В състояние на война сме

Кадър от разрушаване на храма в Палмира

© Associated Press

Кадър от разрушаване на храма в Палмира



"От време на време дървото на свободата трябва да бъде поливано с кръвта на патриоти и тирани."
Томас Джеферсън* 


Гледам състоянието на света и за пръв път, откакто пиша в медиите, се сещам за една от професиите си, инак доста позабравена. А именно: взводен командир в бойна част. Понастоящем съм капитан от запаса. Щях да бъда подполковник, ако бях ходил запас, ама така и не успяха да ме хванат.


Днешните световни проблеми са все по-често военни. Това включва бежанското преселение от Близкия изток. Ако се спре войната, повечето бежанци ще се върнат у дома. Както стана след спирането на югославските войни, породили (това се забравя) към три милиона бежанци. Сега са си по къщите.




Спираш войната – спира бежанският прилив


Наистина ли смятате, че армиите на НАТО не могат да решат нещата с методите на войната в рамките на една седмица? Военният бюджет само на САЩ е равен на военните бюджети на всички останали държави в света, взети заедно. Най-добре подготвените войници – в цялата история на войната – са днес в САЩ и Великобритания. Всеки член на Rangers, Delta Force, Seal Teams, SAS, SBS, морската пехота дори и на редовната т.нар. зелена армия струва на бойното поле колкото неколкостотин джихадисти.


Напомням: по време на иракската война около 900 морски пехотинци завзеха Багдад, преодолявайки над един милион (според хвалбите на Садам) елитни иракски войски. Две десетилетия преди това няколко кораба британски командоси изхвърлиха от Фолклендските острови целокупната аржентинска армия. В битката за Могадишу от 1993 година (увековечен във великия филм на Ридли Скот Black Hawk Down) загиват 19 американски воини и между 1000 и 2000 местни фанатици.


Смятайте съотношенията


И армиите на НАТО не могат да каптират войната в Сирия, Ирак и Афганистан и да спрат извора на бежанския поток? Наистина ли си мислите това?


Могат, но не го правят. Не го правят, защото нямат заповед от политическото ръководство. А нямат такава заповед заради промени в политическото съзнание, настъпили през последните 40-50 години.


Най-общо казано, три са правилата за печелене на война:


1. Да знаеш, че се намираш в състояние на война.


2. Да си готов да приложиш онова насилие, което е необходимо, за да победиш противника на бойното поле.


3. Да сломиш духа на противника и на неговите привърженици.


Да огледаме тези положения едно по едно.


Да знаеш, че си във война


Диктаторите обикновено си мислят, че са във война, когато още не са. Проблемът с демокрациите е обратен: мислят си, че не са във война дори тогава, когато вече са. Имаме класически случаи.


Когато през март 1939 година Хитлер завзема цяла Чехословакия (след като предната есен е обещал да не го прави), Англия и Франция като гаранти на целостта на Чехословакия реално попадат в състояние на война. Но избягват дори да мислят за това до момента, в който няколко месеца по-късно Хитлер напада Полша.


По-късно, през 60-те години, американците никога не си признават дори пред себе си, че във Виетнам се намират в състояние на война. "Помагаме на съюзниците срещу комунистите" – това е максимумът, на което са способни. Още по-късно, преди две години, Русия нарушава собствената си гаранция за териториалната цялост на Украйна и превзема Крим. Другите гаранти са Великобритания и САЩ. Действията на Русия ги поставят в състояние на война, но те не признават това.


И в трите случая западните сили се оказват неподготвени в решителния момент. Защото прекалено дълго са отказвали да разберат, че са в състояние на война. След като обявяват най-накрая война на Хитлер, англичаните и французите увисват във въздуха, тъй като нямат нито необходимото въоръжение, нито необходимата подготовка. Докато се натуткат, Франция пада и англичаните остават сами. Във Виетнам САЩ направо губят войната, която така и не са нарекли с истинското й име. А след като не са й дали правилното име, то и липсва онази истинска мобилизация, която да доведе до победен край. Резултатът от украинската криза засега е, че Путин лека-полека унищожава Украйна като дееспособна държава.


Положението с ИДИЛ е същото. От момента преди две години, когато фанатизираните орди цъфнаха пред вратите на Багдад,


Западът реално се намира в състояние на война. Но по стар навик не признава този факт


и не предприема съответните действия. А войната е безмилостно нещо: ако ти не настъпваш срещу врага, врагът настъпва срещу теб. Няма трето. В цялата картина единствено кюрдите са наясно с това и затова само те водят ефективна война с джихадистите, докато редовната иракска армия редовно си плюе на петите, оставяйки на врага чисто нова натовска техника и въоръжение.


За да има решение на бежанската и хуманитарната криза, най-напред западните сили трябва да си кажат: "Намираме се в състояние на война." Кажат ли това, нещата се проясняват. Щом си във война – трябва да си организираш нещата така, че да победиш.


Защо досега не са го направили? Защото ги е страх да съобщят на населенията си, че купонът свърши. През последните 15 години западните хора живяха все едно че историята е свършила и че никога повече няма да се налага да се извършват онези извънредни усилия, които поддържат демократическите общества в жизнен вид.


Е, видя се: няма край на историята. И в живота на всяко поколение идва момент на извънредно усилие.


Да приложиш необходимото насилие


На терена смисълът на войната е много лесен: да убиеш врага си, преди той да е убил теб. Ще рече - по самата си същност войната е убийствено насилие. Няма как да водиш война без необходимото насилие (по американските бойни устави се нарича Violence of action). За целта трябва да си готов да приложиш толкова насилие, колкото е необходимо, за да постигнеш целите си. Ако е по-малко от необходимото – изглеждаш слаб и вдигаш духа на врага.


От чисто военна гледна точка проблем днес няма. След като в такива войни за един убит западен войник падат хиляди от лошите, отприщването на добре координирано насилие очевидно ще даде резултат. Проблемът е отново политически.


Дългият демократичен мир е довел както до неспособността да виждаш кога си във война, така и до липсата на решителност в отстояването на самия мир с военни средства. По някакъв начин се оказва, че ценностите на демокрацията, като например висшата ценност на човешкия живот, биват проектирани и върху смъртните врагове на демокрацията. Така още от 1982 година (Фолклендската война) стартира усилието по време на война да бъдат убивани минимални количества от лошите. А "телевизионната" война в Кувейт от 1991 година създаде илюзията, че вече сме в епохата, когато бомби с лазерно насочване убиват само шефовете на лошите и никой друг не страда, вкл. по-нископоставените лоши.


Няма такъв филм. Врагът – особено идеологическият враг, каквито са джихадистите, – за да бъде победен, трябва да бъде решително пречупен. Както бяха пречупени през Втората световна война Германия и Япония. Тази работа само с дронове не става, както виждаме в момента. Нито пък става само с преговори, както видяхме при войните в бивша Югославия.


Да сломиш духа на противника


Противникът трябва да разбере, че няма смисъл да продължава да воюва, защото в крайна сметка ще бъде победен. Трябва да бъде решително пречупен, така щото, след като се подпише официалната капитулация, да няма после партизанско движение.


Това бе постигнато и в Германия, и в Япония през 1945 година. След подписването на капитулацията никой не продължи съпротивата срещу съюзниците. Защото и германците, и японците бяха разбрали, че няма смисъл. Че пак ще бъдат бити.


Как бяха разбрали това? Научиха го от бомбите, падащи от небето. По онова време стратегията на съюзниците включва систематично бомбардиране на цивилни цели с цел пречупване на духа на цялото население. Поради факта, че СССР по онова време няма адекватна авиация, цялата тежест на всекидневното бомбардиране пада върху западните, демократичните страни. Целта е постигната – духът на населението е сломен.


Но цената е, че сломен се оказва и духът на западните сили. Още по време на войната британските военновъздушни сили проявяват безпокойство, че бомбардирайки, да речем, армейски складове и жп гари в окупираните от германците Франция и Белгия, всъщност загиват точно жертви на германската агресия – французи и белгийци. А след изтреблението на цивилното население на Дрезден, Хирошима и Нагасаки западните сили никога вече няма да тръгнат по този път. Все пак, щом ценят живота на въоръжените си врагове, те много повече ценят живота на цивилното население.


А няма и наложителна необходимост от например изравняването на Дамаск със земята (не се заблуждавайте, сирийският диктатор изтребва не по-малко хора от ИДИЛ). Все пак съдбата на Запада не виси на косъм, както е било след 1939 година.


Но задачата по пречупването на духа на врага (и на подкрепящото го население) остава. Това може да бъде постигнато при съответната мобилизация със светкавична и разрушителна военна победа срещу ИДИЛ (като начало), която да демонстрира пълната обреченост на това да воюваш с натовски държави.


Разбира се, след спечелване на войната трябва да бъде спечелен и мирът, което може да се окаже по-трудната задача. Вече видяхме това в Ирак: след смайващо успешна военна операция американците не положиха необходимите усилия (както направиха с Германия и Япония) за възстановяване на страната. Разсеяха се, стана им скучно и виждаме какво излезе накрая.


След военната победа ще е необходимо грандиозно, дългогодишно, многонационално усилие за привеждане на размирните територии в човешки вид. Пари за това има; винаги е имало. Въпросът е на воля.


Действия по ефективна самоотбрана могат да започнат още сега, стига да са част от голямата мобилизация за прекратяване на войната в Близкия изток. Органите за сигурност в Европа например трябва да развият капацитета да отсяват бежанци от небежанци. Все пак напоследък прави впечатление, че сирийските тълпи, щурмуващи гари и граници, са съставени предимно от мъже в активна възраст. Всички ли са бежанци? Къде са им жените, децата и старците? Истинските бегълци от войната трябва да бъдат приютени, докато тя не бъде прекратена, за да могат да се върнат. Към небегълците трябва да бъдат прилагани други политики.


В политиката, казва Иван Костов, нещата си имат собствени имена. Назовеш ли името, пасващо на дадената ситуация, ти вече ще можеш да се справиш с нея. Докато обаче бягаш от истинските имена на нещата, докато се криеш зад "технически" решения, квоти и счетоводни баланси, няма как да решиш проблема, с който се сблъскваш.


Или в пакета мерки за справяне с Близкия изток се вкарва належащият военен компонент, или през следващите десетилетия размирните настроения ще завладеят и Европа с реален риск да унищожат всичко хубаво, което влагаме в това име.


* "The tree of liberty must be refreshed from time to time with the blood of patriots and tyrants."
Thomas Jefferson


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK