Последният път

Снимката е илюстративна

© Георги Кожухаров

Снимката е илюстративна



Препубликуваме текста на Теодора Димова от портал "Култура"


Престъпността е ежедневие около нас и ние възприемаме случващото се зло само откъм страната на фактите. Те като че ли парализират и блокират съзнанието ни и не ни позволяват да се замисляме за детайлите или за причините. Предостатъчно са проблемите ни, за да мислим и за психопатологията на престъпленията. И все пак понякога някои дребни детайли се забиват в съзнанието ни и ни карат да се замислим извън зловещите новинарски факти.


Каква странна ирония на съдбата – убиецът и неговата жертва носят едно и също фамилно име. Илиян Здравков, 40 годишният убиец на 23 годишната Вероника Здравкова. Двама човека, между които няма нищо общо. Пътищата им никога не биха се срещнали, ако не бяха се пресекли фатално през онази вечер.




Убийството, което потресе България, стана на 28 февруари във Велико Търново, близо до железопътната гара, към седем вечерта. Убита е с брадва в главата. Не е имало опит за изнасилване. Била е убита, за да бъде ограбена.


Бих искала да познавам това момиче, да зная какво си е мислила през онази вечер, да мога да чуя нейният вътрешен монолог през фаталния ден, всички безбройни, малки, нищожни, незначителни неща, които мислим от мига на събуждането си, на които не обръщаме никакво внимание, защото това е само един ден от нашия живот, един ден като всички други, един ден, след който ще последват още много дни и този ден не се отличава от тях, както и те няма да се отличават от него, ден, в който вършим всичко с полуавтоматични действия, над които дори не се и замисляме. А когато този ден се окаже последен в живота ни, всеки най-малък детайл придобива огромна важност.


Погледнат през смъртта животът е съвършено различен.


През този поглед вече няма полуавтоматични и маловажни действия и мисли. Всичко придобива космични размери, когато е за последен път.


За последен път се е гримирала. За последен път е направила кафе. За последен път е докоснала с устни любимата си чаша, в която винаги пие кафето си сутрин. За последен път е отворила гардероба си и се е колебаела кои дрехи да облече. За последен път е сложила от любимия си парфюм. За последен път е казала чао на майка си и баща си. Казала им е още нещо, те са й отговорили, сигурно са й дали някакво напътствие, някакъв съвет от онези скучни, почти досадни родителски съвети: облечи се по-дебело, навън е студено, сложи си шапката, веднага ли се връщаш след работа, ще ходиш ли някъде довечера, да те чакаме ли за вечеря, обади се, ако закъсняваш.


Казали са й сигурно: пази се. Но как да се пази?


Ако е знаела как да се пази, от какво да се пази, къде да се пази, сигурно не би направила нито една грешна стъпка. Пази се! Нали винаги внимаваме и се пазим. Нали имаме инстинкт и разум. Може ли човек да се опази от това, което там се е случило в един миг, без никаква възможност за никаква реакция.


Малко преди да излезе сигурно за последен път е говорила по телефона със своя приятел. Сигурно докато е вървяла по познатата тъмна пътека този разговор е продължавал в съзнанието й. Дали точно в този разговор са си казали, че се обичат. Едва ли. Човек не казва, че обича друг човек без повод в един съвсем делничен, попътен разговор. А може и да са си казали, може толкова да са се обичали, че да са си го казвали без всякакъв повод. Може тези думи да са звучали в съзнанието й до самия миг, когато внезапният удар ги е прекъснал. Сигурно са си уговорили среща в точен час на някое любимо място. Сигурно си е уговорила среща и с някоя приятелка в точен час на някое любимо място.


В един ден е целият ни живот и всички хора, които сме срещали през живота си.


В един ден е миналото ни, което точно в този ден може и да не помним, но то живее в този ден, детството ни – щастливо или нещастно – също е цялото, непокътнато, съхранено в този сив, непредвещаващ никакво особено събитие, леко сив, обикновен и обичаен, леко скучен ден. И всичко това, което е незапомнящо се ежедневие, в един миг се оказва последно и се врязва в паметта завинаги. Гримът, нанесен сутринта, е бил облян от кръвта й. Парфюмът е продължавал да ухае дори след убийството й.


Пази се! Как да се пази? Да мине по друг път ли? Как да знае, че той е там? А и той е скрит. Не издава шум. Невидим е, както е бил невидим за всички нас до момента, в който стана известен със злодеянието си. Дали си мисли нещо в този момент, когато е дебнел? Дали и в неговото съзнание е течал някакъв вътрешен монолог?


Какъв може да е вътрешният монолог на убиеца, доколко той може да има вътрешен монолог, не зная.


Но неговото детство, неговите родители, сцените от негово детство също живеят в съзнанието му. Как е нямал майка, а е имал мащеха, как тя е крещяла и крещяла, и крещяла, как баща му го е биел, как е бил пиян и го е биел, как е бил гладен и единствено филията хляб за цял ден и пак бой, и пак бой и ритници, и крясъци, които смазват и тялото и душата, цялата непоносима мизерия на ромския бит, която потресени гледаме почти всяка вечер по телевизията.


Половината от живота му е минала в затвора, в невъобразимото ежедневие на затворническия живот. Докато е чакал там в тъмното край подлеза, докато е стоял свит край безлюдната пътека той не е имал намерение да убива Вероника. Просто е стоял в тъмното безлюдно пространство пред железопътната гара. Не е знае защо стои. Не е чакал никого. Не е причаквал Вероника. Просто е нямал цигари, нямал е пиене, а му се пуши, а му се пие и ето, някой се задава по пътеката, оглежда се, не, няма хора, които да го видят, не се нахвърля върху нея, не прави никакъв опит за изнасилване, тя не го интересува като жена, не я насилва, не иска нищо, просто да й вземе чантата, парите, да си купи цигари, да си купи пиене, нищо повече. Могъл е само да дръпне чантата от ръцете й, да й изкрещи в мрака, да я блъсне на земята и да я ограби; като толкова му трябват парите й, да пощади живота й. Така си мислим ние, но за него чуждият живот няма стойността дори на дребната сума, която може да бъде намерена в чантата на едно момиче.


Не можем да си го представим, не можем да си го обясним – един човешки живот за една кутия цигари и една бутилка ракия, които почти изчерпват неговите потребности, неговия бит, неговият живот, неговият свят.


Тъпият удар с брадвата в главата в тъмното, изотзад. Тя се свлича. После още удари, тя не оказва никаква съпротива, после я издърпва, за да я скрие някъде край реката, в тресавището, в оплетените корени на дърветата, всичко трае една две минути, не повече, готово, пребърква чантата й, портмонето й е в него, там някакви пари колкото за цигари и пиене, толкоз.

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Реми
    Реми
    Рейтинг: 1192 Неутрално

    Дано родителите на този текст не го прочетат, защото би бил разяждащо болезнен за тях. И нека очива в мир душата на Вероника!
    А индивида, заситил първичните си нужди не бива да бъде допускан никога обратно в обществото. Крайно време е вместо за войни, да използваме човешкият мозък за разгадаване на генетичния материал на хомо сапиенс. Изследвайте такива негови представители, защото съм убедена, че освен социални предпоставки в генетичния ни материал са заложени и гени, които биха могли да бъдат своевременно открити и носителите им да бъдат профилактично изолирани и наблюдавани. Сигурно това ще прозвучи някак студено и безчовечно, но ако искаме да еволюираме трябва да приемем че грешки/мутации са възможни и дано Човечеството да развие скоро генна хирургия, а не само хай-тек дронове, които отнемат човешки животи.

    Животът е това, което ни се случва, докато правим планове за бъдещето
  2. 2 Профил на ana_ni
    ana_ni
    Рейтинг: 488 Неутрално

    първите две изречения - приемаме престъпленията, ...в последните абзаци -
    цената на живота е равна на дневна дажба и държавата напълно е изоставила превенцията.

    обаче Теодора Димова е развила творчески текст за конкретната трагедия, разплаква
    и кво от това, тези от които зависи промяната ич им не е , а останалите си шепнем заклинания за "опазил Бог" и нищо друго

  3. 3 Профил на БМЗ
    БМЗ
    Рейтинг: 1368 Неутрално

    Убиецът не беше ли от едно индоевропейско малцинство с големи привилегии?
    Господ не случайно е разделил хората по цвят на кожата, език, култура. Барутът и огъня трябва да живеят в различни вселени, иначе следва взрив и смърт.

    Апокалипсисът апокалиптичен
  4. 4 Профил на Free person
    Free person
    Рейтинг: 698 Неутрално

    Толкова суров разказ на Теодора Димова,направо ме разтърси,но е верен във всяка една дума.
    Кара ни да размислим,кои и какви сме ние.

    Tony
  5. 5 Профил на Николай Теллалов
    Николай Теллалов
    Рейтинг: 501 Неутрално

    И за какво е тази статия? Какво ново казва?

    Публикувано през m.dnevnik.bg

    властта ражда паразити
  6. 6 Профил на thepirineagle
    thepirineagle
    Рейтинг: 756 Неутрално

    Материалът на Теодора Димова е потресаващ. Но ,за съжаление, в българското общество днес думи като да РАЗБЕРЕШ,да ВНИКНЕШ,ПРЕВЕНЦИЯ и "мрази греха,не грешника" са извънземно чужди.....





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK