Роби на "демократичния фундаментализъм" и на "законовия цинизъм"

Роби на "демократичния фундаментализъм" и на "законовия цинизъм"

© studentka



"Дневник" препечатва анализа от личния сайт на Николай Слатински, посветен на изследвания в областта на националната сигурност. Оригиналното заглавие е "За стремителното ни плъзгане надолу по улея на Историята"


Може би ще прозвуча прекалено песимистично и безкрайно крайно, но с няколко думи ще синтезирам това, над което работя като по-сериозен анализ на катастрофата – политическа, икономическа, финансова, социална, културна и ценностна, в която се намира България.


Независимо дали иде реч за политика, за национална сигурност, за разпад на държавността и дори за футбол, не може да се избяга от следните жестоки истини.




1. Постпреходното статукво
Държавата и практически всички основни дейности в обществото ни са заклещени, стегнати, заключени, притиснати от железен, неразчупим и неразкъсваем корсет, който малко по-политологически се нарича "постпреходно статукво".


Този корсет отрича всякакво развитие, унищожава в корена й всякаква мисъл за промяна, консервира катастрофичната ситуация и спира въздуха за каквото и да било съществуване към по-добро на страната.


Ние така сме попаднали в неговите лапи, че нямаме мърдане; започваме да се задушаваме от липса на кислород; обхваща ни клаустрофобична паника от тясното и стеняващо се около нас пространство; от липсата на каквото и да било движение ключови функции, органи и мускули на социалния ни организъм атрофират, разкапват се, отказват да работят, самоизключват се и деградират.


 2. Държавното устройство


Конструкцията на държавата и начинът, по който тя функционира – по формални демократични процедури и с дълбоко недемократична, олигархична, плутократска и склонна към репресии същност, не могат да произвеждат нито сигурност, нито свобода, нито справедливост, нито жизнен стандарт, нито общи цели, нито бъдеще.


Ние като общество се превърнахме в роби на "демократичния фундаментализъм" и на "законовия цинизъм". При първия е важна формата на политическата конструкция, която оправдава всяка неправда, всяка несправедливост, всяко реално посегателство върху свободата и сигурността на обществото – та нали всичко се прави по привидно демократичен начин! При втория обществото и индивидите са жертва на буквалното, без отчитане на националните интереси и потребности на българския народ, прилагане на закони – та нали се казвало "лош закон, но закон"! И тези закони - пошли, продажни, плодящи корупция, убиващи народа, съсипващи бизнеса, разнормализиращи, ориентализиращи и изриващи кръвта и духа на държавата - всъщност узаконяват беззаконието и генерират хаос, анархия, чудовищна деинтелектуализация, деиндустрализация и деевропеизация на територията, за която по инерция и по принцип продължаваме да си мислим, че представлява държава и се нарича България.


Впрочем, може да се прочете на този сайт и моят текст "Гръбнакът на статуквото" ,за да се види, че постпреходното статукво си има гръбнак, който го "поддържа и крепи, обслужва го и го обгрижва, бди над него и му помага да се възпроизвежда. Въпросният гръбнак се е формирал общо-взето постепенно и необратимо през изминалите 25 години, той има ключова роля в опазването на статуквото, защото е много силен и лесно адаптиращ се инструмент в ръцете на реалните господари на страната и техните политически, икономически, финансови и медийни марионетки."


3. Дълбокото разделение


Всички говорим за България. Но на практика ние вече имаме не една, а две Българии.


Едната България, олигархичната, е тази на олигарсите и свързаните с тях твърде и твърде богати хора, както и на голяма част от обслужващите ги политици, бизнесмени, медийни собственици и контролиращи силовите групировки донове.


Другата България, асоциализиращата се, е на останалите 90-92% българи – те са много различни помежду си, но имат някои общи черти, като например отсъствие на надежден контрол върху жизнените си стратегии (малък пробив в техните планове и започват да валят към социалното дъно); засилващо се дезангажиране от политиката и обществените процеси; загуба на вяра в добрите дни за България; преследване на индивидуални стратегии за оцеляване и др.


Това разделение се засилва, пропастта между двете Българии става все по-дълбока и все по-широка. Двете силно асиметрични Българии се мразят една друга, не се чувстват части от едно, камо ли единно цяло и взаимно си пречат и проклинат.


Само че олигархичната България държи властта, цялата власт в страната, държи финансите (и систематично ги източва), държи големия, про-монополистичен бизнес (или се храни с него и от него), държи медиите (и ги използва за бухалки и за посяване на разврат, смрад и всякаква нецензурна гад), държи силовите структури (които са държавни и частни, но като репресивни инструменти са подчинени на олигархични цели и централизирана воля) и води ежедневна асиметрична, хибридна война срещу другата, асоциализиращата се България, като по този начин не само засилва и прави още по-олигархична себе си, но я прави и нея още по-слаба и още по-асоциализираща се.


4.Липсата на воля за промяна


Изтичането – чрез тотално бягство от страната ни - на мозъци, работна ръка, талант, креативност, репродуктивност, генетичен фонд, енергия и воля за развитие, както и тоталното отдръпване на мислещите, образованите, можещите и знаещите хора от обществените процеси, от политиката, от партиите, от всичко, което правят политиците (а те правят исторически компромиси и географски подялби на ресурси, акции, банкови запаси, еврофондове, държавни поръчки, обработваеми земи и крайбрежия), остави България без критична маса от хора, които да искат обща, национална промяна – промяна за държавата, промяна за обществото, промяна за народа, промяна за хората. Всеки се стреми само и единствено към евентуална лична промяна. И България е болна, тежко болна, раково болна, смъртно болна от липса на воля, на амбиции, на усилия, на желание, на опити за промяна.


Такива са констатациите, такава е диагнозата. Аз, обаче, не мога да кажа какво трябва да бъде лечението. По-скоро знам, че в рамките на нашата система лечение за системата ни няма. Лечението може да бъде извън-системно, не-системно, срещу-системно, анти-системно.


Великият Айнщайн бе казал: "Нито един проблем не може да бъде разрешен от същото ниво на съзнанието, което го е създало."


В този дух, перифразирайки Айнщайн, за мен е повече от ясно, че нито един фундаментален проблем на сегашната българска държава не може да бъде решен на същото ниво на функциониране на сегашната българска държава, на което тя е създала този фундаментален проблем.


В рамките на сегашната конструкция на държавата ни, в рамките на сегашните нейни закони лечение на нашата държава е невъзможно. При тази си своя конструкция, при тези си свои закони, България не просто загнива и загива, тя ускорява своето загниване и загиване.


България лети по улея надолу, това й летене е самоускоряващо се. Политиците ни предлагат мерки, чрез които ние някак да забием пети в хлъзгавата материя, по която хвърчим, да се задържим за крайчеца на улея, за някоя негова лайсна или недотам добре завъртяна бурмичка.


Няма да се получи.


Безнадеждно е народът сляпо, глухо и нямо да вярва, че свободното падане чрез хвърчане по стръмния и хлъзгав улей може да се спре като забием пети в улея или се заловим за перилата му.


Именно поради това преди време написах, че "Държавата ни се нуждае от преучредяване. Което значи – от преформатиране и рестарт". И продължавам да смятам, че алтернатива няма. Само че и на тази алтернатива времето изтича със скоростта на свободното падане на лишено от свободна воля тяло при летенето му по стръмния и хлъзгав улей на Историята...


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK