Мариам и Йосиф

"Благовещение" от Илия Петров

© Цветелина Николаева, Капитал

"Благовещение" от Илия Петров



По повод Благовещение Теодора Димова публикува откъс от романа, над който работи в момента. Той е с работното заглавие "Първият рожден ден на Иисус Христос". "Дневник" препечатва откъса от портала "Култура"


Една сусамена питка, маслини, бучката козе сирене, което беше купил от търговеца сутринта, сушените смокини също, гозбата с варива и нахут, дървените лъжици, опрени една до друга върху общата чиния, красиво извезаната покривка от лен, която им бяха подарили и восъчната свещ върху пръстения, неравен под, Мариам нарежда нещата едно по едно с плавни, малко забавени движения, Мариам все още е натежала от бремеността и кърменето, все още не е възвърнала моминската си гъвкавост и това ранно, почти внезапно здрачаване, и този толкова къс ден, в който се навършва една година от раждането на детето ни, само една година измина, Мариам, а какво ли не ни сполетя, и ето ни сега бежанци в египетската земя, в това селце, наистина юдейско, пълно с наши единоверци, но все пак чуждо, и хората – сърдечни, приеха ни с отворено сърце, посочиха ни тази запусната къща, и ние сме благодарни, но все пак сме на чуждо място, благодарни сме за подслона, сламените рогозки и глинените съдове, за дървеното корито, в което ти, Мариам, къпеш детето ни и переш повивките му, и не знаем докога ще живеем тук, може и да е завинаги, Мариам, зная, че се противиш на тази мисъл, но може и да е завинаги.


Тъгуваш за Галилея и за Назарет. Излизаш пред къщичката и искаш да видиш плавните очертания на хълмовете, потънали в зеленина, търсиш храстите с разцъфнали цветя, маслиновите горички и смокиновите насаждения, погледът ти жадува за сянката на олеандрите и наровете, на кипарисите и жасминовите дървета, търси дивното ухание на пролетта и прозрачния въздух. А тук очите ти няма на какво да се спрат, Мариам. Тук загубихме представа за разстоянията, за близкото и далечното, Мариам. Вчера забелязах някакво дърво и тръгнах към него, струваше ми се, че е близко, а вървях, вървях, слънцето се вдигна високо, когато най-после стигнах до него, Мариам. Какво беше дървото, Йосифе? Непознато за мен, не много високо, с почти бял ствол с дебели, тлъсти, лъскави листа. Тамариск? Не, непознато за нас, Мариам, беше необичайно сред тази разпукана пустош да има зелено дърво, тази пустош, сред която има само тръни и бурени, тръни и суха трева, тръни и змии, Мариам, все едно, че за точно тази пустош Бог е казал на Авраам, че тръне и бодили ще му ражда, че с пот на челото ще обработва земята, с пот на лицето си ще яде хляба си, все едно, че точно тази дива пустош е проклятието на Бога към греха, Мариам, само напуканата, песъчлива, изсушена почва, от процепите й понякога изпълзяват змии, къси и тънки, стрелкат се и свистят в неподвижния въздух, най-опасното е да не ги настъпим и трябва винаги да сме нащрек, когато сме навън, Мариам, особено в размножителния им любовен период, когато се оплитат на кълба и още по-сухо свистят.




Да, тъгувам за възвишенията и хълмовете на Галилея, Йосифе, за успокояващия ветрец привечер, за плоския покрив на къщата ни, на който през горещите нощи изнасяхме рогозките си и заспивахме под обсипаното със звезди небе, за изобилието на аромати, за цветята и храстите, които напролет разцъфтяват и превръщат хълмовете в градини от ухания и цветове, тъгувам за прозрачния въздух, за тамарисковите дървета, за поляните с пъстри цветя, с поникналите житни посеви, за прохладата на кедрите и олеандрите по йерусалимските улици, за гукането на гургулиците в дърветата, Йосифе, особено следобед, по пладне, когато всичко е застинало в горещината като в очакване, спокойното им, упойващо, милващо гукане и пуйките, които щъкаха из двора ни напред назад, и гълъбите, които прелитаха, и усойките като живи сапфири се стрелкаха над храстите, и пурпурната верига на планината Кармил, и белите каменни къщи, Йосифе, и кладенеца с бистра вода, градините около него с портокалови и нарови дървета. А тук само песъчливата египетска равнина, някой храст, някое дърво и както ти каза – дори не можем да определим колко е далеч и погледът се уморява и замрежва от тази пустинност, уморява се и се привежда надолу, Йосифе, измества се навътре в тъга. Но да не мислим сега за това, да почакаме, докато синът ни се събуди и тримата да седнем около празничната покривка, ще кажем молитвата си за благодарност за първата изминалата година от неговото раждане, ние не сме езичници, Мариам, че да празнуваме!


Само приближените на омразния Ирод възприеха от окупаторите веселието около рождените дни, за да им докажат своето лакейство и това, че приемат и харесват техните привички, ние ще празнуваме, когато той излезе от детството си, когато стане юноша, така, е, Йосифе, а сега ние само с благодарност ще отбележим първата година от неговото раждане. Само една година, а през какво ли не минахме, Йосифе. И сега само ще си припомним, пак и пак, за кой ли път, събитията, които непрестанно ни съпътстват, с удивлението и трепета пред тях, и думите на най-различни непознати хора, думи, които събирам и скътвам дълбоко в сърцето си и ги мисля, и ги премислям, и ги запомням наизуст, и гадая какво означават, това е нашата радост и веселие, и утеха – припомнянето на случките, когато всичко започна; и още споделянето на скромната ни трапеза, козето сирене, смокините, нара, изпечената на жарта питка, която още е топла.


Колкото мисля за нашия син, толкова мисля и за теб, Мариам, за твоето раждане и за твоята съдба, те не са по-малко чудо от всичко, което ни съпътства досега, Мариам. Родителите ти били бездетни и страдали неимоверно от това. Да, Йосифе, преди да почине, майка ми всичко ми разказа, седях до нея на рогозката и държах ръката й, милвах я, попивах потта от челото й, давах й вода, когато успявах да я убедя, че трябва да пийне няколко глътки, че трябва да сложи няколко залъка в устата си, сигурно това й е причинявало болка, Йосифе, но заради мен тя се напрягаше и се изправяше на възглавницата и после се уморяваше от усилието и се унасяше в сън и когато отново се събуждаше, започваше да ми говори, да ми разказва точно там, където беше свършила предишния път, искаше всичко да зная и да помня за живота им, за целия им живот, разказваше ми, че плачела, почти всяка нощ плачела, стараела се да е скришом от баща ми и той да не забелязва, срамувала се от другите жени, срамувала се и от баща ми, от роднините, от съседите, срамувала се дори от слугините си, бездетство й било като рана, която всеки път прокървявала, видела ли дете, а виждала деца непрекъснато – на улицата, на пазара, на кладенеца, на двора, когато нейни близки идвали с кърмачетата си да я посетят.


Децата били с майките или със слугините им, или с бащите си, били по едно или две или повече, тичали, плачели или пък непослушно викали и тя се заглеждала в тях, искала да се втурне към тях, да ги държи в прегръдките си, да ги носи на ръце, да ги милва и целува и да им се поскарва понякога, когато е необходимо, да ги храни, да ги къпе, да ги гледа ненаситно как играят и как растат, бездетството й било като физически недъг, все едно е саката, без крак или без очи, бездетството й причинявало непрестанна болка някъде в тялото, за която нямало лек и облекчение, и нямало утеха, а само парещи непресекващи примери, че е бездетна, безчадна, безплодна, че ще презрее, изсъхне и умре напразно, че е живяла без смисъл и без плод, неплодоносна, безсмислена, бездетна. А за клетият ми баща какво по-голямо наказание за един юдеин от това да няма потомство, значи този юдеин не може да участва в очакването и пророчествата, не може да се надява да бъде родител на онзи, който има да дойде, за да спаси всички ни, значи не може да живее в потока на своя народ, нито с надеждата на своите единоверци, нито да следва неговата посока, той също е суха, ненужна издънка, белязан със срамно петно на челото си, с неизказан позор, над който всеки би могъл да се надсмее и какво като имали дом, слуги, приятели, търговия, богатство, какво като дарявали дрехи на бедните и хранели сираците, какво като подслонявали странници, в дома им имаше специална стаичка за тях, какво като баща ми давал работа на недъгавите, които никой друг не наемал, разяждащата язва на тайния позор и тайния срам на тяхното бездетство изсмуквали всяко направено добро и всеки жест на състрадание, майка ми разказваше за една своя слугиня Юдит, която веднъж и казала: Анна, искам да ти подаря шала си, той е избродиран прекрасно, със злато и пурпур, и сърма, а аз няма къде да го нося и е прекалено скъп за мен, а и не би ми приличал, а майка ми й отвърнала – не искам да ми подаряваш шала си, кой знае как си го взела и не искам да ме забъркваш в нещо лошо, а Юдит й отвърнала: че какво по-лошо може да ти се случи от това, което Бог вече ти е причинил, и безсрамно се изсмяла, това било ежедневие на майка ми и баща ми, нямало милост, нито състрадание, а само отровния присмех, само злостното, умъртвяващо презрение майка ми ми разказваше в предсмъртните си дни как веднъж баща ми отишъл в храма, искал да принесе всесъжение, взел най-охраненото си, тлъсто теле и точно преди да го заколят пред жертвения олтар един от свещениците му казал: не разбра ли, че Бог не иска твоите приноси, понеже си безчаден, защото голям грях явно си сторил, за да те накаже така!


И баща ми напуснал храма, излязъл от Йерусалим, но не се прибрал у дома си при майка ми, а отишъл в пустинята, тя каза, че четирийсет дни останал там, а тя го мислела за умрял, за изчезнал, оплаквала го, понеже не знаела нищо за него, освен че тръгнал към храма и не се върнал, разбойници са го отвлекли, окрали и убили, дори не бил погребан, оплаквала го още по-горко като непогребан, виждала нощем най-страшни и грозни картини, чакали разкъсват месата му и ги разнасят, лешояди се спускат над тях, костите му са разпръснати из пясъците и побеляват на слънцето, през тези кошмарни 40 дни майка ми виела от безсилие и от ужас пред участта на баща ми, а той се молил ден и нощ Бог да отмие от него грозния белег, да премахне срама, да заличи уродството, да го дари с потомство, бил казал на Бог, че няма да си тръгне от пустинята, че няма да яде и няма да пие, докато не му бъде обещано дете, че той пък от своя страна ще обещае това дете обратно на Бога, молил се толкова настоятелно и горещо, толкова в известен смисъл отчаяно и яростно, защото и той, и майка ми били вече в залеза на живота си, не искали да си отидат от този свят посрамени и унизени, отчаяни от напусто преминалия си живот и тогава, тогава се случило чудото, Йосифе, майка ми ми го разказа така, като че ли самата тя все още продължаваше да се удивлява на него нещо я накарало да излезе от дома тръгнала по улицата, вървяла, вървяла без да знае къде отива, все едно нещо я теглело към Южната порта, към крайградските стени, подминала ги и продължила по пътя, все едно отивала да посрещне някого, все едно знаела онова, което предстои, да, насреща си видяла първо една малка точица, после постепенно се очертала фигурата на мъж, после познатата бърза, отривиста, рязка походка на баща ми, затичала се и се хвърлила в обятията му, плачейки, милвала лицето, тялото му, целувала ръцете му, риданията я задушавали, мислела си, че е сън и всеки миг ще се събуди пак сама в огромната си пуста къща със своите кошмари и съсъка на слугините в нея, баща ми бил отслабнал, съсухрен, изпит, говорел й нещо, но тя не го чувала, а само нареждала, нареждала и го целувала, и плачела, смятах те за убит, смятах те за непогребан, мятах се из празните стаи и те виках, не можех да се обърна вече към Бога, нито да се помоля, защото нито дете, нито съпруг, нямах повече думи за Бога, нито за молитва, защо това яростно наказание върху мен, питах се, с какво го заслужих, в какво съгреших и баща ми най-накрая я хванал за раменете и я разтърсил и почти изкрещял, за да надвие нейни плач, Анно, Анно, обична моя Анно, Бог ще ни дари с дете, извикал, почти изкрещял тези думи баща ми и майка ми изведнъж се вкаменила, млъкнала, изучавала лицето и очите на мъжа си и си помислила, че той е полудял, че това не е същият човек, че това е някакъв друг Йоаким, променен до неузнаваемост и тогава се засмяла, засмях се, каза ми майка ми, както Сара сигурно се е засмяла, когато Авраам й казал, че ще имат дете, както в Писанието е казано: Сара се засмяла "в себе си" Ти си се родила сред тяхната искряща благодарствена радост, Мариам.


Родила си се като гальовен завет между изстрадалите си родители и Бог, Мариам. Родила си се като милувка, като измолен плод на мъчителния им, изпълнен с копнеж по теб живот, Мариам. Било е умиление и гордост, и сълзи, и радост и съзнанието, че Бог е разкъсал ръкописанието на прокълнатия им живот и всички около тях, дори проклетата Юдит, притихнали пред почти чудотворното твое раждане, Мариам. Говори се, че майка ти те родила така, както и ти роди детето си, Мариам, бързо, естествено, без болки дори. Домът на родителите ти разцъфтял от детски плач и трепетна суетня, от повивки, които непрекъснато се перяли и сушели от слугините, от виковете на децата на дойката, която те кърмела, как ли са бдели над теб двамата възрастни твои родители, Мариам. Сигурно както ние бдим над детето ни, Йосифе. Как ли са те обгръщали в пашкул от любов, Мариам. Сигурно както ние обгръщаме детето ни с любов, Йосифе. Как ли са въздавали приношения в храма и милостиня на бедните заради просияването на техния живот в неговия заник, Мариам. Ти си била за тях нещо повече от отмития позор, който цял живот ги изгарял, била си нещо повече от измитата дамга на челата им, била се нещо повече от отнето утеснение на душите им, от изкупената скръб на годините им, от прекратеното изгнание сред сънародниците им, ти си била за тях удовлетворителната и дълбинна вяра не! удовлетворителното и дълбинно знание за Бога на техните отци, Мариам, такова необикновено и умно, закачливо, весело, усмихнато, любвеобвилно и красиво доказателство за Бога, което озарявало изживения им вече живот, насищало го с прозирност и трепет, които не били от този свят, Мариам, така, както и тази привечер, когато ще отбележим първата година от появата на нашия син, не изглежда от този свят, Мариам, тази наша притихналост над спящото до нас дете, очакването то да се събуди и да изречем благодарствената молитва пред бедняшката ни трапеза, в дома, в който ни приютиха, в непознатата страна, сред чуждата пустиня, под ярките звезди на това бездънно небе. Изминали почти три години от твоето раждане, Мариам.


И майка ти, и баща ти знаели, че времето да те отведат в Йерусалим наближавало. Не можели да не изпълнят обета на Йоаким пред Бога, това добре знаели и двамата. Трябвало да те отведат в храма и там да те оставят при свещениците, които не приели жертвата на баща ти и го посрамили, и го изгонили, трябвало да те оставят при тях, за да бъдеш отгледана и обучена в свещените писания. Това означавало да се разделят с теб, Мариам. След неизказаната радост – да те откъснат от себе си и да те предадат на Бога, Мариам. Както Бог поискал от Авраам да пожертва сина си Исаак, така Бог искал и тяхната жертва, Мариам. Бог изглежда иска всяко къснозаченато дете на бездетни родители за себе си, Мариам.

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ruby
    ruby
    Рейтинг: 431 Неутрално

    Въобще няма да си правя труда да чета проповедите на Димова. Но винаги ми е било чудно това, че именно най-бедните, онеправдани, лишени от бъдеще лица, които в най-голяма степен могат да се посочат като жертви на суеверията, винаги са били и най-ревностни защитници на религията. Европа издига едни ценности, България - други. Дали наистина не сме лош материал, след като подобни лица се наричат културоведи.

  2. 2 Профил на ruby
    ruby
    Рейтинг: 431 Неутрално

    Това е лицето на религиите:
    http://dnes.dir.bg/gallery.php?id=22074015&page=10#topnav
    http://dnes.dir.bg/gallery.php?id=22074015&page=6#topnav
    http://dnes.dir.bg/gallery.php?id=22074015&page=0#topnav
    Винаги е било такова. Хилядолетия наред.
    Едни умират, други празнуват.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK