Разбира се, такава е политическата култура в страната – историята показва, че реформи се правят от министри, а не членове на парламентарни комисии или редови по отношение на конкретния сектор депутати.


Реформата в правораздаването изглежда е
най-невралгичната точка на сегашното управление

Първият голям проблем в реформата е, че Министерството на правосъдието се нуждаеше от повече от половин година за да представи пред обществеността конкретните идеи за промени в законодателството, които да гарантират по-ефективно правораздаване. Положителното е, че представеният от министър Христо Иванов проект изглежда като сериозна стъпка в правилната посока и дава възможност да се проведе значима дискусия. Най-важният момент от предложените промени е въвеждането на нови механизми за недопускане на корупция в системата, като например идеята софтуер да следи за несъответствия в притежанията на магистрите и автоматично да алармира за такива случаи.


По всичко личи, че промените целят да направят системата по-прозрачна и отговорна, но големият въпрос е дали министърът има необходимата политическа воля и умения за да ги прокара преди да бъдат разводнени от заинтересованите страни. При всички положения това трябва да се случи преди местните избори в края на октомври, защото това е времевият лимит, с който правителството разполага за да постави начало на големите реформи.


И докато Министерството на правосъдието завършваше конкретните си предложения за промени в законите, другият участник в изпълнителната власт, който е натоварен с реформата в сектора – Меглена Кунева – се опитваше да прокара проекта си за създаване на обща структура за борба с корупцията. Идея което вероятно е много добра и важна, но силно впечатление направи, че противниците й успяваха да я разводнят и забавят във времето и към днешна дата е спорно дали подобна институция ще бъде ефикасна.


На съвършено различно място се намира другият основен реформатор в изпълнителната власт – Петър Москов. Със значително по-директния си стил на работа,


здравният министър направи предложенията си по-бързо и към днешна дата вече личи
какво представлява реформата, кой е против и кой е за


Покрай това, че си подсигури висок /в един момент и най-високия/ рейтинг в правителството, Москов е в позицията да прокара визията си и вече въпросът не е дали ще има или не здравна реформа, а дали ще даде очакваните резултати.


Другата функционална държавна система, която е в най-окаяно състояние
и се нуждае от спешна реформа, е образователната

За половин година проектът за Закон за предучилищното и училищното образование все още е само на нивото на ресорната парламентарна комисия. А след него има да се работи и по още няколко важни за ресора закони. За съжаление и в този ресор времето за реформи изтича, а всяко забавяне увеличава опасността политическите въртележки да не позволят закон изобщо да бъде приет.


И докато в другите сектори враговете на реформите са и политическите играчи, които нямат интерес от промяна в статуквото, в областта на сигурността се разиграва типичният сблъсък между общия интерес и този на пряко засегнатата група. Свидетели станахме на протестите на служители на МВР с искане за оставка на министър Румяна Бъчварова и запазване на различни специални облаги. От това до каква степен отговорните лица от изпълнителната и законодателната власт ще защитят идеите си за промени, ще зависи в голяма степен и какъв ще е стилът на настоящото правителство в неизбежните ситуации, в които една група от хора трябва да бъде ощетена за сметка на по-големия интерес на цялото общество.


При първия кабинет на Бойко Борисов беше ясна тенденцията при най-малкия протест промените да бъдат разводнявани, докато не се стигне до практическото им зануляване. За това от Бъчварова зависи не само дали системата за сигурност най-сетне ще започне да действа по-ефективно и ефикасно, но също и дали ще се създаде инерция за провеждането на другите реформи, или страните с интерес да се запази статуквото пак ще намерят методите за това да го бранят успешно.


Така за повече от половин година реформаторско управление остава чувството, че в някои сектори работата се върши значително по-бързо от други. Това само по себе си е нормално. Днес изглежда, че за да бъдеш реформатор трябва да се справиш с две основни трудности – да наложиш волята си върху групите от хора, които нямат интерес от това да има промени, и да се пребориш с неминуемия им натиск да те бавят и да се надяват, че обществените нагласи ще се променят и вече няма да е модерно да се правят реформи.


Проблемът е, че изоставащите сектори нямат кога да наваксат


Сериозните стъпки в една реформа се правят в първата година на едно управление, когато общественото доверие е най-високо и търпимостта към грешки е най-голяма. В случая на това правителство първата година изтича с местните избори през есента, а дотогава ще е необходимо да се виждат ясно първите резултати от реформите. Дотук единствено здравната реформа е достатъчно напреднала за да се очаква да бъде успешна. Другите сектори се нуждаят от спешен приток на политическа енергия. Ако не го получат, единственото логично решение би било отговорните лица да бъдат заменени.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK