Раждането на чалгата от духа на робството

Бойко Борисов, тогава в ролята на кмет на София се среща със сръбската певица Цеца Величкович - септември 2006г.

© БТА

Бойко Борисов, тогава в ролята на кмет на София се среща със сръбската певица Цеца Величкович - септември 2006г.



При другите си лошавини, игото има и една привилегия: то прави народите весели."
Иван Вазов, "Под игото"


1. Възходът на чалгата: от крайградските кръчми до парламента


Днес казваме "чалга" на две неща, едното от които конкретно, а другото общо и по-абстрактно. Конкретното е песен или музикален клип в стила на поп-фолка; общото и по-абстрактното е натрапваща се публична изява, която оценяваме като долнопробна и популистка. В това второ значение думата "чалга" се използва не само за съответния музикален стил, но и за поведението на известни личности от политиката, спорта и шоубизнеса, както и за картината на живота, налагана от повечето ни обществени медии. Не на последно място "чалга" наричаме и манталитета на хората, захранващи се с житейски смисъл от тези медии.


Тръгнала от най-ниското поле на музикалната култура, за около век чалгата бележи изумителен възход. В края на Възраждането "чалгия" (от турската дума ҫalgi, "музикален инструмент") се нарича музиката на смесените цигански и турски оркестри, свирещи по улиците, крайградските кръчми и на частни празници. Аматьорска смес от всякакви ритми, повече думкане и стържене, отколкото свирене, фон на забавлението, а не нещо ценено само по себе си, чалгията се счита за евтина и проста музика. "За пет пари ракия, за три гроша чалгия" – такава пословица откриваме в сборника с народни умотворения, съставен от Петко Славейков в 1897 г.




Не е известно доколко чалгиите са популярни до 1944 г., но в периода на социализма дейността на оркестрите, свирещи такъв род музика, официално е ограничена. Част от тях са обхванати от т.нар. художествена самодейност (нещо като масова халтура под шапката на режима), а друга се изявяват частно по панаири, сватби и изпращания на войници. Съответно, думата "чалгия" почти излиза от употреба и се открива основно в речниците на чуждите и остарелите думи. Това положение се запазва до към 1994 г., когато в един подобен речник, съставен като учебно помагало, все още можем да прочетем, че "чалгаджия" означава "музикант, свирач", а "чалгия" – "музика, свирня, музикален инструмент".


Периодът на социализма изглежда на пръв поглед мъртъв за т.нар. чалгия, но на практика през 70-те и 80-те се случват две неща, подготвящи бума на бъдещата чалга. Първото е, че приобщени към художествената самодейност, циганските и турски ритми и танци се смесват безразборно с онова, което тогава се счита като българско фолклорно наследство. Именно от това смешение бъдещата чалга ще придобие самочувствието, че изразява нещо автентично, нещо изконно българско. Парадоксално, но музиката и танците, които през Възраждането се възприемат като забавление на поробителя, сега се пребоядисват в краските на национализма. Още в "Под игото" Вазов прави циганските дайрета фон на един бурен разговор върху свободата (вж. главата "Силистра йолу"), но едва ли си е представял, че този вид музика ще стане след време нещо като белег на патриотизъм.


Второто, което се случва, е, че като всяко ограничавано и забранявано нещо, чалгията става много по-търсена, отколкото е била преди. Тя е нещо, с което социалистическият човек сам избира да празнува – за разлика от официалното изкуство на соцреализма, налагано му като задължение. Това прави от чалгията обект на своего рода еротично желание и оттам – обект на търговия и контрабанда. Онези "три гроша" в пословицата, записана от дядо Славейков, сега струват повече. Касетката с концерт на Лепа Брена и касетофонът Хитачи, облепен с ваденки на разголени сръбски или гръцки певачки, се превръщат в култов предмет на социалистическия панаир или хол. Шофьорите, пътуващи до съседните ни страни, са и своеобразни превозвачи на идентичност и култура.


Така някъде в края на социализма започва промяната на чалгията от маргинално явление в масова култура. Чалгаджийската музика добива статут, който се търси, проучва и обсъжда. Статутът предполага наличие на публика, но не непременно публичност. В първите години на прехода чалгията, вече наричана накратко "чалга", увеличава броя на своите слушатели. Появяват се местни фолк звезди и студия, които ги промоцират, появяват се и първите клубове за чалга музика, появяват се и стилове в чалгата ("турбо-фолк", "етно-фолк" и т.н.). Посланията на чалгата обаче все още се представят настрани от големите медии – в кабелните телевизии, жълтата преса и специализираните фолк издания. Доколкото имат някакво отношение към чалгата, публичните лица го заявяват по-скоро предпазливо и свенливо.


След 2000 г. тази първоначална свенливост постепенно изчезва. Известните чалга изпълнители все повече се разпознават от голям брой обществени медии като част от елита на страната, техният живот все повече се показва в различни ситуации (чалга звездата като фатална прелъстителка, но и като майка, като домакиня, като бореща се с дивата природа в риалити шоу и т.н.) и превръща в модел за подражание. Доскоро пропъждани към последните страници на вестниците, запазени за криминални новини и кръстословици, сега снимките им се поставят редом до тези на политиците и хората на изкуството. През 2004 г. задните части на певеца Азис се появяват върху огромен билборд в центъра на София, в непосредствена близост до паметника на Левски.

Азис, 2005 г. на предизборен концерт

© Георги Кожухаров

Азис, 2005 г. на предизборен концерт


Оттук до възхода на чалгата към властта има само една стъпка и тя е направена през 2009 г. от тогавашния кмет на София Бойко Борисов, който във видимо добро настроение участва в раздаването на наградите за чалга музика на популярната ФенТВ. Няколко месеца след церемонията този почитател на Цеца Величкович и любим герой на жълтите медии е избран за премиер на България. В началото на втория му мандат, през есента на 2014 г., коалиционният му партньор Слави Бинев, собственик на чалга клубове, оглавява парламентарната комисия за култура и медии. Макар че след обществен натиск Бинев се оттегля от поста, станалото бележи преминаването на една символична граница: без свян и без задръжки чалгата се е настанила в горницата на обществения ни живот.


2. Светът през очите на чалгата


Но как изглежда светът през очите на манталитета, който наричаме "чалга"?


Първо, това е свят на патос и крайни емоции; на голяма любов и голяма омраза, на голямо страдание и голямо удоволствие. Неслучайно текстовете на чалга песните и материалите в жълтите медии изобилстват от акценти и междуметия. Ох!, Ах!, Их!, Бомба! – тук всичко е силно и удивлява. Понякога емоциите обаче се наслагват: когато във видеото на чалга песен жената страда за любимия, който е с друга, страданието е сладко и гневът на измамената прилича повече на оргазъм.


Друг път емоциите се редуват, от една се скача направо в противоположната. Скорошен пример от БиТиВи: веднага след като ни е показала в много близък план лицата на опечалените от смъртта на футболиста Трифон Иванов, телевизията ни разказва за пиперливите му шеги. Целта на чалгата е да не те остави безразличен. Тя трябва да те покърти и разкъса, да уплътни с емоция всяка пролука, в която може да се появи мислене.


Оттук и второто характерно за нея. В света, създаден от чалгата, няма място за средни положения, нюанси и въпросителни. Тук всичко е ясно и категорично. Богат на междуметия, в езика на чалгата почти липсват прилагателни, или ако ги има, те не търпят тълкуване – човекът е с огромно сърце, друг път е зъл, мъжът е мъжествен, жената е женствена. Не бива да имаме и миг колебание какво чуваме, виждаме или разбираме. То е самото то и нищо друго. Може би тук се корени и успехът на Азис. Този черен-бял мъж-жена изисква от адресата на чалгата да избере какво ще вижда и в някакъв смисъл го изтиква от комфортната му зона. Но, разбира се, и в този случай изборът е между другото: мъжът се е направил на жена по най-баналния, първичен и просташки начин, по който мъжете си представят жените: като изпъкваща задница и гладка долница.


Изобщо, според чалгата светът е нещо като сбор от предмети, част от които се движат и говорят. Съответно, истината за този свят не се изследва и мисли абстрактно. Тя се вижда, тегли и опипва. Затова и тук е царството на конкретните съществителни (голяма част от които двусрични): пачка, ланец, кола, сърце, бира и пр. Тук е царството на категоричните символи: огромни златни кръстове, червени прободени сърца, огромни черепи и кости. Тук е царството на едрия шрифт: масивна тока на колан или ярка тениска, върху които отдалеч може да се прочете името на дизайнера (за да не се чете дълго, все пак това не е литература, популярни са съкращенията: D&G, CK, EA и пр.). Тук, най-сетне, е царството на zoom-а: всичко е изложено на показ, разголено, увеличено; онзи, който е гледан, няма право на лично пространство, той като че ли принадлежи на гледащия.


Така се вижда и третото характерно за чалгата. Тя настоятелно разголва, разкрива и изобличава, но онова, което е разголила, разкрила или изобличила, отдалеч прилича на бутафория. Тялото, което ни се разголва под дрехите на певачката X, не е естественото женско тяло, а продукт на химията и пластичната хирургия (същото важи и за мускулите на певеца Y). Сензацията, която ни се разкрива с големи букви от челната страница на таблоидите, не е проверен факт, а недоказана хипотеза или чиста лъжа, монтирана като факт. И най-сетне, грандиозните крепости, с които наукоподобната археология иска да шашне туриста, видимо са построени вчера и все още миришат на боя.


За да се произвежда и продава тази бутафория, трябва да има достатъчно много хора, които да поставят нуждата от каквато и да е истина пред проверената или възможната истина. И действително, чалгата не би могла да съществува при наличие на реално любопитство. Тя може да съществува единствено в среда на хора мързеливи и неуки, които желаят да знаят нещо за живота си, но очакват то да им бъде издиктувано отгоре. Системно недохранвана на истини, с инстинкт за правда и неправда дълго малтретиран и от комунистическата идеология, и от собствената ѝ църква, днешната българска душа истерично иска вярва в нещо. И чалгата ѝ го дава.


Това е най-вече вярата, че светът е подреден йерархично, с ясно поставено горе и ясно поставено долу. Привидно модерен и технологичен, този свят е всъщност болезнено патриархален и пълен със суеверие. Най-горе стоят късметът, съдбата и Бог (който не е точно християнският Бог, ами някаква абстрактна сила, с която общуват и медиумите и врачките), после идват световните хегемони (най-напред Русия, после Израел, накрая САЩ), после са властимащите и богатите, след това са обикновените мъже и бащи, а най-долу са жените и децата.

Преслава в чалга клуб

© Cotton club

Преслава в чалга клуб


Съответно, всичко, което се случва като добро или зло в този свят, се случва не с импулс отдолу, а по нареждане отгоре: човек става богат не с воля и труд, ами с късмет; ако ни сполети обществено нещастие, виновна е не властта, ами заговорът на световните хегемони; ако пиян шофьор блъсне с колата си дете, виновен е не пияният, ами съдбата, която в този момент е поставила дете на пътя му, и пр. Механизъм за опростяване на действителността, в която реално живеем, тази схема, предлагана от чалгата, е и механизъм за отърваване от отговорност. По логиката на чалгата онзи, който греши или не успява, никога не е виновен за провала си; виновен е онзи над него. Ако пък, обратно, е успял в нещо, то успехът му се дължи на уреждане отгоре, за което трябва да заплати.


Затова и според чалгата корупция няма, а т.нар. далавера е нещо желано и добро. Защото според манталитета, диктуван ни от чалгата, е съвсем естествено да дадеш подарък на стоящия над теб, за да се погрижи добре за твоята работа; това не е престъпление, а почит. Както е и съвсем естествено същият този да те мачка и презира; това не е злоупотреба със силата, а обич и внимание. Неслучайно текстовете на чалга песните и публикациите в жълтите медии са пълни с депресирани престъпници и още повече с жени, настояващи да бъдат нечии робини.


Та казано и накратко, чалгата е философията на социалистическия либертин, веруюто на онзи българин, който копнее за света на добрите господари, презира дадената му свобода да мисли и решава за живота си, и се счита свободен само в избора на удоволствия. От чалгата се лее не друго, ами едно сладко покорство.


3. Раждането на чалгата от духа на робството (исторически послепис)


Когато през април 1881 г., само три години след Освобождението, княз Александър Батенберг суспендира Търновската конституция и на практика поставя страната под управлението на руските военни, превратът е посрещнат пред княжевския дворец с акламации и хоро (водено от софийския митрополит Мелетий).


Руските агитатори умело са налучкали робските струни у населението – ако не се подчините на волята на нашия цар, викат те, ние ще си тръгнем от България и турците отново ще ви завладеят. Където има някаква съпротива, главно от страна на учителите, тя е потушавана от самите българи. В Радомир например крещят: "Ей, селяне! Чуете ли? Нечеме граждани! Нечеме министри! Нечеме попове и даскале!"


Това първо самоунижение в новата ни история достига своя зенит през лятото на 1881 г. На проведените избори за Велико народно събрание консерваторите, подкрепящи преврата, печелят убедителна победа срещу либералите. Вечерта след изборите, пише Симеон Радев в "Строителите на съвременна България", "Търново кънтеше от тъпани и чалгии".


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK