Защо да се изучава ромска песен в девети клас е хубаво и важно

© Надежда Чипева, Капитал

Група възмутени ученици от СОУ "Иван Вазов" – Плевен, се свързаха с екипа на "Плевен за Плевен". Повод за реакцията им е учебникът по музика за девети клас, в който е включен химнът на ромите "Джелем, джелем". Ето какво казват учениците:

"Ние, учениците от СОУ "Иван Вазов", искаме да изкажем възмущението си спрямо учебното съдържание в нашите учебници! Нормално ли е да има цигански песни в учебниците ни?! Да ни карат да учим и пеем на ромски език? Искаме отговори и от Министерството но образованието защо образователната ни система изобщо е допуснала такива неща."

Тази "новина" беше публикувана от регионален плевенски сайт преди няколко дни. Постепенно същата "новина" плъзна като стомашно-чревна инфекция из други, предимно незнайни нови български онлайн медии. И въпреки че не достигна новинарските емисии на никоя основна медия, дори в интернет, тя влезе в устата на водещия на сутрешния блок на Би Ти Ви Антон Хекимян, който в понеделник сутрин с трудно прикрита агресия държа сметка на Ваня Кастрева - заместник-министър на образованието, защо ромската песен "Джелем, джелем" е в един учебник по музика за девети клас, както и дали ако отпадне, на нейно място няма да бъде сложена друга ромска песен.

Така изведнъж осъзнах:

Вече сме в един нов и странен свят

Нов е, защото не беше такъв. Беше направен такъв, бавно и полека. Проблематизираният учебник по музика не е променян от дълги години. Аз учих по него през учебната 2003/2004 г. и тогава никой нямаше проблем с присъствието на "Джелем, джелем" в него. Напротив, аз имах проблем с това, че удобно прескочихме този материал. Защо – след малко ще обясня.

А е странен този нов свят, защото намирам за абсурдно поставянето под въпрос на присъствието на произведение в учебника по музика, което не е на български език. Казвам го, защото в учебниците по музика има песни на английски. Казвам го, защото има и на руски – учил съм "Утренняя гимнастика" на Владимир Висоцки. Нито плевенските ученици, нито Хекимян обаче проблематизират тези произведения. Те имат проблем конкретно с едничката ромска песен.

Казвам "ромска", а не "циганска", защото дума циганин в ромския език (романи) няма. На собствения си език ромите наричат себе си рома. Византийците ги назовават презрително тсигани (ἀθίγγανοι), а ние – по тях.

Именно този обменен курс на понятия добре поставя рамката на казуса с ромската песен в учебника по музика:

опознаването на Другия като ключ към разбирането му

Добре си спомням присъствието на "Джелем, джелем" в учебника. Не знаех тази песен и исках да разбера какво представлява, как се произнасят думите на романи, каква е музиката ѝ. Беше ми интересно да науча повече за света на тези хора, ромите, които по онова време по никой начин не бяха част от обкръжението ми. Тази песен беше шанс да се докосна до нещо повече от изкривения им медиен образ.

Един прескочен шанс. Защото я прескочихме, не я изучавахме. Тя не послужи за нищо, освен да пълни страниците на учебника. Можеше да послужи за много неща – да научим, че ромите са роми, а не "цигани" на собствения си език; да открием, че те са нещо повече от това, което медиите ни показват в сутрешните си блокове в живи включвания от гетата покрай предизборната търговия с гласове; да поговорим защо пеят те за Черните легиони в тази песен; да се зароди семенцето на съмнението, че там, откъдето идва тази песен, има цял друг свят, със своя все по-избледняваща история. Свят с идентичност, изчезваща с всяка забравена дума на този умиращ език и с всяко "Ние сме си цигани", взето от устите на тези, които ползват тая дума като стигма.

А там, където в класовете има и роми, може би тази песен, ако някога бива забелязвана и преподавана, създава у тях чувство на гордост, на признание и на… включеност. Аз като представител на друго малцинство мога разбера колко важно е да пише нещо за теб в "умните книги". И как благодарение на него може да научиш нещо за себе си. Защото колко ли млади роми днес знаят кои са тия Черни легиони от песента...

Ромите са български граждани и независимо че на много хора не им харесва това, те са част от българската нация. Тяхната култура, бит и език – също. Те са родени на тази земя и тя е тяхна родина. Наша родина. Родина на всички нас. Те живеят тук, с нас. Включването в учебното съдържание на информация, която е относима към тях и тяхната етническа идентичност, е закономерно, справедливо и важно. Важно с толкова голяма сила, колкото одругостяването, изключването и дискриминацията са прекурсори на изолацията, враждебността и радикализацията.

Присъствието на една-едничка песен на романи в един-едничък учебник е проблем. Но не в смисъла, с който плевенските ученици и Хекимян го проблематизират. Проблемът е, защото е израз на един тъжен компромис, на едно подаяние. Симптом – симптом на отношението у нас към ромите, към "техните" (сякаш не са общи) проблеми. Отношение, белязано от фасадност, официализирана в проформа национална стратегия за интеграция, качена на сайта на президентството с име 13. NdtionalStrategyIntegrateMangali.pdf.

Да се изучава ромска песен в девети клас е хубаво и важно. Важно е за учениците, които не са роми, защото дава шанс с тях да се говори за ромите отвъд стереотипа. Важно е за учениците, които са роми, защото представлява признание и създава чувство на утвърждаване и принадлежност. Важно е за обществото, защото то само може да спечели от тези две неща.

Да живей нацоналпопулизмът!

Лесно можем да направим спекулации, че в контекста на набиращите като лавина скандали в съдебната система и при доклада за напредъка по Механизма за сътрудничество и оценка на Европейската комисия  национал-патриотарската истерия е удобен отдушник за отвличане на внимание. Така е, но и не е така.

Публичното истерично говорене за отпадане на "светини" от учебното съдържание не е от вчера. То бавно ескалира и се превръща в лайтмотив от няколко години насам. А корените му са дори по-назад във времето. Националпопулизмът е и прът в спиците на всякакъв опит за реформа, просто защото не се позволява реформата да формира съвременни и адекватни граждани. Не, тя обезателно трябва централно и главно да изгражда ценностната система на младите около реалии от ХІХ век, при това представени изкривено.

Фетишите на националпопулизма са инсталирани стратегически и всеки опит да бъдат отместени или разгледани в светлината на науката, а не с религиозно благоговение, срещат яростен и с пяна на уста отпор. В тази игра обичайно институциите клякат, отказват се от промени и всичко продължава постарому. Един омагьосан кръг. Без промяна, без напредък.

Гласовете не ви чувам

Допуснахме публичното говорене да бъде превзето от истерията на националпопулизма. Съзнателно ли го направихме или поради всеобща апатия – това не се наемам да кажа. Но е факт, че когато националпопулизмът започне да говори с гневните гласове на ученици и от национален ефир, то има поне един неслучил се сериозен разговор, а често пъти и повече.

Разговор, сиреч диалог. Където се чува друг, различен глас. Глас, който не е прекъсван от арогантен водещ. Не е като да кажем, че липсва академична общност, която оспорва канона (литературен и друг) във всякакви негови аспекти. Но къде са тези прогресивни гласове? Мълчат ли или ги заглушават? Ако е второто – можем да предположим защо е. Но ако е първото, трябва да се запитаме защо. Защото ако тези, които си харесват копирния процес, наричаме безумци, понеже възпроизвеждат същото, а чакат нещо ново да дойде, то какви сме ние, които имаме идеята за новото, а бездействаме с мълчание?

Имаме нужда да говорим. Да говорим с нашите ученици, да говорим с ръководствата на нашите телевизии, да говорим публично. Мълчанието не е злато. То е автосаботаж.

Авторът е гей, правозащитник и активист за равноправие на лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, транс- и интерсекс хората (ЛГБТИ), водил дела в обществен интерес и на други уязвими групи – за дискриминация на основата на етнос, националност, увреждане и възраст. Понастоящем работи в Българския хелзинкски комитет.