
© Reuters
Има дати, на които човек се свързва с историята. Дати, в които историята може да бъде помирисана и докосната. Тя протяга кокалестите си пръстчета и така издърпва ушите на човека, че той завинаги запомня къде е бил и какво е правил, когато е това се е случило.
Мога да изброя няколко такива дати за мен – 10 ноември, когато Тодор Живков падна от власт; 10 януари 1997, когато стана кютекът пред парламента, а аз го пропуснах; 11 септември, когато самолетите се врязаха в небостъргачите на Ню Йорк; 14 юни 2013 г. когато за председател на ДАНС беше избран Делян Пеевски. Сега май ще се добави и 24 юни 2016 г. - денят, в който се събудих, включих си таблета и разбрах, че Великобритания е решила да излиза от ЕС.
Да се успокояваме или да се притесняваме, че не само в България има безотговорни политици, които обичат да си играят със страховете на хората? Да се успокояваме или да се притесняваме, че не само в България на гражданите им се случва да гласуват срещу себе си и интересите си, да се успокояваме или да се притесняваме, че не само нашите "лидери" ги бива да прахосват милиарди за фантоми, докато образованието и здравеопазването са на изкуствено дишане?
Без паника и да си водим бележки, предлагам.
Известно е, че хората и народите не се учат от чужди грешки и от историята
Затова и по-мъдри хора отбелязват, че историята не е учителка, а надзирателка. Веднъж показва, а после наказва.
А какви наказания раздаде намръщената британска надзирателка на 24 юни 2016 г.? Едва ли ще ги запомним дълго, но поне списък да си направим.
Славното минало, като хапче за защита от мизерно настояще, силно се надценява. Трудно е да се намери народ с по-славно минало от британците. Като изключим грамадната империя, която вече я няма, са ни оставили толкова много хубави неща, включително и много опит и знания. Вече са станали клишета примерите с английската морава, която трябва да я поливаш и косиш неколкостотин години, преди да стане съвършена, с Магна Харта, която е около 660 години по-стара от Търновската конституция, и с парламента, в който опозицията и управляващите са разделени точно на две саби разстояние. Отделно получихме футбола, Шекспир, английския език, Хари Потър и т.н.. Хубаво е предците да ти оставят такова наследство, ама не е много хубаво да го пропилееш.
Гласуването не е шега и резултатът от него не е резултат от футболен мач, а е самият живот. Изборната администрация в Британия регистрирала обаждания на гласоподаватели, решили да променят гласа си - от "напускане" към "оставане", особено след като видели непосредствените последици от действията си. Българите добре знаят какво е после да ти дойде акълът, който ти е трябвал в началото.
Референдумът наистина е ядреното оръжие на демокрацията
Към него трябва да се посяга рядко и само с важни основания. Наесен в България ще има като на шега няколко безумни референдума, които имат потенциала да разбълбукат по британски ситуацията. Ще ни трябва разум.
В референдум с резултат 52:48 печеливши няма, всички губят. Защото легитимно решение не може да се вземе, а двете половини на обществото ще останат ядосани и настръхнали една срещу друга. А на този, който подклажда или дори допусне такова разделение, му е малко да загуби изборите. Той трябва да бъде запомнен като безхаберен престъпник или най-добре забравен завинаги.
Гражданското общество има ограничен ресурс, който трябва да бъде внимателно култивиран. Гражданите имат компетентност, съвест и търпение, но те не са безкрайни и не се пораждат от нищото, а се отглеждат от обществото и семейството. Ако бъдат пренебрегнати, гражданите могат да бъдат заблудени, дори и тези в най-старата демокрация.
Не можеш да върнеш времето назад. Корнелия Нинова поднася цветя на Тодор Живков. Путин окупира Крим, Борисов играе мач, Фараж иска да върне империята. Повторението е фарс, в най-добрия случай трагикомичен.
Никой не живее на остров
Дори островитяните не живеят на остров. Интернет комуникациите глобализираха света и всичко е по-близо отколкото на ръка разстояние. Нито свинските опашки на Динко по границата, нито "суверенната демокрация" на Путин, нито Брекзит ще постигнат остров на тишината и спокойствието. Най-много да постигнат затънал в провинциализъм полуостров, а Шотландия и Северна Ирландия да останат зад оградата.
И България не живее на остров. Случващото се във Великобритания не е само сеир. Любопитен съм, какви мерки ще вземе българското правителство, за да овладее ефектите от Брекзита?
Примерно, дали има оценки как той ще се отрази на българската икономика? Дали знае каква част от българите във Великобритания ще останат без работа и каква част от фирмите, търгуващи с островната страна, ще загубят бизнеса си? А какво ще се случи с българското председателство на ЕС, което следва след британското?
Имигрантите не били толкова страшни. Точно тези, които общуват с имигранти всекидневно, гласуваха за да дойдат още имигранти, а тези, които рядко виждат имигранти, гласуваха против.
Хубаво е да не се лъже публично, да не се прекалява с популизма, да не се участва в предизборни кампании с намерението да ги загубиш и да не залагаш цялото бъдеще на държавата, заради едната кариера. Този опит може да послужи на повече от един министър-председател.
Всички министър-председатели в Лондон обичат да се съизмерват с госпожа Тачър, но като че ли всеки следващ излиза малко по-дребен, още малко по-дребен и още малко по-дребен. Как би гласувала Маргарет Тачър на референдума? Никак. Най-вероятно нямаше да го допусне.
Хубаво е да не проспиваш фундаменталните промени в обществото, примерно тези, предизвикани от новите технологии. Хубаво е и да не проспиваш увеличените възможности на малки, но мотивирани групи, да влияят и преобръщат общественото мнение. Мрежата засили хоризонталните връзки между хората и тези горе от незаобиколими посредници се превърнаха в досадници, които не успяха да докажат правото си да са там. И ръководството на ЕС, и британският елит напълно проспаха катастрофата.
Европейският съюз също не е безгрешен. С отговорна политика не може да бъде обяснена леката загуба на една пета от икономиката и голяма част от влиянието на съюза, особено в глобален мащаб, затъването във вътрешен конфликт, на който ще му трябват в най-добрия случай десетилетия, за да бъде разрешен и забравен. Кой би имал уважение към организация, която се разпада? Значи трябва да включваме и собствените си мозъци, когато мислим по европейски теми.
Ние в България засега сме с гръб към изхода, но вече видяхме – малко повече амбиция, малко повече безскрупулност, малко повече популизъм, безхаберност, щипка глупост и всичко е възможно.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.