Гърция - от фарс към безизходица

Алексис Ципрас

© Reuters

Алексис Ципрас



Статията е публикувана първо в "Ню Йорк Таймс", 17 юли 2015 г. "Дневник" я препечатва от портала "Култура"


Алексис Ципрас и колегите му от правителството в Атина се заявяват за марксисти, но изглежда са забравили предупреждението, че великите исторически събития и личности се случват два пъти – първият път като трагедия, вторият път като фарс. Сега им е трудно да настояват, че не те са били авторите на фарса.


На 31 октомври 2011 г. гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу предложи свикването на референдум по спасителния план, предложен от Европейския съюз, Европейската централна банка и Международния валутен фонд. Той поиска гърците да подкрепят мерките за реформи, предложени от кредиторите, като цена за оставане на страната в еврозоната.




Този референдум не се случи: наречете го


фрустрираната демокрация


Три дни след обявяването на референдума, острата реакция от Германия и Брюксел накара гръцкото правителство да оттегли предложението, а реформите бяха гласувани от парламента. Не бе изненада, че социалистите на г-н Папандреу не само загубиха следващите избори, но и бързо слязоха от политическата сцена.


Второто предложение за свикване на референдум дойде по инициатива на г-н Ципрас и неговата партия СИРИЗА: този опит може да бъде наречен


кастрираната демокрация


Наистина гърците гласуваха на 5 юли, а голямото мнозинство от тях отхвърлиха условията на новия, трети спасителен план на т. нар. тройка, за което агитираше и правителството – но героичната им съпротива срещу кредиторите продължи само седем дни. Към понеделник на следващата седмица г-н Ципрас прие много по-тежък спасителен план и се съгласи на изпълнението на политики, които самият той малко преди това беше нарекъл "престъпни".


Временното разрешение на гръцката криза показва, че за да може общата европейска валута да оцелее, избирателите на задлъжнелите страни ще бъдат лишени от правото си да променят икономическата политика, макар и да запазват правото си да сменят правителствата. Събитията показаха, че г-н Ципрас и неговият финансов министър до 6 юли Янис Варуфакис се


бориха не толкова за политиките, предлагани от кредиторите, а за това кой да понесе отговорността


за тях.


В отговора си на бунта на Атина европейските лидери бяха изправени пред труден избор: те можеха да допуснат Гърция да фалира, но това щеше да изложи на опасност общата валута, да разруши гръцката икономика и да изпрати посланието, че в политическия съюз между кредитори и длъжници няма място за солидарност; те можеха да спасят Гърция по условията, предлагани от г-н Ципрас и така да дадат знак, че политическото изнудване е възможно, като по този начин вдъхновят популистките партии на целия континент.


Изправени пред тази дилема, европейските лидери избраха трети вариант: да спасят Гърция, но с толкова тежки условия, че никое друго популистко правителство да не посмее повече да последва този пример. Г-н Ципрас се превърна в живо доказателство за "липсата на алтернатива" на настоящите икономически политики на Европейския съюз.


Непосредственият резултат от споразумението с Гърция са спокойни пазари, победени гърци и скептични германци.


Има ли Европа повод за празнуване?


Дали европейските лидери очакват Гърция да бъде променена по начина, по който беше преобразена Централна Европа през 90-те години? Възможно ли е епизодът с референдума – довел до шумно публично "не", но последван от отстъплението на г-н Ципрас пред кредиторите – да стане повод не за унижението на гърците, а за тяхното превъзпитание?


Макар мнозина в Брюксел да се надяват, че гърците са си взели поука, по-вероятно е договореният нов реформен пакет да стане причина за по-нататъшната радикализация на определени части от европейската левица и до разрастването на апатията в Гърция.


Левият популизъм на г-н Ципрас не успя да донесе на Гърция по-добра сделка. Но реалният политически победител най-вероятно ще бъде не умереният център, а анти-европейската десница. И докато европейските лидери могат да се поздравяват, че са запазили Съюза, цената, която Европа ще трябва да плати за това, че Гърция е спасена икономически, но загубена политически, ще бъде превръщането на Съюза от проект, подхранван от надежди и стремежи, в


проект, основан на споделените страхове и опасения в името на оцеляването


Надеждата на канцлера Ангела Меркел, че Гърция може да бъде преобразена по примера на Централна Европа, се оказа погрешна – поне до този момент. Политиките на Берлин след финансовата криза от 2009 г. бяха силно повлияни от подкрепата, оказана на посткомунистическата Централна и Източна Европа в прокарването на големи икономически и политически промени, но положението в Гърция днес не прилича на положението в Полша или България през 90-те години. Наистина, по това време рецесията в повечето страни от Централна и Източна Европа бе сравнима с тази, преживяна от Гърция през последните пет години, а и много от реформите, които гърците очакват, бяха успешно прокарани от източноевропейците. Но ако съществува фактор, който ярко да разграничава европейските посткомунистически страни от 90-те години и днешна Гърция, това са обществените нагласи за бъдещето.


Въпреки че икономиките на Централна и Източна Европа бяха в разруха, гражданите на тези страни като цяло бяха оптимистично настроени: хората имаха склонност да виждат в реформите болезнен, но сравнително краткотраен етап към едно по-добро бъдеще. В Гърция обществените нагласи са доминирани от тотално недоверие и песимизъм:


на реформите се гледа като на лишаване от бъдеще


Социологическите изследвания показват, че повечето гърци очакват техните деца да живеят по-зле от тях самите.


Този контраст в обществените очаквания обясняват защо реформите в посткомунистическа Европа бяха най-силно подкрепяни от младите, докато в Гърция 85 процента от младежите между 18 и 24 годишна възраст и 75 процента от тези между 25 и 34 години отхвърлят пакета с реформи на кредиторите. На Изток политиците хвърлят вината за икономическата катастрофа върху стария комунистическия режим; в случая на Гърция старият режим е Европейският съюз. В Централна Европа на Брюксел се гледа като на приятел и съюзник; в Гърция – като на кредитор и противник.


Казано накратко, реформи, успешни във време на обществен оптимизъм, се провалят във време на публичен песимизъм.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK