Свободата да не избереш страна – Руси Чанев на 70

Снимката е предоставена на "Дневник" <a href="https://www.facebook.com/PeopleOfSofiq?fref=ts" target="_blank">от People of Sofia .<br /><br /></a>

© People of Sofia

Снимката е предоставена на "Дневник" от People of Sofia .



Има един вид актьори, които напълно са се слели с образа на героя, който са изиграли в киното или театъра. Когато се опитваме да си представим Капитан Петко Войвода, автоматично си го представяме като Васил Михайлов; когато се опитаме да си представим Захари Стоянов, автоматично си го представяме като Стоян Стоев и пр. В този случай актьорът е получил правото на един вид историческо битие.


Друг вид актьори са тези, чийто образ се побира в една единствена реплика на герой, който са изиграли. Стефан Данаилов не е Стефан Данаилов без "Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?" от "Дами канят" (1980 г.), както и Георги Русев не е Георги Русев без "Аз например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам" от "Вилна зона" (1975 г.). И макар че автор и на двете реплики е Георги Мишев, те са станали запазена марка повече на героите, отколкото на сценариста. Тук актьорът е получил правото на един вид литературно битие.


Има обаче и трети вид актьори, които живеят в съзнанието ни не като исторически образ или крилата фраза, а някак метафизично. Това са онези, които са уловили с играта си някакъв национален, а в някои редки случаи дори и универсален тип на човешко поведение. Най-известният пример е образът на Бай Ганьо, пресъздаден от Георги Калоянчев във филма от 1991 г. Когато искаме да се надсмеем над себе си, показвайки какво полуцивилизовано нещо сме българите, винаги се сещаме най-напред за този образ. В него като че ли е въплътена самата идея на българското.




Руси Чанев, чиято 70-та годишнина честваме днес, несъмнено е от третия вид актьори – тези, които помним с националния или универсалния човешки тип, уловен в техните герои. Естествено, малцина могат да изброят всичките му над 50 роли в киното и театъра. Ако обаче искаме да видим какво представлява човекът, който по един кротък и естествен начин отказва да се отъждестви с господстващата идеология, можем веднага да посочим образите на Петела (във филма "Авантаж" от 1977 г.) или поп Алигорко (във "Време разделно" от 1988 г.). Тези


две роли на Руси Чанев имат сигурно място в социалния портрет не само на българина, но и на европееца


Първата роля на Руси Чанев е във филма "Понеделник сутрин" (1965 г.) на Ирина Акташева и Христо Писков. Героят му на име Велко е член на корабостроителна бригада (спечелваща си почетното звание "комунистическа"), привързан е към своя бригадир (изигран от Асен Кисимов), и когато последният се влюбва до уши в момиче (изиграно блестящо от Пепа Николова), което никак не се вписва в нормите на комунистическия морал, той единствен от бригадата не застава от страната на морала. Романтик, който си няма момиче, боксьор, който не се боксира, Велко вече носи в себе си зародиша на миролюбивия неконформист, който десет години по-късно ще се разгърне в образа на Петела.


Когато през 1977 г. филмът "Авантаж" на Георги Дюлгеров излиза по екраните, той е истинско събитие. В свят, в който всеки трябва да се определи или като заклет комунист, или като враг на партията и на народа,


Руси Чанев изиграва по великолепен начин образ, който не иска да се определи


Петела е ловък джебчия, симпатичен бродяга, ироник, блестящ имитатор, най-добрият бригадир, когато е между бригадирите, най-добрият пример за пионерите, когато е между пионерите, най-примерният затворник, когато е в затвора, накрая и беглец от затвора и страната – изобщо, всичко друго само не и определен. Човек живак, а не човек от стомана.


Следва Дилбер Танас в "Мера според мера" (1981 г.), отново на режисьора Георги Дюлгеров. Филмът е посветен на борбите за национално освобождение на Македония и по-специално на Илинденското въстание от 1903 г. В онези години темата е абсолютно табу и филмът отново изненадва с гледната си точка – тя не е тази на официалната партийна историография, Македония не е представена като плячка на великобългарските интереси, изобщо на историята не се гледа като на класова борба, а през една особена смесица от родолюбие и авантюризъм.


Тук Руси Чанев играе не толкова с образа, колкото с гласа си


Речта на Дилбер Танас (както и на почти всички герои във филма) е на струмишкия диалект, а не на книжовния български. Нещо повече, актьорът не реди думите, не ги чете, не ги декламира с очаквания патос, ами щастливо се носи по речта като музикант, който е налучкал хубава мелодия ("Га се пече леб, требе да ти си изпОти челОто и гЪзот" и пр.). Което и създава силното внушение на филма, че преди да бъде свобода на избор и движение в живота, свободата е да можеш да си излееш думите, без да бъдеш ограничаван. Претърпял провал в освобождението на Македония, Дилбер Танас поне може да говори свободно за нея.


Това е и иронията, която кара комунистическата цензора да спре филма. Макар и свободна, България не позволява на словото да се лее. За да съберат документален материал за филма си, Дюлгеров и Чанев трябва да получат достъп до Централния партиен архив. Не могат да снимат документите, не могат да ги изнасят, не могат да използват магнетофон – единственото позволено е тетрадка със специален формат, която накрая се връща осакатена. След много години Руси Чанев ще разкаже в едно от редките си интервюта, че е запомнил от онзи момент най-вече стотиците чекмедженца, в които са подредени и охранявани историите на хората. Абсурдисткият ужас на комунистическата държава – словото да не се движи, но да бъде поставено и пазено в чекмедженца!


След като през цялата си кариера е имал проблеми с цензурата


– "Понеделник сутрин", "Цар и генерал" (1966 г.) и "Мера според мера" са спрени, а "Авантаж", въпреки че донася Сребърна мечка на Г. Дюлгеров, не се разпространява, - през 1986 г. Руси Чанев ще участва във филм, който е поръчан от властта. За да се легитимира т.нар. Възродителен процес, в ЦК на БКП се взема решение за филмиране на суперпродукция по романа на Антон Дончев "Време разделно", пресъздаващ принудителното помохамеданчване на Родопите през XVII в. Ролята на поп Алигорко, който се опитва да спаси паството си от бедата, е поверена на Руси Чанев.


Повърхностен като идеология, спорен като историческа достоверност и бутафорен със самоцелните сцени на насилие, "Време разделно" е шедьовър в актьорската игра на Иван Кръстев като Манол, Йосиф Сърчаджиев като Караибрахим и Руси Чанев като поп Алигорко. Тримата образуват своеобразен триъгълник: Манол защитава християнската си вяра докрай, Караибрахим – тъкмо напротив, предава докрай всичко, което му е близко, а Алигорко се помества някъде между двамата, предпочитайки да не се определя крайно, отколкото да си загуби живота. Оцелява единствено героят на Руси Чанев.


Ролята във "Време разделно"


ще утвърди Руси Чанев не просто като добър актьор, но като актьор, който е успял да пресъздаде общ човешки тип


Като се почне с Велко, мине се през Петела, и се стигне до Алигорко, това е типът на човека, който не иска да вземе страна в конфликт, налагащ краен избор между "да" и "не", но предпочита да живее и да се носи неопределено. Този вид свобода е дълбоко свързан с това, което сме като българи – може би повече от идеята, въплътена в Бай Ганьо.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK