
© Валентина Петрова, Капитал
Поетът Константин Павлов
Ако книгите са прозорец към света, българските книги, които се учат в училище, за жалост са един отдавна непроветряван прозорец. (Ако исках да се заяждам, щях да добавя, че прозорецът гледа към задния двор на някое затворено селско читалище, но не това е целта тук). Както имах възможност да напиша подробно в "Аз чета" и по-рано, прозорецът е закован с дебели филологически пирони, залостен е здраво от входните изпити по литература и целият е оцвъкан с курешки от празни венцехваления към класиците.
Причината – тотално сбърканият подход към програмата. Заради фетиша към изчерпателност едни автори се разчепкват до последната морфема – за сметка обаче на други, чиито имена дори не се и споменават. Заради маниакалната обсесия към хронологично изучаване – в 11 и 12 клас се обговаря период от точно 77 години: от Песните на Ботьова, издадени през 1875 г., до "Железният светилник" от 1952 г., който обаче пак говори за събития от XIX век.
(За малко да пропусна – в програмата има и още две "модерни" книги, посочени с имена и издадени след Втората световна – "Антихрист", повест за събития от XIV век, и "Цената на златото", още един роман за Априлското въстание, ако случайно не сте го чували).
Книгата в училище – прозорец към миналото, а не към света.
Прекрасно! Безспорно е важно да изучаваме тези 77 години от литературата ни. Безумно е да не си чел Ботев, Вазов, Алеко, Яворов или Йовков. Но също толкова безумно е да не си чел и следващите ни класици. (Работна дефиниция за класик – мъртъв български автор, който все още създава образци за вкус).
За периода до падането на комунизма според мен те са поне петима:
- Константин Павлов: най-мощното слово, появявало се в България. (срв. с Г. М., Хр. См., Н. В.)
- Георги Марков: разобличителят на времето, не само с биографията си. Задочни репортажи за България като образец за публицистика (много повече, отколкото фейлетоните на Алеко). "Жените на Варшава" като истински модерно писане.
© Анелия Николова
Георги Марков
- Станислав Стратиев: най-забавният ни драматург. "Сако от велур" като възможност учениците най-после да се засмеят в час.
- Виктор Пасков: бомбата на 80-те. Зарядът й – "Балада за Георг Хених".
- Йордан Радичков: ключ към цял друг свят, нашият бивш бъдещ нобелов лауреат.
© Живко Ангелов
Йордан Радичков
Впрочем това е
основният проблем на часовете по литература – те не възпитават любопитство към книгите
Пречупено през призмата на садистично-мазохистичните филологически упражнения и лашкането в строг хронологичен ред из историята на литературата, четенето вече не изглежда като удоволствие, а като едно от възможно най-досадните задължения. Задължение, от което повечето ученици с радост се освобождават, когато вече няма кой да им пише оценки в дневника.
Това е проблемът и с "История славянобългарска". Часовете по литература трябва да те учат на любов към книгите и четенето, а не да са патерица на други предмети. Делото на един от най-великите българи задължително трябва да се учи, отец Паисий дава тласъка на нашето Възраждане и всеки трябва да знае това, но
мястото на урока за "История славянобългарска" безспорно е в часовете по история
Няма абсолютно никаква причина да пълним обучението по литература с подобни текстове, докато страхотни и истински важни български автори, които могат да запалят учениците за четенето, дори и не биват споменавани.
А лично мен именно автори като Константин Павлов, Георги Марков, Виктор Пасков, Станислав Стратиев и Йордан Радичков ме карат да обичам нашата литература, да се гордея с нея и най-важното – да изпитвам удоволствие, когато я чета.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.