Тъжни плажове

Тъжни плажове

© Георги Гочев



Стотици тела, налягали безразборно, купове от плът, пръски плажно масло, съсирени в пясъка. И още: бутилки, опаковки от храна, телефони, топки, плажни кърпи, дюшеци, чадъри, маркиращи завладяната територия. На хоризонта – надуваем замък, който се поклаща в маранята. Пред хоризонта – десетина глави се носят по тепсията на морето. Вместо бриз, тежка миризма на гниене – от водораслите на брега. И над всичко това, между мухите и комарите, като ангел на падналите върху плажа, крачи дебел циганин, продаващ царевица. "Варьонъй кукуруз", вика, подбирайки душите на заспалите.


Такава е обичайната картина по обяд на централния плаж в Созопол. Същата картина – с малки вариации – се повтаря през юли и август и на другите плажове в района: на Харманите, на Смокиня, на Аркутино. Навсякъде, с изключение на неохранявания плаж до резервата Алепу – плажовете са задръстени с хора. Навсякъде срещата с морето е преди всичко среща със социалността в нейната най-буквална форма – като човешка маса.


Когато преди време българският туризъм ставаше частен и трябваше да избере между качеството на услугата и количеството на туристите, той по инерция избра онова, на което залагаше и държавният социалистически туризъм – количеството. Около 2,6 млн. през 1989 г., когато започва промяната на собствеността по морето, през 2015 г. туристите, почиващи на българското Черноморие, са вече над 4 млн. Дори и последната цифра да изглежда ниска за турооператорите и собствениците на квартири, тя ясно показва тенденция на нарастване. Битката за плажа е спечелена.




Дали обаче тази победа няма да се окаже поражение?


Защото при ограничената територия на плажовете и курортите и крайно ограничения избор на работна ръка, големият брой туристи води до реално пренаселване и понижаване в качеството на услугите. Пълните плажове не акумулират само печалби, но и неудобство, шум, изнервени и непохватни служители и най-вече – съсипана природа. Без да е туристически гений, човек може да се досети, че рано или късно пренаселването по Черноморието ще породи и обратния ефект на изселването от него.


Засега обаче ефектът у най-голямата група почиващи – тази на руснаците – е по-скоро друг. Наместо да бягат от страната, те постепенно си създават в нея нещо като черноморска колония. Според данни на местни медии, от 2008 г. насам повече от 4500 руски граждани са купили недвижими имоти в Созопол, което при население на цялата община от около 15 000 души прави руснаците не само туристически, но и демографски фактор. Съвсем скоро те ще бъдат основното население на Созопол.


Което е проблем, при това голям, защото когато дойде в България,


руският турист не гостува и не живее; той по особен начин чергарства в страната ни


карайки местните да се нагласят по него. Колко от руските туристи, които сте виждали по Черноморието, се опитват да говорят на друг език, освен на руски, и колко от тях, не се разсърдват, ако не им се отговори покорно на руски? Колко от тях живеят някъде другаде, а не в затворени комплекси, които са собственост на руснаци? Колко от тях наемат чадър и шезлонг, защото не носят всичко със себе си?


Ако руският турист категорично събужда нещо у българския си домакин, това не е човешкото му гостоприемство, а геният на лакомията. "Веднъж да хванем руснаците и сме си опекли работата!" – общо-взето така разсъждава редовият български домакин по морето. И понеже разсъждава по този начин, насочва цялата си енергия към грижата да угоди на руснака. И понеже иска да угоди на руснака, трупа руски кич върху и без друго затрупаната ни с кич действителност.


Именно българи пишат безобразни табели на руски по магазините си; именно българи ги пълнят с безобразни руски и китайски стоки; именно българи се сдружават в русофилски дружества (това в Созопол е сред най-дейните), за да честват руски празници, поставят паметни плочи и паметници на руски герои; именно българи предлагат на руснака да го рисуват като Путин; именно българи предлагат на руснака да го снимат като разведчик в нацистка униформа (sic!).


Тъжни плажове

© Георги Гочев


И тoва унизително покорство, разбира се, се харесва на руснака. Отворете който и да е форум за руски туристи и четете. Добре темперирана надменност, тук-там тъпи критики като тази, че в България морето е черно и няма палми, но като цяло – отношението на дворянина, който се умилява от своя крепостен: някоя си Катерина, снимала се до кораба "Комета", е възхитена, че


"всичко в България е като от съветско време"


Володя от Одеса се разтапя от българското гостоприемство, давайки за пример "чудния" Созопол, в който има дори паметник на "нашите подводничари, борили се срещу нацистката чума"; "чува се 99% руска реч", заключава анонимна туристка, хвалеща почивката си през юни.


В тази ситуация българският турист е поставен на сериозно изпитание. Макар че е у дома си, той се чувства пренебрегнат, недооценен, нежелан. Чувства се като турист втора ръка, от когото се очаква да си отиде по-бързо, за да дойде руснакът. Оттам и инерцията му да ходи само на местата, на които българското е по някакъв начин подчертано като хубаво – с български знамена, с фолклорна музика, с битов интериор. Оттам и инерцията на самите домакини да строят цели зони в курортите ни, които приличат досущ на масово посещаваните места в столицата или провинцията.


Излезте надвечер по улица "Ропотамо" в новата част на Созопол и ще разберете какво имам предвид.


На едно място два препарирани вълка – досущ като онези, с които като деца ни снимаха по морето, – канят гостите към заведение, наречено "Родопски специалитети". Единият вълк е с пушка, насочена към улицата, другият – с препаска, елече и гайда. Вътре: полупразно, хората на масите покрай улицата са обсадени от някаква певачка.


Тъжни плажове

© Георги Гочев


Пред съседното заведение "Шатрите" викач в народна носия кани минаващите по улицата да опитат "нашия специалитет" – огромно прасе, което се върти на шиш, - докато отвътре певицата Деси Слава нарежда даскалски по микрофона: "Има ли някой от Сливен, от Разград, от Смолян?" ("От София е ясно, че има", добавя ехидно).


По-надолу, на трето място, заведение с името "Хедон" напомня за чалгата "Бял мерцедес ме преследва в живота". Бял неон, бяла светлина, бял интериор и огромен бял мерцедес на входа, паркиран през тротоара. И тук полупразно, повечето хора са на отсрещния тротоар, където предприемчив младеж обещава 100 лв. на всеки, който успее да изправи с малка въдичка бутилка от бира, поставена в легнало положение на земята.
И т.н.


Какво общо имат тези места за "забавление" със Созопол, с морето? Нищо.


Абсолютно нищо. Онова, което трябва да привлече туриста, не произлиза от естествения живот на мястото, а от стереотипа за добре прекарано време на туриста. Собствениците на хотели, ресторанти и атракции просто обслужват този стереотип, който се докарва, сглобява и натриса на местната природа. Дали подхожда на мястото, дали няма да го съсипе, както бетонните плочи съсипаха античния некропол на Харманите, както бетонните руини на нечия лакомия съсипват хълмовете на Аркутино – това е без значение.


Може би затова плажовете по морето са препълнени, а заведенията – празни. Може би и затова малцината, които са седнали в тези заведения, гледат тъжно към улицата – като животни в зоопарка. Те не участват в празненството и шума около тях, а го изтърпяват, както се изтърпява всекидневата баналност. Дошли на това различно място, на което да станат други – да почернеят и да обелят не само физическата си, но и социалната си кожа, – те са уловени в клишето на собствения си живот.


Откъде идват най-много чужди туристи в България вижте тук.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK