Между сърпа и чука (Комунистическият терор и алтернативното социално битие, 1945-1956 г.)

От изложбата "Без следа? Лагерът "Белене" 1949 - 1959 и след това...", 2009 г.

© Анелия Николова

От изложбата "Без следа? Лагерът "Белене" 1949 - 1959 и след това...", 2009 г.



Непосредствено след 9 септември 1944 г. едно момче от с. Езерово, Пловдивско, става свидетел на сцена, която никога няма да забрави. В родното му село има паметник на убитите през войните. Пред него е довлечен човек от съседното село Бодрово, набеден за убийството на партизанин. Следва импровизиран съд и саморазправа. "Избягах", пише след петдесет години в спомените си Христо Запрянов. Малкото, което вижда, докато бяга, трябва да го подготви за младостта по затвори и лагери. Някаква жена посяга със сърп да реже косата на жертвата.


Терорът върху селото


Хаотичен в началото на септември, много скоро терорът придобива ред. Целите, на които трябва да послужи, са две. Първата и най-належаща е да се унищожат противниците на новата власт. Докато хайките още текат и страната е окупирана от Червената армия, още в началото на зимата започва работа т.нар. Народен съд. Арестуваните са близо 30 хиляди, а приблизително всеки десети от тях е осъден на смърт и екзекутиран.


Втората цел на терора изисква повече време. За да наложи комунизъм в България, съветската диктатура трябва не само да унищожи опозицията, но и да промени радикално облика на българското население. Предимно земеделец, българинът трябва да се превърне в работник. От случайните плацове на саморазправата и съдебните зали насилието трябва да се пренесе в човешкия бит. Започва колективизацията на земята.




В началото на 1945 г. Отечественият фронт (ОФ) организира акция за привличане на селяните в новите Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Участието засега е доброволно, но има и елемент на натиск – от името на Червената армия маршал Толбухин подарява на селата първенци в кооперирането 15 трактора "Сталинец". Получаването на тази машина, наподобяваща огромен чук върху вериги, е своеобразен тест за лоялност към властта. По-чевръсти комунисти убеждават, че тя е измислена лично от Сталин.


Докато тече акцията на ОФ, в квартирата на Христо Запрянов са настанени двама съветски офицери. Единият е праволинеен сталинист, другият – бивш обитател на ГУЛАГ. Аркадий, както се нарича вторият офицер, чете пред домакините писма на своята съпруга. От тях Христо и неговите приятели научават, че в прокламирания рай на кооперативите владее глад. Момчетата събират няколко чувала с брашно и съветският офицер ги изпраща на своите близки. В знак на благодарност той им подарява пистолет и патрони.


Две години по-късно, през 1947 г., държавата на практика обявява война на българското село. През юни Министерския съвет увеличава драстично наряда за зърнените храни и на много места селяните са заплашени от глад. През септември водачът на БЗНС и опозицията Никола Петков е осъден на смърт, партията му е забранена и селското население символично е изключено от политическата общност на страната. През декември изключването добива формата на социална смърт – според новоприетата конституция държавата става тази, която определя размера на земята, притежавана от частни лица.


В резултат на тази репресивна политика по-голямата част от българските селяни – преобладаващото население на страната в онези години – са принудени да променят живота си в една от следните две посоки: или да вложат собствеността си в трудовите кооперативи, приемайки да работят срещу заплащане, или да напуснат селото. Ако напуснат селото, възможностите пред тях са или да се преселят в града, намирайки си каквато и да е работа в развиващата се индустрия, или изобщо да се отделят от обичайното си социално пространство.
Христо Запрянов отново решава да избяга.


Социалното блуждаене


Това, което следва в съдбата на младия мъж, се повтаря в съдбите на стотици хиляди българи от онова време. При насилственото си пренареждане българското общество е освободило като ненужни голям брой социални атоми, които, естествено, се насочват натам, накъдето ги завъртят обществените вихри. В началото на септември 1947 г. Христо Запрянов тръгва към Гърция.
На пръв поглед емиграцията е много по-добър избор от пасивното понасяне на разселвания, следене и унижения. За разлика от т.нар. бивши хора, както властта нарича предишния обществен елит, хората като Христо Запрянов имат макар и минимална свобода на избор. Нещо повече, отправяйки се към границата, те получават правото на нещо, до което в този момент имат достъп единствено силните на деня – един вид право на геройство.


На втори поглед обаче и тяхната участ не е за завиждане. Границите се охраняват строго, срещу нарушителите се стреля, телата на убитите не се връщат на техните близки, самите убийства се използват за пропаганда. Групата, с която Христо Запрянов планира да премине в Гърция, е избита до последния човек в местността Чекеларе край Златоград, а "Работническо дело" представя случая като "елиминиране на диверсанти", опитващи се да влязат на територията на страната.
Но да речем, че потенциалният емигрант все пак успее да напусне България – тогава какво? Веднага след като пресичат границата, Христо Запрянов и неговите спътници се предават на гръцките власти и след 10 дни в Гюмюрджина (дн. Комотини), където са разпитвани и проучвани, са качени на влак за Солун. През тези години Гърция, която след войната е попаднала в зоната на англо-американското влияние, е нещо като междинна база за емигрантите, идващи от съветската зона. От Солун българите трябва да отплават за Америка.


В Драма обаче късметът им изневерява. Арестувани от местни партизани и техният помощник българин, те са отпратени обратно в България заедно с друга група от емигранти. Съветват ги след известно време да се опитат отново да преминат границата. Понеже никой не иска да си рискува живота, за водач на българите е дадено едно куче.


Две седмици след като е напуснал България, Христо Запрянов отново преминава границата – този път в обратната посока. На 27 септември, вероятно след предателство от близки хора, е арестуван в колибата, от която в началото на месеца е тръгнал.


От блуждаещия социален атом до алтернативната социалност: горяните


Нека обаче си представим, че групата, на която Христо Запрянов попада, не тръгва към Гърция, ами се въоръжава, установява се на лагер в близост до родните места на участниците в нея, изгражда си мрежа от помощници и информатори и, най-сетне, се кръщава с някакво име, отразяващо нейната идеология. Доскоро отделни и блуждаещи, сега социалните атоми са се свързали в цялост, която наричаме "горянска чета". При добра организация и малко късмет тази цялост може да просъществува и цяла година.


Между 1945-1956 г. подобни чети се появяват на много места в България – първоначално по периферията на страната, в близост до границите, а след 1947 г., когато терорът се пренася върху селата – и във вътрешността, в областите с богати обработваеми земи. Според историка Диню Шарланов, за този период през горянските чети преминават малко над 4000 души. Най-многочислената чета е регистрирана в околностите на Сливен през 1951 г. – това е четата на Георги Стойнов (Търпанов), достигаща до 72 души.


Цитираните числа обаче са приблизителни и основната причина е, че освен въоръжена чета, горянската организация обикновено включва и мрежа от помощници, ятаци и информатори по селата, като в някои случаи периферната система е много по-многочислена от самата чета. Това е и първата характерна черта на горянските чети – те не съществуват като самодостатъчни, но като органично свързани с населението на мястото, около което действат.


Организацията по селата се изгражда на принципа "от човек на човек". Създават се комитети, наподобяващи революционните комитети на Левски, като на някои места – напр. в Асеновград през 1947 г. и селата около Русе през 1950-1951 г. – участниците в организацията полагат и клетва. Комитетите включват предимно по-заможни и средни селяни. Техният авторитет сред населението помага в някои случаи мрежата от организации да се разпростре в над десет села.


Слабостта на тази структура е явна – множество лица, които могат да бъдат вербувани, блокадата на селата води до изтощаване на четите, терорът върху населението се използва за морален шантаж на четниците, и т.н. На практика в почти всички случаи четите са побеждавани от органите на властта първо чрез разкъсване на периферията, която ги е поддържала, и чак след това с оръжие. Ахилесовата пета на горянската чета е именно остатъкът от социално чувство.


Но този остатък е и голямата сила на четата – в една държава, чийто социален климат всячески благоприятства подлостта и разкъсването на междучовешките връзки, горянството предлага малка възможност за взаимопомощ и морално оцеляване на населението. Редкият шанс да се държат като нормални хора, а не толкова изгледът за победа на съпротивата е това, което мотивира мнозина да помагат на горяните.


Затова и водачите на горянски чети понякога се превръщат в местни герои и около тях се създава нещо като легенда. Може би най-известният пример е Герасим Тодоров от село Влахи, който води малка чета в Пиринско през 1947 г. Образът му е толкова популярен и обичан сред местните хора, които го отъждествяват с Яне Сандански (роден в същото село), че когато в крайна сметка органите на ДС ликвидират групата, тялото на Тодоров, разкъсано на няколко части, е събрано в едно одеяло и демонстративно изложено с музика и хора в центъра на Влахи.


Това подсказва и другата характерна черта на горянството: неговата откритост. Подозрителен по природа, за да припознае и приеме някого в дома си, селянинът непременно трябва да го познава – при това не само него, но и рода му. Затова и конспиративността, така типична за живота в партизанските организации, почти изцяло отсъства от горянството. Влизайки в горянската чета, горянинът обикновено влиза в нея със собственото си име. То е залог за доверие пред поддръжниците на четата.


Името обаче има и друг адресат – поддръжниците на властта. Да се обърне открито с името си към тях, да ги увещае да се променят, да ги предупреди, че ще употреби насилие – горянинът счита това за белег на социалност и благородство, който изобличава грубото и анонимно насилие на комуниста. "Аз не мошенически като вас, а кавалерски заявявам, че вече милост не раздавам", пише до влахинските комунисти Герасим Тодоров. "Безброй са случаите, когато всеки от вас ми е падал на мушка, но аз съм отбягвал да правя зло", пише до комунистите от с. Малко Белово Спас Иванов, командир на една от пазарджишките чети.


Но дали това благородство е реално или повече идеално? Случаите на неоправдано насилие, извършено от горяни, не липсват – такова, изглежда, е убийството на 2 войници и 4 ремсисти в Осоговската планина, извършено през 1945 г. от участници в кюстендилската Бригада "Д-р Г. М. Димитров". Не липсват, разбира се, и горяни, които настояват за извършване на показни акции – като един от водачите на асеновградските чети – Димитър Примов, който настоява да се нападне казармата в Смолян.


Като цяло обаче горянските чети не целят да сплашват населението, а да го подготвят за евентуална борба срещу комунистическата власт. За тази подготовка са нужни най-вече идеи и система за взаимопомощ, а не терор. Затова и основните дейности на горянството са именно тези – разпространяването на позиви за съпротива срещу властта и създаването на алтернативна социалност.


Казано накратко, горяните вярват, че има друг живот, за който се борят. Уви, оказва се, че няма. Горянството е ценно за нас не с резултатите, които постига, не толкова като подготовка за друг живот, а с всичките му човешки кривини и заблуди – като живот.


От алтернативната социалност до имитирането на социалност: ДС


Но защо все пак горянските чети не се свързват в по-голяма организация?


Първата причина, изглежда е, че горяните донякъде подценяват онова, което сами постигат. Макар че на много места в България успешно се създават организации, които обхващат по няколко села, този модел на алтернативна социалност не се използва за свързване със съседни общини и области. Горянството се преживява като форма на свобода, но на практика не се мисли и инвестира като такава.


Очаква се свързването да бъде наложено отвън, при евентуалното навлизане на британски или американски войски в България. Това до голяма степен поражда и колебание кое е по-важното в битието на горянина: да се извършва социално мобилизиране на населението, или да се извършват акции, които биха привлекли вниманието на Запада. "Аларми и само аларми", така описва пред следователя мечтаната тактика на горяните един участник в кюстендилската Бригада "Д-р Г. М. Димитров".
Втората причина е стратегическа. В страната липсва център, който да координира акциите на отделните горянски групи. Нещо повече, при положение че опозицията е буквално унищожена, такъв център може да се създаде само извън страната, от емигрантските общности. С това се заема бившият водач на БЗНС "Пладне" Г. М. Димитров, който през 1945 г. е успял да избяга от България благодарение на английската легация. Извън страната той оглавява т.нар. Български национален комитет.
С помощта на САЩ и по-конкретно на ЦРУ – където през 1949 г. е разработен специален план за България, носещ кодовите названия QKSTAIR и BGCONVOY, – Г. М. Димитров постига две конкретни цели, които донякъде помагат за свързването на българската съпротива: създаването на радио "Горянин" (в покрайнините на Атина), излъчващо върху цялата територия на България всекидневна програма на български език; и създаването в Германия, в американската военна база в Цайлсхайм, близо до Франкфурт на Майн, на българска национална рота, достигаща до 200 души.


Радиото и ротата снабдяват съпротивата с усещане за легитимност и подкрепа и не на последно място – с така важните за нея общи символи. Да разполагаш с макар и малка войска, която носи българското знаме на своите униформи и която е нещо различно от войската, подчинена на комунистическата държава, да слушаш радио, чиито емисии органите на сигурността не могат да прекъснат или заглушат – тези неща изглеждат на горяните като сигурно обещание за скорошното падане на режима. Неслучайно броят на горянските групи нараства сериозно именно през 1950-1951 г., когато са създадени двата символа на съпротивата.


Въпреки външната подкрепа, горянското движение постепенно е задушено и за това най-важна роля изиграва третата по ред причина – тази, че успоредно с изграждането на горянските организации, Държавна сигурност успява да изгради мрежа от агенти и информатори, която далеч надминава по брой участниците в съпротивителното движение и която разполага с добре структурирана централна организация. Горяните всъщност са победени не от редовна войска и милиция, а от сътрудниците на ДС.


Числата са стряскащи. В доклад от инспектора на отделение I-во на ДС-София за разработките срещу лица по линията на "политическия бандитизъм" (както се наричат разработките срещу горяни) се посочва, че през октомври 1951 г., когато е съставена справката, отделението води 42 групови и 24 еднолични активни разработки, в които влизат общо 148 лица. Но ето и броя на лицата, които работят за ДС: 114 агента, 126 информатора, 6 резидента, или общо 246 лица. Дори и цифрата да е завишена, за да вдъхва оптимизъм на началниците, то тя пак е твърде сериозна.


На практика говорим за тотално следене на населението и дори за нещо още по-страшно – за население, което хем подкрепя съпротивата, хем я следи и предава. Именно в тази социална шизофренност, която култивира последователно чрез облаги и насилие, ДС открива и най-мощното си оръжие за разбиване на горянските организации – имитирането на подкрепа.


Ето един пример от този зловещ театър на социалността. На 1 октомври 1951 г. сътрудници на ДС избиват 16 горяни в землището на село Александрово, община Павел Баня, които са подмамени от внедрен в групата им агент с обещанието, че ще ги свърже с техни другари от Сливен. След като истинската и мнимата чета са тържествено строени една срещу друга, агентът на ДС извиква "кръгом" и момчетата от неговата група са разстреляни в гръб.


Краят на терора


Точно 15 години след историческия 9 септември, Христо Запрянов е освободен от лагера в Белене. Всичко сякаш се е променило: сталинизмът и репресиите са развенчани, навсякъде се строи, несвободата се държи като свобода. Променен е и самият Христо Запрянов: този, който е влязъл в затвора като дете на земевладелци, е излязъл от лагера като строител.


Освен символично, той е съблечен от предишното си битие и буквално – докато е бил в лагера, дрехите му са изядени от молци. Налага се други затворници да му заемат някакъв анцуг – както пише, "в цвят, неподходящ за мъж". Когато слиза от влака и близките му го виждат, една жена възкликва нещо, което може да се каже за голяма част от българите, преживели терора: "Проклетници, оставили го по бели гащи!"


Източниците: историята на Христо Запрянов е взета от неговата книга "Младост по затвори и лагери", издадена през 1999 г. За политиката към селото вж. книгата на Михаил Груев "Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те и 50-те години на XX век", издадена през 2009 г. Сведенията за горянското движение са взети от двутомника с документи, издаден от Държавна агенция Архиви (т. 1, 2001 г.; т. 2, 2010 г.); текстът на историка Диню Шарланов е достъпен тук. Документите от архива на ЦРУ, разсекретени по програмата за достъп до информация FOIA, могат да се прочетат тук.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK