Нужен е нов закон за висшето образование

Студенти от театралната академия на протест

© Надежда Чипева, Капитал

Студенти от театралната академия на протест



По повод предстоящия избор на ректор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" една доцентка ми каза разгорещено за единия от кандидатите: "За него най-важното е, че ще защитава интересите на Университета - нашите интереси". Замислих се дoколко обществените интереси съвпадат с нейните интереси.


Когато рабетех в Университета на Небраска, бордът на регентите назначи за нов президент на университета един генерал от съвсем друг щат. Генералът имал научна степен, академичен бекграунд и управленски опит, но военното му звание дразнеше професорското тяло. Когато попитах един професор защо не протестират, той ми каза: "Не е наша работа да казваме кой да е президент. Ние служим в този университет, а обществеността на Небраска казва кой да го управлява".


Според Закона за висшето образование държавата трябва да финансира държавните университети, а те да се самоуправляват затворено -




без никакви външни хора в органите на управление


Ректорите нямат никаква отговорност към държавата, обществото, а единствено към общите събрания на широките университетски състави. Наблюдавах неколкогодишната безпомощност на държавата да отстрани ректора на държавната Свищовска академия въпреки явни закононарушения при самоуправлението и нанесени обществени вреди. Въпреки това, депутати внесоха проекти за изменение на закона за висшето образование с оглед повече права за ректорите с аргумента: "Колкото повече автономия за българските университети, толкова по-добре за висшето образование!" (досега не съм срещнал логично доказателство на това твърдение).


Какво е академична автономия?


Най-честата дефиниция в световната литература е "свободата на университетите сами да решават кой да преподава, какво да преподава и на кого да преподава (кой да бъде приет за студент)". В някои страни някои университети имат и административна автономия по отношение на реда в самия университет и района около него (кампус). Административна автономия като ненамеса на държавата в управлението на държавните университети няма никъде по света!


В началните години на прехода, когато е създаван все още действащият закон (1994-95), желанието да се освободят университетите от политическа зависимост и популистко разбиране за демокрация водят до некомпетентност и несъобразяване с положението по света при изготвяне на законопроекта. В закона залягат два уникални (в смисъл грешни, несъществуващи в световната практика на университетско управление) елемента – пълна затвореност и отчетност/отговорност единствено към общи събрания на целите университетски състави.


Мисията на университетите е да служат на обществото, а законовият модел изключва възможността държавата и обществото да участват в управлението. Опорен ориентир на управлението стават интересите на широките университетски състави -


университетите започват да служат на себе си


При такова управление предпоставките за развитие на университетите като  висши центрове за производство на знание – мобилност, конкуренция, стимулиране на единиците които дърпат напред – отстъпват пред комерциални тенденции за продажба на знание.


Как е по света?


Днес най-разпространен (при близо 80% от университетите по света) е моделът  характеризиращ се с борд (съвет) на регенти (настоятели) като върховен орган на управление на ВУЗ. Членовете на Борда биват назначавани от президент, министър, или пък избирани пряко от жителите на населеното място. Този борд назначава президент на университета след търсене по целия свят по селекционна процедура. Президентът е академична фигура с научна степен и управленски опит. Той е висшият изпълнителен ръководител, като пръв негов заместник е провост, отговарящ пряко за академичните и научни дела и избиран от професорския елит (сенат) на университета.


В Европа има по-разнообразен тип на управление като при "немския тип" университети върховен орган са университетски съвети включващи представители на държавата, обществеността и бизнеса.  Такъв орган избира ректора, а като пръв негов заместник държавата (президент, правителство) назначава канцлер отговарящ за административното и финансово управление.


И така, азбучна истина е че


университетите по света се характеризират с публично управление


а не със затворено самоуправление, както е в България. Защо тази азбучна истина не е популярна и в продължение на 20 години у нас властва митът че затвореното самоуправление е академична автономия, нарушението на която е едва ли не светотатство? Това е лъжа, набита в ушите на широката общественост, а компетентната академична общност мълчи. Защо? - та надали има български професор който да не е бил поне няколко месеца в чуждестранен университет и да не е разбрал как той се управлява.


Законовият модел в България е обусловил статукво, чието запазване е от жизнен интерес за академичните и административни състави.  Въвеждане на временни трудови договори и мобилност, търсене на най-доброто на национално и международно ниво, не е от интерес за университетския персонал като цяло. Ректорите разбират че опълчване срещу статуквото ще им разклати стола. Ето защо се правят че не знаят (или не искат да знаят) какво е академична автономия и как е по света. Това, което университетските състави искат от тях, е преди всичко по-добро заплащане. И те търсят разширяване на правата си, т.е. разширяване на автономията, за постигане финансово укрепване на университетите с комерсиализиране на знанието, което продават.


Знанието по своята същина не е пазарен продукт


Неговото производство и продажба са немислими без съдействието на държавата (представете си страна в която всички училища и университети са частни). В съвременните условия пазар намира и некачествено висше образование – пазар на формални дипломи за образователна степен. Частните университети (търсещи печалба от своята дейност) във всички страни по света по правило не продават образование от високо качество (обикновено само до степента бакалавър). Затова те рядко издържат във времето - бързо се закриват защото разчитат на локална конюктура. Изключение правят американските частни университети, заемащи първите места в световните класации. Но при тях нещата стоят съвсем по друг начин и е съвсем неуместнно да бъдат давани като пример. Управлението на елитните частни университети, повечето с 200-300-годишна история, е всъщност публично, като голяма роля играят бившите възпитаници на университетите, а финансирането е основано главно от дарения. Така пазарните принципи са до голяма степен елиминирани във функционирането на тези изследователски университети. 


Ето каква е, например, управленската структура на известния Harvard University - върховни органи на управление са два борда, които вземат решения както поотделно, така и съвместно. Първият борд (Corporation) се състои от Президента и още 12 членове (fellows). Понастоящем около половината от членовете са президенти на други елитни университети, а останалите – главни директори на големи финансови и промишлени компании. Те се самоизбират периодично като избират помежду си Президента. Вторият борд (Board of Overseers) се състои от 30 придобили известност и авторитет бивши възпитаници на университета, които се избират от бившите възпитаници – да номинират и избират имат право всички бивши възпитаниц,и придобили някаква степен в университета. Вижда се че това е един университет, макар и частен, чиято управленска структура и финансиране са така устроени, че да служи на обществото, а не на себе си.


У нас широката общественост и политическият елит не разбират положението. От няколко години насам


в документи на Европейската комисия и Световната банка се намират предупреждения,
че българските университети служат на себе си


че са нужни реформи на модела на управление, но те остават неразгласени и нечути. Председателят на Съвета на ректорите твърди че на университетите била нужна повече автономия, а не "разни канцлери и финансови мениджъри". Тези които създават законите – депутатите – лесно стават изразители на лобистки ректорски интереси.


Предлагат се изменения на закона - но какви?


Един депутатски законопроект предлага пълна свобода на университетите да извършват търговска дейност, друг – ректор да бъдел само човек, работил минимум 10 години в университета…  Точно противното на това което е нужно за да се повиши нивото на висшето образование. Вместо публично управление, при което преподаватели да се чувстват служители, а не собственици на университата, вместо към правилни реформи, висшето образование е тласкано все повече по порочния път на комерсиално служене на университетите на себе си, към законово въвеждане на академичен феодализъм.


На българските университети е нужно управление, което, с помощта на законодателите и държавата, да ги изведе от състоянието на неподвижност. Това означава управление, което да води до включване в глобалната конкуренция за студенти, за преподаватели, за технологии и области на обучение, и излизане на международната сцена.


Това особено важи за изследователските университети и специално за изпадналия в криза Софийски университет. Ако скандалът със Свищовската академия не можа, то дискусиите около кризисното състояние на СУ и изборът на нов ректор, най-после, поставят въпроса за необходимостта от промяна на управленския модел. Група преподаватели искат от новия ректор "план за нов тип управление на СУ". Министърът на образованието и науката, въпреки респекта си към университетската автономия, започна напоследък да споменава за необходимост от нов закон, регламентиращ друг начин за избиране на органите на управление.


Трябва да се сложи край на тъпченето на едно място. Всякакви опити за реформи са обречени на неуспех при сегашния законов модел на управление на ВУЗ. Време е спешно на дневен ред да се постави въпросът за нов Закон за висшето образование в България. С помощта на европейски експерти трябва да се изработи научно обоснован проект. Трябва да се организира сериозна разяснителна кампания, за да може политическият елит да го разбере и възприеме.


Авторът е доктор на химическите науки, бивш Хумболтов стипендиант, работил в няколко американски университета, основател и модератор на сайта bulgarianscienceproblems.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK