Робството между термина и метафората

От сайта<a href="http://www.lostbulgaria.com/?s=Христо Ботев" target="_blank"> "Изгубената България"</a>: "Заточеници" - фотография-възстановка, показваща арестувани въстаници след потушаването на Априлското въстание. От ляво на дясно: неизвестен четник, Димитър Тодоров - Димитрото, четник от четата на Христо Ботев, Иван Атанасов - Арабаджията, близък съратник на Левски, деец на Съединението, Продан Тишков Проданов - Чардафон, опълченец, участник в Руско-Турската война, деец на Съединението, фотографията е заснета вероятно в София след 1880 г.

© "Изгубената България"

От сайта "Изгубената България": "Заточеници" - фотография-възстановка, показваща арестувани въстаници след потушаването на Априлското въстание. От ляво на дясно: неизвестен четник, Димитър Тодоров - Димитрото, четник от четата на Христо Ботев, Иван Атанасов - Арабаджията, близък съратник на Левски, деец на Съединението, Продан Тишков Проданов - Чардафон, опълченец, участник в Руско-Турската война, деец на Съединението, фотографията е заснета вероятно в София след 1880 г.



Актуален увод


Преди седмица пак избухна скандал. Той беше избухнал и в началото на 90-те години на миналия век. Тогава публичното послание гласеше: "Заменят "турско робство" с "османско присъствие"!" Огромно възмущение, започнато от медиите, заля масите. Какво ли не се написа, освен едно – че в помагалото "Записки по история на България 681–1878" (1992) изобщо няма такъв термин и че и най-внимателният прочит с молив в ръка не може да открие наличие на термин "османско присъствие" сред напечатаните там думи.


Завчера скандалът гласеше: "Не им стигаше присъствието (дето никога не го е имало – б.м.), но и замениха "присъствие" със "съжителство" в програмата по история за 6. клас". Пак огромно възмущение, започнато от медиите, заля масите. В това време проектът за програма си висеше на сайта на министерството и там пишеше само, че от ученика се очаква (наред с много други неща) да "дава примери за съжителство между традициите на християни и мюсюлмани във всекидневието: празници и обичаи, жилище, облекло, храна". Какъв термин, че и заменил друг – "съжителство на традиции" е най-обикновена метафора и който не вярва, да замени за момент "съжителство" с "робство". Ще се получи "да дава примери за робство между/на традициите", което няма никакъв смисъл.




Министерството не каза: "Ще осъдим за клевета всеки, който публично твърди, че сме съчинили и подменили термин, защото не сме". Напротив – в продължение на седмица министерството сякаш НЕ знаеше, че НЕ е съчинявало термин. Цитирайки собствената си програма, говорителите на министерството и самият министър не дадоха знак, че различават термин от обичайна метафора. А различаването им е и въпрос на функционална грамотност, освен на всичко друго политическо и актуално. Затова дори ступорът и объркването в скандала не могат напълно да извинят едно министерство, особено ако то е на образованието и науката.


По тази причина може би не е излишно да хвърлим бегъл поглед към съжителството на термините и метафорите в българската класика.


Всички термини заедно: "Ботев заробил "Радецки"


От много време насам "власт", "владичество", "господство", "робство" и "иго" съседстват като пълни синоними, както в историографията (да споменем сред многото само "България под иго" на Никола Станев, 1928 г. и "България под турско владичество" на Иван Кепов, 1931), така и в литературата и публицистиката. Те се появяват и редуват в съседни изречения, заменят се едни други безпроблемно – примерите за такива употреби у Раковски, Каравелов, Ботев, Вазов са стотици. У Каравелов често се среща и още един термин – "туторство", също синоним на всички останали: "българският народ... сваля от шията си онова тежко туторство"; "чорбаджийско-турското туторство", "турското туторство", "фанариотското туторство", "немско-маджарското туторство" и пр. (в текстове между 1870 и 1874 г.). За по-интересно бихме могли да се борим днес и Каравеловото туторство да се запише като термин в учебниците по история, защото е Каравелово.


При такова дълго съжителство на термини в режим на постоянна синонимия до някое време е възможна и тяхната пълна политическа обратимост – враговете ни ги причиняват тези лоши неща, но и ние им ги причиняваме на тях. В "История славянобългарска" Паисий пише, че след поражението на Самуил "грци... много поробили болгари", но пък в друг момент "Асен и болгари све она войска за осамъ лета побили и поробили". Те ни поробват, ние тях също. Може да се учудим сега, но "Ботев заробва "Радецки" е твърда българска формула: "... заробванието на капитанина... епохата, в която е заробен "Радецки"... Ботйов заробил параход..." (Захари Стоянов). У историка Димитър Страшимиров през 1907 г. параходът "планомерно и без шум бил заробен", а пък клисурските въстаници извършили "заробвание на правителствения дом". Можем и да се втрещим или да прихнем от един глагол у Стоян Заимов, ако не знаем, че тогава думата е означавала друго: "... в името на свободата узурпира (изнасилва) австрийския параход... разпорежданията на въстанически щаб да се изнасили параходът... Изнасилванието на "Радецки" от българските въстаници е едно от най-ефектните събития...". И пак у Захари Стоянов при Съединението Чардафон извършил "заробванието на последния паша" и "взел роб пловдивския префект заедно с жандармите му".


Щом всичко това е възможно и налично в българското писане, значи "заробвам" не е нищо повече от синоним на "завладявам". При това почти "изстинал" откъм своята днешна пламенност, съвсем спокойно употребяван и за "наши" действия. Едва войните през 1912-1919 г. преобръщат речника, Вазов написва стихотворението "Не за завоевания се борим" и в текстовете от войните нататък Ботев спира да заробва "Радецки", защото и "завладяване", и синонимът му "заробване" оттогава се превръщат в имена само на нелегитимната власт.


Така че може да бъде добавен и литературен аргумент към убеждението на историците, че "власт", "владичество" и "завладяване" са базовите термини – просто защото даже и в литературата и публицистиката техните значения и състояния управляват движението на всички останали метафори. А пък излизането от реципрочността изпраща "робство" само в действията на враговете, възпламенява го и го довежда до репутацията да бъде "най-правилен термин" през 2016 г.


Българската класика обаче пречи на тази толкова лесна патриотична процедура – ето защо.


Всички роби, всички робства


Големият спор за термините е и спор за метафорите – поне в научната традиция терминът, ако иска да е термин и да влиза в уроците по история, би трябвало да бяга много далеч от метафората. В това отношение "власт" и "владичество" са най-близо до това да са термини, защото са неутрални и защото нищо не пречи под тяхната шапка да се разкаже всичко – подробно и спокойно – за живота на българите в Османската империя: и лошото, и оцеляването, и страданието, и замогването, и съжителството на традиции, и бунтовете и кланетата в течение на петте века, които са твърде дълги, за да се побират в кое да е от двете късички твърдения: "пет века ни клаха и страдахме" или "пет века ядохме заедно баклава".


Знаменитият роман на Вазов има заглавие "Под игото". На втория му ред обаче чорбаджи Марко сяда на своята "господарска трапеза" под лозата. "... При другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели... Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива; той яде, пие и прави деца" пише в главата "Силистра Йолу"; "Нека сега видят как умира един български апостол!" са последните думи на Бойчо Огнянов. Сложно и красиво нещо е класиката, ако някой иска да я използва за каквато и да е еднозначна пропаганда, пък била тя и образователна, ще му се наложи да забрави поне половината й думи.


Що се отнася до "игото", тази дума е най-загадъчна. Защото, ако идва от "хегемония", не е метафора (както твърдят едни) и става за термин; но ако е архаизъм, който означава "ярем", т.е. онова желязо, дето го слагали на шията на воловете при оране (както твърдят други), тогава е чиста метафора и никак не става за термин.


Да си дойдем на думата "робство". Да оставим на историците въпроса, кога шериатът позволява буквални заробвания и продажби на човешки същества и кога категорично ги забранява; или защо българският фолклор казва за Балканджи Йово и за трите синджира роби, но също така казва "Де се й чуло виделу турци българи да робят" (песен, записана и публикувана през 1873 г. в "Периодическо списание"); какво значат системата на газавата и системата на милетите в Османската империя и така нататък. Тук ще се спрем на друго – ето на кого и какво са роби българите според българската литературна и публицистична класика от 19 век в една много сгъстена и твърде непълна извадка:


На турците: у Раковски, Каравелов, Ботев, Вазов, Захари Стоянов, високочестотно, във всякакъв тип текстове (само П.Р. Славейков избягва да казва "турско робство").


На гърците и фанариотите: у Раковски, Каравелов, Ботев, Вазов, П.Р. Славейков, високочестотно, със или без връзка с битките около Черковния въпрос.


На европейците: Има и "европейско робство": "... и да свалиме от шеята си европейското туторство" (Каравелов, 1870, по повод на любимата си идея за южнославянска федерация); още ""турското и австрийското робство"; има и френско: "Наполеон III и неговата монархия държеха в робство и неволя не само своят собствени народ, но и сичкото човечество";


На Руската империя: Раковски по повод желанието на видинското население да се изсели към Русия – "Ей окаяни вие видински българи!...ами горките мужици! Те са роби и притежание на помешчиките (спахиите), кои ги продават като овце и говеда... Ви от стопани хора, що сте днес, искате да станете роби" (1861); по такъв повод и Ботев: "... нашите православни робове... Някои бяха си вече приготвили сичко за в път, но турците им не дадоха пашпорти и тие не можаха да променят едното робство на друго" (1875).


На котленските овчари например: Най-високочестотните употреби на "роб" и "робство" в "Записки по българските въстания" са в първите блестящи страници, където Захари Стоянов описва службата си при котленските овчари; бягството на Захари от тази служба е увенчано с израза "съм се решил най-после да се избавя от робството".


На бедността: "... сиромахът е насякъде роб, а робът е насякъде сиромах" (Ботев, 1875)


На любовта: "... роб бях тогаз – вериги влачех,/ та за една твоя усмивка..." (Ботев, "До моето първо либе"); или на брака по сметка – веднъж П. Р. Славейков въздъхва, че богатата зла жена "е най-несностно робство".


На своето образование и на самия себе си: "... българският народ... не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и на калимавката, роб и сам на себе си" (Ботев, 1873); "... българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и даже на своето образование и просвещение" (Ботев, 1875).


Ако изредим заедно тези, а и множество други примери, ето как изглежда българският човек като роб в писането на своите най-големи автори: българите са роби на турците, на византийците, на фанариотите, на чокоите и въобще румънците, на котленските овчари, на руските помешчици, на европейците. Всички тези хора и народи обаче също са роби на своите господари (турците са роби на султана и на Корана), а господарите също са роби, например дипломатите; българите са роби, защото са деспоти в семействата си; роби са, защото са чорбаджии (Ботев) и защото са сиромаси (пак Ботев); а освен това са роби на коремите си, на метала (парите), на собственото си образование и просвещение и в крайна сметка роби на самите себе си. Отделният човек е роб на всички тези господари и също така роб на всички тези роби, а също може да се окаже роб на любовта, на брака, на самия себе си и – с равно основание на всичко това – може да се окаже даже и "свободен роб" (изразът, разбира се, отново е на Ботев).


Термин ли? Метафора, разбира се. Огромна, смазваща, разпростряла се да опише цялото възможно и познато на тогавашния българин живеене. И високото писане на 19 век съвсем не я изчерпва, тя продължава, завива в други политически контексти, обзема назоваванията им. И комунистическият речник не може без нея – "на крак, о роби на труда"; едното чедо на майка си Никола не приема онова "черно робство фашистко"; една тогавашна песен казва "Земята на Ботев и Левски/ отново е робска земя"... И така нататък.


Та, искам да кажа, че ако някой иска да прави от "турско робство" легитимен исторически термин (а тук не остана място да поговорим откъде и защо идва "турско" в израза и как стои спрямо "османско"), ще му се наложи много силно и насилствено да окастри метафората, т.е. да прегази употребите й в класическото българско писане. И как и кого би образовал този някой при подобна процедура?


Актуално заключение


Добре е днес човек да се промъкне между вряскащата журналистика, нечленоразделното министерство, размаханите читалищни носии, искрените чувства и лошия правопис на социалните мрежи; и между сдържано усмихнатите сценаристи на всичко това. И да иде да прочете книгите. Всички книги на авторите, които много иска да учи в училище, само че никак не иска да ги чете – от кора до кора, много томове, бавно. И да чете като функционално грамотен човек, защото иначе всяко от гореспоменатите наши съвременни явления може лесно да го зароби. Даже и по-лошо има – да си остане роб на самия себе си, заради което Ботев му е гневен от 1875 година насам.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK