Последното изкушение на Европа

Последното изкушение на Европа

© Reuters



Можеш да асимилираш само онова, което може да се асимилира", казва малко преди смъртта си Жак Сустел, един от забравените радетели на френската асимилационна политика в Алжир. Сустел има предвид, разбира се, традиционната ислямска култура, която за повече от век господство над страната не само не е асимилирана от тази на френските колонисти (по-известни като pieds-noirs, букв. "черните крака"), но се е утвърдила и радикализирала в борбата си срещу нея. Оказала се в дълга и ожесточена война с т.нар. Фронт за национално освобождение, през 1962 г. Франция на Дьо Гол ще гласува единодушно за независимостта на Алжир. Сустел така и няма да разбере защо алжирските младежи са предпочели Фронта пред френските училища.


Същото неразбиране ни заплашва и днес, когато трябва да си отговорим на въпроса защо все повече мюсюлмани, родени не в някоя от старите европейски колонии, а в големите европейски градове, смятат за свой дълг да отхвърлят нормите на европейския живот, а в някои случаи – и да умрат в борба срещу тях. Въпросът се усложнява още повече и поради това, че за разлика от времето на Сустел, когато основните мотиви за масова съпротива срещу асимилацията са свързани с постигане на висока национална кауза, то в днешната ситуация те са повече лични.


Добавя се и още една трудност: докато през 50-те и 60-те години на миналия век проблемите на асимилацията засягат отделни европейски страни като Франция и Германия, днес те са валидни за Европа в нейната цялост.




Да видим обаче отговорите на поставения въпрос.


Според първия отговор, настоящите провали на интеграционната политика по отношение на мюсюлманите в Европа се дължат най-вече на


съчетанието между недалновидна икономическа стратегия, популистки страх от разпалване на вътрешни конфликти и примиряване със сегрегацията


Тук акцентът е, че в името на краткосрочни икономически ползи, властите в Западна Европа дълго време са си затваряли очите пред факта, че пристигнали на континента, емигрантите от Турция, Близкия Изток и бившите африкански колонии автоматично са пренесли начина си на живот, и че след като икономиката е усвоила техния ресурс, те не са се върнали в своите страни, ами са останали в Европа, капсулирайки се в малки и все по-
затворени общности.


Типичният пример в това отношение е политиката на Германия по отношение на т.нар. гастарбайтери. На 30 октомври 1961 г. правителството на Конрад Аденауер подписва с Турция двустранно споразумение за обмен на кадри и икономическата взаимопомощ (такива са сключени по това време и с Италия, Испания, Гърция, Мароко, Югославия). Моментът за германската икономика е критичен: тя набира все повече сила, но през същата 1961 г. Източна Германия издига Берлинската стена и притокът на хора към Федералната република рязко спира. Осем години по-късно, през ноември 1969 г., кметът на Мюнхен посреща на гарата турски работник номер 1 000 000 – млад мъж от Коня. Посрещането прилича на празник и преди да замине за фабриката в Майнц, с която е сключил договор, работникът получава като подарък цветен телевизор.


Споразумението между Германия и Турция е за срок от 12 години, но след неговото изтичане малцина от вече близо двата милиона турски работници напускат Германия. Напротив, броят им продължава да расте, което, в съчетание със забавената германска икономика, кара Бундестагът да приеме в началото на 80-те закон за насърчаване на връщането на емигрантите по родните им места. Според този закон, ако работникът реши да си замине, държавата е длъжна да му изплати 10 500 DM, а на съпругата му и на всяко от децата му – по още 1500 DM. Планът на тогавашния канцлер Хелмут Кол е да намали броя на турските емигранти наполовина. От закона се възползват едва около 100 000 души. През 2013 г. от близо трите милиона турци (според официалната
статистика), живеещи в Германия, гражданство притежават около половината.


От 60-те години насам по отношение на емигрантите мюсюлмани в Германия важи неписаното правило, че интеграцията е желателна, без да е задължителна (наскоро вътрешният министър на Германия заяви, че трябва да има радикална промяна в тази нагласа, но не уточни кога ще стане това). Този модел, сравнен особено с френския, основан върху секуларизацията на държавата, има един очевиден плюс: той намалява напрежението между официалните власти и религиозните малцинства. Неограничавани да демонстрират своята религиозна принадлежност на публични места, емигрантите мюсюлмани в Германия са стимулирани ако не да участват в обществения живот, то поне да не го избягват – което се случва във Франция, където забраната за носене на
бурка в училище кара много млади жени изобщо да напуснат училище.


Той има обаче и един голям минус, а именно този, че интеграцията е изцяло зависима от икономиката. Ако емигрантът има работа, той, така да се каже, вече се брои за поне минимално интегриран. Ако обаче си загуби работата – което в емигрантския труд се случва често – шансовете да си намери друга по-стабилна, без да познава особеностите на германското общество и без да владее немски език, не са големи. Ако остане дълго без работа и не напусне страната, той на практика няма друг избор освен да заживее като сегрегиран заедно с други като него. Логично, следващата стъпка е да намрази онези, които смята за по-добре устроени от него и виновни за лошото му положение.


Така се очертава и


вторият отговор на въпроса защо все повече мюсюлмани, родени в Европа, са склонни да приемат идеологията на радикалния Ислям


Казано накратко, защото той им дава неща, които европейската идеология не може да им даде: красиво обяснение защо живеят като подтиснати и бедни, докато други близо до тях видимо живеят като щастливи и богати; героическо битие, издигащо ги в собствените им очи и очите на околните; един вид естетизирано подчинение, притъпяващо в съзнанието им въпроса какво да правят със свободата на избор, налагана им от европейците; и не на последно място: идеята, че са част от по-голяма и силна общност, с която сами желаят да се идентифицират – за разлика от омразната им Европа на парламентите, църквите и гетата, с която не искат.


В житейските истории на атентаторите от Париж и Брюксел има няколко мотива, които се повтарят.


Първият от тях е, че в момент, в който са "на дъното" и се считат за безполезни, тези хора се срещат на територията на Европа или по-често извън нея с някой, представящ се за религиозно лице, който им дава съответната литература и им "отваря очите" за това, че могат да бъдат важни и полезни – точно такива, каквито са, точно сега, когато са "на дъното". Всичко това се представя пред тях като промисъл:


станали са безполезни за европейците, за да са полезни за самия Аллах


Но освен религиозна литература, на тези иницииращи срещи се демонстрира и друго: парадоксална комбинация между аскетизъм и разгулен живот. Роденият в гетото на Мьоленбек, Кьолн или Париж не може да разбере дали срещу него има светци, или абсолютни развратници. Но все едно, и двата образа го изкушават: и този на живота със съвсем малко, посветен на висша метафизична цел, и този на живота, посветен на телесни наслади. Посещавайки някоя от т.нар. религиозни школи в Саудитска Арабия или Франция, бъдещият ислямист вижда охолния и пълен живот, който би искал да води. "Стипендията", която получава, за да изучава Исляма, като че ли е обещание за такъв живот.


Вторият мотив, който се повтаря, е героическият


Младият мюсюлманин, роден в Европа, отива на война. Срещу "неверниците" той ще воюва на терен в Сирия или Ирак, а може и само да се подготвя за това в някой от стотиците лагери за терористи в Либия или Близкия изток. От една страна, това му се представя като религиозен дълг, следващ от написаното в Корана – т.е. като средство за постигане на по-пълна идентичност в качеството му на мюсюлманин. От друга страна обаче, за него това е начин да се различи от европейците, които вече не ходят на война и принципно не се занимават с трениране на мъжките си добродетели. Тази втора стъпка превръща "проблемното момче", изключено от училище, в "мъж", "безделникът", с когото се занимава полицията – в "герой".


Третият мотив е мотивът на подчинението


От един свят, в който всички са като че ли равни или трябва да са равни (но той вижда, че изобщо не са), нашият герой се е озовал в свят на строгите йерархии. Жената е подчинена на мъжа, мъжът на баща си и на по-големите си братя, бащата и братята на рода, всички те – на религиозните лица, които на свой ред управляват цели държави и така чак до Аллах, който управлява всичко.


Това не е богът на европейците, който е мъртъв или ако не е мъртъв, гледа от небето и състрадава, а бог, който воюва, нарежда, строи, значи и генерира хиляди житейски съдби и смисли. Този бог не иска да понасяш страданието и да се идентифицираш с другите, а да побеждаваш, за да се отличиш. В проповедите на т.нар. "имами" мотивът за подчинението върви ръка за ръка с мотива за действието.


Събрани заедно, тези три мотива –


предопределение, геройство и подчинение – дават на младия ислямист идентичност, която компенсира неговите други идентичности, до една разклатени


Страдащ, че е дете на емигранти, които говорят лошо и на арабски, и на френски, страдащ, че не е нито французин, нито алжирец, страдащ, че е роден в голям град, а на практика живее извън него, изведнъж този човек може да ликува – станал е част от много по-голяма мрежа, покриваща няколко държави, от неговите действия ще зависи живота на много хора, за него ще говорят и пишат, ще го коментират политици, спортисти, певци, жени, всякакви. Религиозните причини настрана, навярно най-сериозната причина за раждането на един терорист е не друга, а баналната човешка суета.


Която оголена суета добре показва, че т.нар. радикализиране е вероятно не само за мюсюлманина от Мьоленбек, но и принципно за всеки в Европа, който живее като сегрегиран и с усещането, че може, а не му е позволено да стане личност. Това е и причината да чуем много от нещата, които говорят радикалните ислямисти, не другаде, а при техните най-яростни противници – крайните ксенофоби и популисти. Приказките за разделяне на "нас", "чистите", от "тях", "нечистите", за нужното преклонение пред държавния авторитет, за лошата ни лична свобода, за историческата съдба, която ни "зове да поведем битка срещу неверника" и пр. глупости, са едни и същи, независимо дали идват от устата на саудитския имам, или от тази на френския или българския фашист. Защото те атакуват едно и също в човека: изкушението му да има просто обяснение за света и за себе си в него.


Затова и към големия проблем с ислямистите, отгледани в Европа, се прибавя и този с европейските популисти и фашисти, свободно черпещи от идеологията на радикалния Ислям


независимо дали се представят за приятели на мюсюлманите, или за защитници на Европа от тях. Това, което правят германските скинхедс или българските "ловци на мигранти" не е нищо друго, освен първично имитиране на врага, който имат в главите си. Без да искат, те са се оказали асимилирани от нещо, което иначе отхвърлят.


Асимилаторът Жак Сустел, с цитат от когото започна настоящият текст, е добър пример за този парадокс: неспособен да разбере защо алжирците стават терористи, той самият ще стане терорист, за да воюва срещу независимостта на Алжир. Френската държава, за която смята, че воюва, ще го осъди за уронване на нейния престиж.


Но, впрочем, политическият синтез между ислямизъм и радикален популизъм вече се е случвал на Европа. През 1898 г. кайзер Вилхелм II ще се обяви в Дамаск за приятел на "всичките 300 млн. мюсюлмани, живеещи разпръснати по земята". 15 години по-късно, през есента на 1914 г., германското външно министерство убеждава шейха ал-ислам на халифата в Истанбул да обяви джихад на християнските страни, влизащи в състава на Антантата, и издига джамия в лагера за военнопленници мюсюлмани в Зосен – първата на германска земя.


Още 30 години по-късно един луд, виждащ себе си като възродител на победена Германия, ще се възхищава от мъжеството на мюсюлманите и докато вечеря, ще обясни на някоя си Илзе, сестра на неговата любовница Ева, че най-голямото нещастие за германците е дето някога мюсюлманите са изгубили победата при Тур и Европа не е приела Исляма. Пропагандаторите на неговия Райх ще пуснат из Ориента песен, част от която гласи ни повече, ни по-малко:


No more Monsieur, no more Mister,
Go away, get out of here,
We want Allah in Heaven, and Hitler on earth.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK