Робство или съжителство, или как беше малкото име на Иван Вазов

Торта с опълченци

© Юлия Лазарова

Торта с опълченци



Робство" или "съжителство" – този въпрос развълнува медиите и социалните мрежи през последните дни повече и от сътресенията в съдебната система и в комбинация със споровете за учебните планове по литература струва поста на министъра на образованието Тодор Танев.


Мнозина видяха в този сюжет просто медийна диверсия за отклоняване на вниманието от по-важните теми пред обществото. Дори и да е така, периодичните пристъпи на този конфликт в публичното пространство през последния четвърт век показват, че той не може просто да бъде игнориран като обикновен фарс. И когато един спор в продължение да десетилетия не дава задоволителен за всички отговор, не е лошо да се помисли дали просто не трябва да се смени въпросът.


През последните дни даже уж иначе сериозни коментатори не издържаха на изкушението да изкажат мнение в тази безплодна и дългогодишна дискусия, като още по-забележително е, че те влязоха напълно в стилистиката и качеството на аргументите на обикновените разправии по форумите в интернет. От едната страна привържениците на "робството" ожесточено изтъкнаха познатите доводи за кланета, геноцид, кръвен данък, насилствена ислямизация, а от другата им отговориха със също толкова познатите аргументи за религиозна толерантност, законност, мир и сравнително благоденствие в Османската империя. Наред с изтънчените филологически спорове за нюансите на думите се размениха все същите обвинения в предателство и национален нихилизъм и съответно в патриотарство и примитивен национализъм.




Вероятно смяната на образователния министър ще успокои духовете за момента, а и темата ще изтлее по страниците на вестниците до няколко дни. Но да се смята, че проблемът е предизвикан от несръчните действия и забавните медийни изяви на един министър би било грешка и това ще стане ясно още при следващото повторение на този стар спектакъл.


Рецидивиращите конвулсии на темата


през тези доста години обикновено са предхождани от някакво недоразумение. През 1992 година това беше опроверганото впоследствие твърдение, че се готви налагането на термина "османско присъствие". Малцина обаче изобщо разбраха, че нещата се изясниха и изобщо не бяха така, както бяха представени, така че все още "присъствието" се развява по форуми като пример за грозно посегателство срещу националната памет. Този път злополучното недоразумение дойде от думата "съжителство", която беше извадена от контекста, в който беше употребена, а обърканите опити на Министерството на образованието да обясни положението само влошиха нещата.


Всички тези изригвания на народното възмущение се развиват на фона на едно друго, но вече хронично недоразумение в българското общество, а именно, че някой се опитва да замени термина "робство" за времето на османската власт. Плахите опити да бъде обяснено, че в българската историческа наука не от вчера, а през последните поне 40 – 50 години се употребява "османско владичество", бяха универсално игнорирани. А това може да установи всеки в домашната си библиотека или в кварталното читалище, ако погледне дори нещо толкова популярно като том IV на многотомната "История на България" на БАН, издаден през 1983 г. и озаглавен "Османско владичество XV – XVIII век".


Тези недоразумения обаче не са първопричина за това


темата за османското владичество / робство / присъствие / съжителство


да бъде толкова неувяхваща в публичното пространство. Истинската причина за тези спорове, наред с явната чувствителност на българите към историческите теми и специално към османския период на историята ни, е пълният неуспех и неспособност на Министерството на образованието и на експертите в него в продължение на десетилетия да поставят пред обществото истинския въпрос, на който трябва да бъде даден отговор и който прави спора за "робство" или "съжителство" напълно безпредметен. А този въпрос не е дали петте века на османска власт са били робство или не са били, а какви се действителните цели и методи на образованието в средното училище.


Тук вече министерството трябваше спокойно и категорично да обясни, че в съвременното училище образователният процес по история предполага учениците да развият умения за мислене, да получат достатъчна информация и да достигнат, естествено с помощта на учителя, до разбиране на характера на историческите епохи и процеси. С други думи, училището трябва да научи учениците как да мислят, а не какво да мислят.


И за да пренесем този прост принцип към нашата тема с един още по-прост пример, от учениците би могло да се очаква след края на даден урок да отговорят на въпроса "Как българите са възприемали османското владичество?". Но на тях не би могъл да бъде зададен въпросът "Как българите са възприемали османското робство?" – този въпрос е безсмислен, защото съдържа отговора в себе си – като робство. Тук се получава като във вица за нагласения изпит, в който учителят пита ученика "Как е малкото име на Иван Вазов?".


Учителите по история в много страни, дори понякога и в България, с образователна цел понякога разделят учениците на две или повече групи със задачата да аргументират определена позиция – в случая би могло някои да аргументират, че османското владичество е било робство, а други – че в османската империя отделните етноси и религии са съжителствали в повечето случаи мирно и в относителна толерантност. По този начин учениците се научават, независимо от тяхното собствено мнение, на умението да вникват в аргументите и на онези, които защитават друга позиция. Нещо, което очевидно е липсвало в нашето училище до момента, както се вижда и от дискусията в медиите и във форумите, която се отличава с пълно неразбиране и глухота за доводите на другите. Но подобен познавателен метод е невъзможен, ако предварително сме определили коя е позицията, която трябва да бъде защитена.


Ако обществото разбере този принцип на образованието, тоест че то не дава изводите, а насърчава и подпомага учениците да стигнат до тях на собствен ход, тогава няма да се пита дали ще пишат двойки на онези, които кажат, че османското владичество е било робство. Не, разбира се. Който ученик осмисли така историческите факти, спокойно може да каже, че българите са чувствали османската власт като робство и да се аргументира с кланета, ислямизация и каквото друго знае по темата, стига да го направи на основата на историческите факти. Друг може, ако желае, да отдаде повече значение на занаятите, търговията, развитието на просветата, отношенията между религиите и т.н. Тоест всеки ще изгради като свободен човек своя представа за тази епоха в историята ни, защото историята има много лица и няма нищо неестествено представите на отделните хора да бъдат различни. За тази цел обаче е нужен


неутрален термин за обозначаване на периода


какъвто от десетилетия е именно понятието "владичество" – термин, който може да включи в себе си и робството, и съжителството, и мира, и войната, и всичко, което може да бъде намерено в живота на безбройните поколения, които са живели през петте века на османската власт. Всеки друг натоварен с предварителна оценка термин по същество прави образователната задача тавтологична, превръща я във вариант на "Питам те, но искам да ми кажеш да".


В дискусията трябваше също, вместо да се разменят всякакви обиди между двата лагера, да се подчертае, че всеки в нашия свободен свят е в правото си да мисли за периода на османското владичество както желае – включително и като робство. Но докато всеки е собственик на своите възгледи и мисли, той не е обаче собственик на възгледите на следващото поколение, дори на своите собствени деца. Те имат правото да бъдат информирани и да не бъдат индоктринирани.


Дори мнозинството от днешните българи да са убедени, че е имало робство, те нямат право да предопределят дали техните деца ще гледат така на този период, защото всяко поколение чете по свой начин историята, а идеята, че османската власт е била робство далеч не е била винаги универсална – всъщност тя е засвидетелствана сред относително тесния по-радикален кръг възрожденци, а едва след Освобождението в резултат на всеобщото образование придобива и масово разпространение. Това, което сме длъжни да осигурим на децата си, е максимално вярна картина за историята и за всичките й страни, а не да им набиваме в главите какво трябва да мислят за османското владичество или по която и да било друга тема. "Щом аз мисля така, и децата ми трябва да мислят така", казва логиката привържениците на "робството". Но на мен ми се струва, че е твърде високомерно да се мисли, че нашето поколение е достигнало до такова съвършенство, та да не оставим на децата си свободата да направят преоценка на нашите възгледи. Всъщност даже се надявам, че децата ни ще бъдат по-умни от нас и ще разбират и историята, и всичко останало по-добре.


Вместо да влизат в дискусията дали османската власт е била "робство" или "съжителство" и вместо министър Танев да пита университетите и БАН как е правилно да се мисли за османския период, представителите на министерството можеха да обяснят на обществото, че министерството няма правомощията, нито пък желанието да законодателства по исторически въпроси.


Министерството не може да даде единствено "правилен" термин


с който да бъде означавано едно или друго историческо събитие или процес. Но министерството в рамките на своите регулаторни правомощия в образованието може и е длъжно да определи на какви условия трябва да отговарят съдържанието и понятията в учебните програми – а именно да позволяват на учениците да развиват своето собствено мислене, а не да им казват какво точно трябва да мислят. И в този смисъл всякакви определения, които предопределят и ограничават възможността на учениците да си създадат собствено мнение сами по себе си щяха да бъдат изключени от дискусията.


Ако представителите на министерството заемат такава принципна позиция, това вероятно ще даде възможност за канализиране на обществения интерес към темата в един по-смислен дебат. Подобен едновременно принципен и плуралистичен подход е и единственият, който би могъл ако не да удовлетвори, поне отчасти да успокои двете страни в спора. Защото, колкото и "либералите" и "патриотите" да се надяват на някаква решителна победа над своите опоненти, колкото и да им се иска да ги пратят при техните съответно "руски" или "американски" господари, както често се чува по форумите, двата лагера, за добро или лошо, ще продължат да "съжителстват", с извинение, и през следващите години и ще им се наложи децата им да ходят заедно на училище.


Но дори и тази надежда за смислен дебат да е свръхоптимистична, една принципна позиция на министерството би позволила на неговите представители поне да избегнат медийния образ, който си създават по пресконференции и интервюта и който може да бъде обобщен като сцената "некомпетентни чиновници мънкат оправдания".


Вместо такъв принципен подход обаче последните дни ни предложиха старото зрелище на грозни скандали "за" и "против" "турското робство". Някои даже пуснаха анкети, все едно с гласуване ще се реши каква е истината за миналото. Остава да се надяваме, че новото ръководство на министерството на образованието ще успее да заеме принципна позиция и ще се въздържа от участие в измислени терминологични спорове. А докато това се случи, родителите могат да не очакват, че децата им ще придобият в училище критично мислене, собствена мисъл, познавателни умения. Не и докато измислените скандали се посрещат с кризисен мениджмънт, а не с образователни принципи и ценности.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK