Институциите, които ни трябват

Премиерът Бойко Борисов и главният прокурор Сотир Цацаров сред журналисти

© Анелия Николова

Премиерът Бойко Борисов и главният прокурор Сотир Цацаров сред журналисти



Бившият правосъден министър Христо Иванов открито заяви, че главният прокурор Сотир Цацаров е виновен в лично качество за намеренията на Европейската комисия /ЕК/ да прекрати мониторинговата практика за Румъния, но не и за България. И това е повече от очевидна истина. Гафът на Цацаров от предходната седмица, за който жално обясни, че неговата институция си е вършела работата, но съдът, видите ли, не, т.е. - не окаушвал виновните, е последното доказателство за това. Фундаменталното неразбиране на законите и баланса между властите остана като че ли в страни от общественото внимание, което за сметка на това не пропусна да си припомни, че и премиерът Борисов имаше подобни изказвания в битността си на главен секретар на МВР преди десетина години. Крушата не пада по-далеч от дървото, е казал народът! Но в дълбоката си първична мъдрост е добавил, и че на зла круша, зъл прът се полага.


Функционалната институционална неграмотност е допустима норма за някои граждани, но за държавните ръководители и "лицата" на институциите, категорично не. Демонстращи дълбоко убеждение за върховенство на личния интерес над духа, че дори и буквата на закона, подобни люде смятат, че те са призвани да извършат колосални, херойски, подвизи, които да впишат със златни букви имената им в историческите анали. Никой политик не е по-голям от институциите, които обществото е конструирало за собственото си управление в демократичните политии. Представителите на гражданите в институциите са именно овластени, равни тям


съграждани, а не месии




които единствени знаят и могат.


Подобно разбиране, че институциите са основани на споделени социално-икономически и политически ценности и върховенство на закона, а не на лична харизма и шуробаджанащина, бе и една от причините гражданите да припознаят Реформаторския блок като техен политически представител през лятото на 2014-та. Именно в контрапункт на отвлечената от мафията държава, РБ трябваше да възвърне легитимността на институциите, които да започнат да работят в защита на интересите и просперитета на гражданите. Властта се оказа обаче голяма лъжица и за тяхната уста. От ДСБ гърчещи се в конвулсии на моралните си принципи, през ДБГ и СДС, не страдащи от никакви очевидни политически скрупули в охотното консумиране на властта, и инертните НПСД и БЗНС - активирани ад хок, за които РБ е нещо като нищо.


С една дума


истинско разочарование


за гражданите, които ги подкрепиха. Не толкова заради обещанията на лидерите, тъй като бе пределно ясно, че такова животно като РБ без обща цел и посока е обречено на изтляване, колкото заради надеждата, че въпреки личностните нетърпимости крайният резултат ще бъде промяна към по-добро. А то бе измеримо с отговор на въпросът на прехода: КОЙ открадна държавата? Последвано от бързи и решителни мерки за отвоюване на институциите, които да наложат върховенството на закона и да внушат на българските граждани чувство за справедливост. Уви, нищо от това не се случи! С малки изключения, като Христо Иванов, РБ сбъдва предсказанията за съдбата си в духа на Маркесовата Хроника на една предизвестена смърт. И не, няма авариен изход за никой от участниците в него.


Именно защото предадоха енергията и доверието на активно протестиращите и най-вече на онези, които не събраха кураж или не намериха време по свои си причини да се включат в екшъна на площада, но тайно се надяваха, че този път има надежда. И се оказаха прави, защото както "Мисия Лондон 2" сполучливо демонстрира чуваемостта за техните искания и претенции към институциите е нарастнала.


Друг е въпросът, че начинът по който държавната машина реагира според настроенията и прищевките на премиера, е повече от притеснителен. Всъщност разликата между институциите в демократичните и недемократичните политии е именно в механизмите им на управление и функциониране. Едните са включващи и отворени за гражданите си, другите са затворени и изключващи. Едните имат за цел общото благо, другите частното такова. Едните приобщават гражданите, другите ги разделят и потискат. Едните наистина спазват законите и поддържат реда, а другите открито ги пренебрегват и пренаписват съобразно интересите на вожда, олигархичната върхушка, клиентелизма, шуробаджанащината и вярната номенклатура.


Не напразно едни от най-дискутираните изследователи в областта на работата на институциите, като Аджемоглу и Робинсън (2012) и Фъргюсън (2013) заключават, че институциите не са и не могат да бъдат лоши по природа, тъй като те са инструменти. Средства, творение на дадено общество, които да поддържат и налагат при нужда реда и върховенството на закона. Такива институции са безпристрастни и функционират на принципа на постигане на общото благо, което е висшата цел на политиката съгласно Аристотел. Какво е то, и как да се постигне е извън компетенциите на институциите, защото те следват обществения договор и волеизявата на гражданското общество. Те са проекции на разбирането на членовете на дадена общност, за това кое е в техен интерес и как той да бъде най-адекватно реализиран и защитен. Затова и институционалните модели и уредби, колкото и успешни да са в една среда много често се оказват пълен провал в друга, просто защото, както Константин Павлов - Комитата ни припомни мъдрите мисли на Стоян Михайловски: "В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаеше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия - а оная, където правата са били предварително написани в сърцата."


Именно защото институциите материализират моралните устои на едно общество, те са жизненоважни за неговото добруване. Без да бъдат мислени като неотделна съставна част и продължение на Обществения договор за самоуправление на група от граждани, те остават кухи структури, превръщащи се в уред за политически и икономически шантаж и за увеличаване на личната изгода. Некомпетентните политически решения и хората, които ги вземат са причината за делегитимирането на институциите. Политическата сила или сили, упълномощени чрез института на изборите да представлява гражданите, са тези, които поемат отговорността за предлаганите решенията както и за политиките които ги материализират. Колкото по-прозрачна, ефективна и ефикасна е тяхната работа, толкова по-голямо е доверието в институциите, държавата и политиката като процес.


В България


отговорност е най-мразената и мръсна политическа дума


Защото е по-лесно да се оправдаеш с опозицията, Конституцията, международното положение, сланината и гравитацията отколкото да признаеш, че просто не ставаш за тази работа и твоите идеи са се оказали неработещи. От тук и фанатичното олицетворяване на институциите с личностите, които по настоящем ги оглавяват. Реформата на Москов, прокуратурата на Цацаров, антикорупционният закон на Кунева са само част от поредица сраствания, поради изконното неразбиране на функциите на институциите.


Персонифицирането е от полза за медиите, но институциите и тяхната уредба не са на никой друг освен на гражданите и тяхната държава. Заграбването им води само в една посока – ние гражданите срещу онези, които са си повярвали, че могат да правят всичко безнаказано.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK