След гръмотевичния провал на хулиганчетата от СИРИЗА

© Reuters

Гръмотевичният провал на СИРИЗА е опасен не само заради идващата дестабилизация на Гърция и на целия ни регион. Но и – заради отката върху икономиката и най-вече върху идеологията на ЕС. Провалът на Сириза затваря възможността за нови подходи и бетонира старите, които са все по-малко полезни, поради своята напредваща атрофия.

Може би не всичко "се познава в сравнение", както твърди Аристотел, но нещо подобно на катаклизма "СИРИЗА" вече се е случвало; и не би било безполезно да потърсим поуки от миналото.

През 1981 година социалистът Франсоа Митеран е избран за президент на Франция. Избран е на основата на ляво-радикална платформа, чиято цел е да откъсне електорат от най-голямата тогава партия, комунистическата; и така да я прати в историята. Така и става. Гласовете са привлечени, ФКП влиза в смъртната си агония.

Но сега пък радикалната програма трябва да бъде прилагана. И тя е: рязко вдигане на данъците, вълна от национализации, контрол върху цените, пълен държавен контрол върху икономиката. Следва обичайното: инвеститорите (вкл. френските) си плюят на петите; чуждите банки отказват кредит; французите започват да си опразват банковите влогове. Митеран налага ограничения върху паричната циркулация, които стигат до това, да намали рязко сумата, която френските туристи могат да изнасят към курортни дестинации в чужбина. Настъпва бурно негодувание и Митеран отстъпва по всички фронтове, обръщайки цялата си политика. До две-три години е вече уважаван държавник от европейски калибър, управлява Франция до 1995 година и е ценен съюзник на Маргарет Тачър в нейните най-твърди международни инициативи, като например войната срещу Аржентина от 1983 година.

Дотук – добре. Митеран се отказва от левичарството и се превръща в световен лидер. Но провалът на лявата му политика свършва много лоша работа, в перспектива, за Европа и за Запада. Защото в следващия четвърт век оставя без всякаква конкуренция онази набираща сила дясна идеология, която днес наричат "неолиберализъм".

Къде е проблемът?

Проблемът е, че когато някоя идеология (в случая – дясна) е оставена прекалено дълго без сериозен конкурент (в случая – отляво), който да я държи в кондиция, тя деградира. Тъй като не е подложена на постоянна критика, тя не е длъжна постоянно да се обяснява, коригира, обосновава и развива. Губи енергия, придобива арогантност и става все по-нахална, все по-свадлива, все по-тесногръда, сектантска и вредна.

Така се случи с дясната идеология. Когато се появи, във варианта "Тачъризъм" в края на 1970-те, тя беше вдъхновяваща и освободителна, защото вдъхна нова увереност в обикновения човек, че може да се справи и без да се моли на държавата. Останала без жилав опонент обаче, тя деградира. Огромното богатство на дясната мисъл с всяка изминала година се свиваше до все по-тесни и сектантски параметри.

Десните загърбиха Едмънд Бърк, своя духовен баща, с неговата грижа за благото на общността и с неговото настояване, че икономиката трябва да бъде подчинена на нейните нужди, а не – обратното. Изоставиха Уинстън Чърчил, с неговата неприязън към нечестно забогателите и с неговото убеждение, че не бива да има бедни. Отговорните към общото благо, разумни и умерени възгледи на великаните, основали обединена Европа – Аденауер, Шуман, де Гаспери – също бяха пратени в архив в името на "свободния пазар".

Към началото на 1990-те години тази деградация роди банкерския лозунг Greed is Good. Роди се "казино капитализмът", който би ужасил всички посочени дотук десни титани. И който, в името на отвързаната алчност, стовари върху света финансовата криза от 2009 година.

А можеше да бъде другояче. В началото-средата на 1980-те години са налице условията, докато десните са все по-вторачени в "пазара", точно вляво да се роди някаква идеология, която да възстанови значението на обикновените хора в цялата работа. Като стъпи, например, и върху големите десни теми (общност, достойнство, взаимна помощ, отговорност, съчувствие към слабите), изоставени от самите десни. Така, към момента на пропадане на десницата в Greed is Good, на терена щеше да има разумна алтернатива.

Вместо обаче да свърши тази историческа задача, тогавашният най-ярък радикален ляв, Митеран, се затвори в най-архаичните и безпомощни леви догми – данъци и национализации. Така направи левицата да изглежда неадекватна; а след като взе обратния завой – и невъзможна. Сериозните хора просто се отказаха от това, да мислят леви мисли.

И това, разбира се, вече се беше случвало, с обратен знак. След края на Втората световна война, в Европа се установява т.нар. социалдемократичен консенсус. Идеята е, че десните са някак виновни за войната; и че сега на ход са левите. Затова левите получават властта и в началото свършват огромно количество полезна работа, чийто резултат е социалната държава и най-дългият период в историята на подобряване на живота на обикновените хора.

Но и тук има проблем. През целия следвоенен период десницата е дискредитирана. Никой не я взема насериозно (в Англия дори наричат Консерваторите "глупавата партия") и никой сериозен човек не се ангажира с десни мисли. Оставена без конкуренция, левицата деградира, изпада в идейна импотентност, гарнирана с арогантност – и докарва онази икономическа немощ от 1970-те години, която за малко да изхвърли Европа от главната писта на световното развитие.

Европа е възстановена от възродената десница, в лицето на Маргарет Тачър. Както левицата преди нея, в първите години на своята доминация тази десница свърши чудесна работа. Най-вече – положи основите на новата икономика на 21-ви век; и възстанови основното послание на Запада, че предназначението на държавата е да осигури на хората условията за воденето на независим от всяка власт живот. Оставена без конкуренция обаче, десницата също деградира до описаното горе състояние.

В последните години, т.е. след краха на идеологията Greed is Good, в Европа отново са налице условията за появата на сериозен, вдъхновяващ, отговорен ляв проект за бъдещето. Затова толкова много хора с интерес гледаха както СИРИЗА, така и оглавяваната от все по-левия Ед Милибанд бриганска Лейбъристка партия. От тях, като най-видими радикални субекти вляво, се чакаше да измислят нещо, което да възстанови баланса "човек-пазар" в полза на човека.

И англичанинът Милибанд, обаче, и гръцкият Ципрас направиха друго. Както Митеран 30 години преди тях, те избраха не да мислят някакви нови неща, а да прегърнат най-мухлясалите, датиращи от втората половина на 19-ти век леви архаики. Дори не се усетиха, че всичките им програми се събират в една простичка теза: да харчим чужди пари. И така се оказаха просто клоуни, разиграващи на практика презрителната реплика на Маргарет Тачър, че "социализмът свършва тогава, когато свършат чуждите пари".

И Ед, и Алексис се издъниха като деца от горната група на детската градина. Не напразно шефката на МВФ Кристин Лагард преди седмица помоли, след поредните преговори с гърци: "Нека следващия път в стаята да има пълнолетни". Вместо да станат исторически фигури, подобни на левите от края на 1940-те години (и на десните от 1980-те), младите Ед и Алексис затръшнаха вратата в лицето на историческата възможност, която търпеливо чукаше отвън.

Нов шанс скоро няма да има, тъй като (казват) пилето на успеха веднъж ти каца на рамото. След провала на новата левица, особено на СИРИЗА, отново сериозните хора дълго време няма да искат да мислят леви мисли. Оставайки без конкуренция, скучните, свадливи и все по-безполезни десни ще стават все по-скучни, свадливи и безполезни.

Кой губи? Обикновеният човек губи. А значи – губи Европа. Защото великанът Карл Попър го е казал, още в годината на моето раждане: "В крайна сметка Западът вярва в обикновения непознат човек".

Та такава, прочее, манджа сготвиха хулиганчетата от СИРИЗА. И заради това си заслужават всичките мъки, които ще им се стоварят. Историята не прощава.