Няма да питам

В Борисовата градина

© Юлия Лазарова

В Борисовата градина



Текстът е от портала "Култура"


Няма да питам. Обещавам. Няма.


Няма да питам кой ремонтира пространството около НДК?




Няма да питам кой сече горите.


Няма да питам кой взема пари от бежанците, за да пропуска тировете-ковчези.


Няма да питам за прегръдката между брюкселските бюрократи и комунистическите отрочета.


Няма да питам кой създаде ИДИЛ.


Обещавам. Няма.


Само ще попитам – кой изтреби поетите?


Ето. Кой изтреби поетите?


Последният поет


Той в кошчето се рови за цигари, понякога стои замислен на бордюра. Запътва се нанякъде и спира. Или пък ръкомаха като вятър, на който са отсекли вятърското. Като петел, на който са отсекли шията.


Като врабец подскача. Ей го, има пари за бира. На десетима един е милостив, на Бога слава. Ще приседне с голямата като снаряд бутилка в градинката, нарочена за изкоп. Драките ще вият трънен венец над челото му. Денят е дълъг – като път, по който не минава никой.


Като се прибира вечер, главата му тежи от ненаписаните стихове. Те бяха всякакви, добри, и по-добри, но имаше едно четиристишие, което струваше торба с пари. Самар със злато. Едно четиристишие. И то потъна като всичко друго в нищото.


Единствено уличните кучета го разпознават, приятелите му по скитане. И уличните котки, безпризорните, го разпознават и се потъркват във петите му. А той се свежда и ги гали по челцата, като отплата за мълчанието, с което разговарят помежду си.


Прилича на клошар или разкаял се разбойник. Да беше музикант, ще седне в подлеза, ще сложи шапката си пред нозете и ще засвири. А стиховете са само дух и перушина, невидима по видело.


Как ще го разпознаете сред полка от отрепки, пройдохи и гарвани? Няма как. Един от тях е. Денят е дълъг като писта за излитане, посята с букети динамит.


Как ще го разпознаете? Не знаете. И аз не знам. Един от многото е, за които мелницата мели плява, не жито.


Как ще го разпознаете? Той сам не знае вече кой е. Написа две-три книги със стихове, опита после от меда и жилото на сто професии. И сега прегръща голямата като снаряд бутилка с бира, с очи, обърнати навътре.


За какво ви е? Не ви е нужен. Стиховете са само кост във гърлото на здрача.


Последният поет изчезва в ъгъла на лятото. В шпалир от кучета и котки. Като палячо жалък.


И съвсем незабележим – като сърцето ви отляво.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK