Защо светът се развълнува точно от това дете



Безброй споделяния в социалните мрежи, плакати, графити, дори протестни възстановки на случилото се на плаж в Мароко... Снимката с 3-годишния Айлан Кюрди, който се удави миналата седмица при опит на семейството му нелегално да премине от Турция в Гърция, стана световно явление.


Но образи на деца, загинали във войни, глад, бедствия и катастрофи има отдавна. Защо точно тези направиха впечатление?


Чарлз Хоумънс, зам.-главен редактор на онлайн изданието на "Ню Йорк таймс", опитва да даде отговор на този въпрос.




Защо точно това момче?


Подобен въпрос изглежда почти неприлично по повод снимките на Айлан Кюрди – 3-годишното сирийско момче от кюрдски произход, чието тяло морето изхвърли миналата седмица на турския бряг. Кадри, публикувани по челните страници на издания по цял свят и залели "Туитър" с видеомонтажи и тъжни коментари – този нов еквивалент на плюшените играчки и букетите, трупащи се на места, където деца са загинали в катастрофа или престрелка. 


Правозащитните организации недоволстват и ни напомнят, че в резултат на сирийската гражданска война досега са убити почти 12 000 деца. Според ООН близо 2 милиона деца живеят като бежанци. Както "Ислямска държава", така и противниците ѝ вербуват деца за каузите си.


Не е само статистиката – интернет е пълен със снимки на мъртви сирийски деца и е трудно човек да си представи, че развълнуваните от кадрите с Айлан не са виждали досега поне някои от тези снимки.


Защо точно тази снимка?
Защо не всички останали?


Лично за мен е заради обувчиците. В сряда следобед Айлан се появи в канала, който следвам в "Туитър", и до края на деня бях съсипан от тази снимка. Няколко пъти просто гледах през прозореца и си мислех за момчето на брега. Имам син, който е малко по-малък, но приличащ толкова много на Айлан в множество детайли, включително в позата от снимката – както забелязаха няколко художници, тя е същата като на изтощено от игра дете, което е умряло за сън и веднага е заспало в креватчето си. Ужасяващо същата поза.


Миналият уикенд на детската площадка в квартала се мъчех да закрепя първите обувчици на сина ми. Той още е във фазата, когато децата предпочитат да дъвчат обувките си, вместо да ходят с тях. Което е разбираемо – той още не ходи, а залита насам-натам покрай ръбовете на мебелите като рибар, направляващ подмятащата се лодка посред бурята.


Защо светът се развълнува точно от това дете

© Reuters


След няколко минути се отказах. "Забрави!", казах си, докато той щастливо изрита обувките под пейката в парка. Цял живот ще има да носи такива неща. Пред него е цялото време на света.


Ако си прекарал съботната сутрин по този начин, това виждаш и в снимката на момченцето на плажа – как Рехан, майката на Айлан, залепва велкро лентите на обувките му преди пътуването, което те могат да си представят, но не и детето им.


Разбира се, има куп неща, които разделят нашия живот от техния. Но, от друга страна, всички, които скоро са станали родители, са се научили да гледат целия свят през призмата на множеството рискове, които той носи за детето им. В сряда сутринта някой като вас е помагал на Айлан да си обуе обувките.


Ако следвате тази емоционални линия до логичния ѝ край, ще се окажете на място, където няма да ви е особено удобно. Момченцето на брега няма много общо с други снимки на деца в екстремни ситуации, които са спирали дъха на света със своята бруталност. Сещам се за "момичето и напалма" на Ник Ут във Виетнам или умиращото от глад момиченце в Судан, зад което дебне лешояд, заснето от южноафриканеца Кевин Картър.


Защо светът се развълнува точно от това дете

© Associated Press


И двете сцени са като идващи от някакъв ад, който обаче е достатъчно далеч от нас. Голотата и тоталното изтощение от глад още повече ги отдалечават от аудиторията, за която са предназначени снимките, войната и гладът са ги превърнали в нещо чуждо нам.


Затова и предизвикват по-малко симпатии, в смисъл, че по-скоро ги съжаляваме, отколкото да разбираме болката им. Кадрите с тях по-скоро са призовавали американците да използват хегемонната си привилегия да намалят страданието – спрете войната, изпратете храна.


Трудно е да си представим подобни кадри днес да имат същото въздействие. Просто вече има твърде много като тях. В особено тежките дни потребител на "Туитър" може да попадне на десетки сирийски "момичето и напалма" дори без да ги търси специално.


И тогава се появява тази снимка на детето с чистички дрешки, което вълните изхвърлят на плажа до турски курорт.


Нередно ли е да си разгневен повече само защото момченцето прилича на децата от кварталната площадка? Защото полицаят, отнасящ тялото му, вероятно също е баща и държи Айлан така, както пренасяте спящия си син до леглото (с отлепена лента на лявата обувчица)? Защото плажът е като множество подобни в Калифорния, Флорида, Турция, където може би за последен път сте гледали как хлапето ви рита пясък? Защото за разлика от анонимните и покрити с прах тела от другите снимки от Сирия това дете изглежда толкова добре гледано, колкото вашето?


Но ние си знаем какви сме – съпричастието е на практика мярка за разстояние от един жизнен опит до друг, използвана от някаква древна част от съзнанието ни.


Защо светът се развълнува точно от това дете

© Reuters


Огромен брой психологически изследвания обясняват, че хората омаловажават страданието на онези, които изглеждат различни от тях, както и че познаването на историята на страданията на друга група води до по-голяма поносимост към мъките им. Телата на сирийски деца по социалните мрежи се редуват с кадри от телевизионни сериали и светски клюки. Изпитваш нещо към тях, но не достатъчно, за да се спреш, и просто продължаваш нататък, добавяйки още една капка на вина към примиряването с факта, че светът е толкова жесток.


Но в географията на съчувствието момчето на турския плаж заема особено място. То е едновременно посланик от една далечна война с невъобразима и особено изобретателна жестокост и в същото време образ на нещо толкова близко и познато.


Гледаш снимката и ти се иска, ужасно ти се иска то да се събуди.


Улавяш се, че започваш да търсиш други снимки – на живото момче.


Има ли изобщо някакъв смисъл във всичко това? Може би не.


Но за момент, просто за миг, гледаш снимка, която причинява толкова болка.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK