Поне петима нови класици (Към съставителите на програми по литература)

© Валентина Петрова, Капитал

Ако книгите са прозорец към света, българските книги, които се учат в училище, за жалост са един отдавна непроветряван прозорец. (Ако исках да се заяждам, щях да добавя, че прозорецът гледа към задния двор на някое затворено селско читалище, но не това е целта тук). Както имах възможност да напиша подробно в "Аз чета" и по-рано, прозорецът е закован с дебели филологически пирони, залостен е здраво от входните изпити по литература и целият е оцвъкан с курешки от празни венцехваления към класиците.

Причината – тотално сбърканият подход към програмата. Заради фетиша към изчерпателност едни автори се разчепкват до последната морфема – за сметка обаче на други, чиито имена дори не се и споменават.  Заради маниакалната обсесия към хронологично изучаване – в 11 и 12 клас се обговаря период от точно 77 години: от Песните на Ботьова, издадени през 1875 г., до "Железният светилник" от 1952 г., който обаче пак говори за събития от XIX век.

(За малко да пропусна – в програмата има и още две "модерни" книги, посочени с имена и издадени след Втората световна – "Антихрист", повест за събития от XIV век, и "Цената на златото", още един роман за Априлското въстание, ако случайно не сте го чували).

Книгата в училище – прозорец към миналото, а не към света.

Прекрасно! Безспорно е важно да изучаваме тези 77 години от литературата ни. Безумно е да не си чел Ботев, Вазов, Алеко, Яворов или Йовков. Но също толкова безумно е да не си чел и следващите ни класици. (Работна дефиниция за класик – мъртъв български автор, който все още създава образци за вкус).

За периода до падането на комунизма според мен те са поне петима:

1. Константин Павлов: най-мощното слово, появявало се в България. (срв. с Г. М., Хр. См., Н. В.)
    
2. Георги Марков: разобличителят на времето, не само с биографията си. Задочни репортажи за България като образец за публицистика (много повече, отколкото фейлетоните на Алеко). "Жените на Варшава" като истински модерно писане.
   

   

   © Анелия Николова

3. Станислав Стратиев: най-забавният ни драматург. "Сако от велур" като възможност учениците най-после да се засмеят в час.
    
4. Виктор Пасков: бомбата на 80-те. Зарядът й – "Балада за Георг Хених".
5. Йордан Радичков: ключ към цял друг свят, нашият бивш бъдещ нобелов лауреат.
   

   

   © Живко Ангелов

Ако някой казва, че няма време за тях – нека тогава тези петимата се изучават първи в програмата. Нека няма време за някой друг. На уважаемите съставители мога само да пожелая смелост. Няма причина министерството на образованието да продължава да се страхува от вайканията на хора, които не са прочели нищо друго след "Тютюн".

Впрочем това е

основният проблем на часовете по литература – те не възпитават любопитство към книгите

Пречупено през призмата на садистично-мазохистичните филологически упражнения и лашкането в строг хронологичен ред из историята на литературата, четенето вече не изглежда като удоволствие, а като едно от възможно най-досадните задължения. Задължение, от което повечето ученици с радост се освобождават, когато вече няма кой да им пише оценки в дневника.

Това е проблемът и с "История славянобългарска". Часовете по литература трябва да те учат на любов към книгите и четенето, а не да са патерица на други предмети. Делото на един от най-великите българи задължително трябва да се учи, отец Паисий дава тласъка на нашето Възраждане и всеки трябва да знае това, но

мястото на урока за "История славянобългарска" безспорно е в часовете по история

Няма абсолютно никаква причина да пълним обучението по литература с подобни текстове, докато страхотни и истински важни български автори, които могат да запалят учениците за четенето, дори и не биват споменавани.

А лично мен именно автори като Константин Павлов, Георги Марков, Виктор Пасков, Станислав Стратиев и Йордан Радичков ме карат да обичам нашата литература, да се гордея с нея и най-важното – да изпитвам удоволствие, когато я чета.