Как Путин печели от залога си в Близкия изток

© Sputnik, Reuters

Владимир Путин майсторски превръща слабостите си в преимущества. Докато руските и сирийските сили се сражават в Алепо в най-сериозната битка в петгодишната гражданска война, руският президент очевидно се издигна като доминиращ фактор в Близкия изток. Преди две години Русия на практика не присъстваше в региона, като изключим една морска база в Сирия. Днес бойните ѝ самолети и ракети летят над Сирия, Иран и Ирак.

През последната година Путин вкара Русия в сирийския конфликт и укрепи режима на президента Башар Асад, който вече беше на ръба. Руският лидер изкова квазивоенен съюз с Иран и това му позволи да разпростре силата си и в Персийкия залив – нещо, което Москва не бе постигала от Втората световна война насам.

Що се отнася до Турция, с която Москва бе пред сблъсък, след като Анкара свали руски самолет миналата година, сега отношенията им се затоплиха дотолкова, че Путин и турския президент Реджеп Ердоган са готови да възстановят пълни дипломатически отношения. А през цялото време той поддържа близка и продуктивна връзка с израелския премиер Бенямин Нетаняху.

Как Путин успява да маневрира толкова успешно из плаващите пясъци на Близкия изток

и да кове връзки с държави, които са враждебни една с друга? Защо Русия вкарва в региона собствения си дневен ред далеч по-успешно, отколкото САЩ?

Путин бързо определя какъв е интересът на страната в даден конфликт и отделя ресурси за него, а след това отведнъж сменя курса, когато бъде задоволен или целта се промени.

От Ислямската революция през 1979 г. в Иран, САЩ съобразяват интересите си в Персийския залив със сунитските монархии като Саудитска Арабия, Кувейт и Катар. В замяна тези държави инвестираха сериозно в САЩ - купиха на американски дългове, инвестираха в недвижими имоти и купуваха военен хардуер за милиарди.

Арабските държави също наляха пари във Вашингтон, купувайки си влияние в коридорите на властта, финансирайки институти и наемайки фирми за връзки с обществеността, които да разпространят наратива, че държавите им са жизненоважни за Америка в Близкия изток.

Отношенията между Рияд и Вашингтон са особено топли, въпреки че американското общество се съмнява в съюзничеството с държава, чиито действия често противоречат на националния интерес.

Според тези страни САЩ са длъжни да споделят възгледа им за Близкия изток, тоест да ги подкрепят независимо от конфликтите, в които влизат, и дали те са против интересите на Вашингтон. Същите държави обаче нямат подобно влияние в Москва.

Въпреки че Русия подкрепя шиитската крепост Иран и режима на Асад в Сирия,

арабските сунитски лидери продължават да ухажват Путин

и търсят възможности за сътрудничество. Саудитска Арабия, например, се опитва да координира с Москва стабилизацията на петролните пазари и иска Путин да притисне Иран да се включи.

Партньорствата на Русия се основават на студен прагматизъм. Единствената цел на Путин е да приложи интереса на Москва и няма стари съюзи, които да пречат на стратегията му. Той подкрепя Дамаск, Техеран и шиитската власт в Ирак, защото намира сунитския екстремизъм за дългосрочна заплаха, която дестабилизира държавите в Близкия изток и застрашава и страни, намиращи се близо до Русия. Но координацията с Иран не му пречи да работи със сунитските арабски държави в търговията и атомната енергетика.

Путин остава близък с Нетаняху, макар да работи със смъртните врагове на Израел – Сирия и Иран. Той убеди израелския премиер, че тези съюзи няма да заплашат съществуването на страната, а са част от голямата борба със сунитския екстремизъм. Русия още си сътрудничи с Израел в енергетиката, селското стопанство и въоръжението, освен това двете страни поддържат близки военни контакти.

Съпоставете това с отношението на Нетаняху към Обама и намесата му в американската вътрешна политика. Преди ядрената сделка с Иран Нетаняху използва влиянието на лобистката група AIPAC и други организации, за да

опита да подкопае авторитета на действащ президент

и да осуети значимото постижение на външната му политика.

Ако Израел или друг съюзник на САЩ се опитат да предизвикат Путин по такъв начин, той едва ли ще ги награди с помощ в размер на 38 млрд. долара за десет години, както Обама направи. Нито ще продължи да ги снабдява с оръжия и информация, както Вашингтон направи за Саудитска Арабия.

Макар че САЩ са далеч по-велика сила и би трябвало да имат по-голямо влияние в политиките на младши партньори като Саудитска Арабия и Израел, се случва обратното: държави като тези често опитват да ограничат стратегически възможности на Вашингтон, за да не бъдат изоставени или за да обслужат собствения си интерес. Засега Русия има по-чевръст и опортюнистичен подход към региона, на Вашингтон ще е трудно да се противопостави, а влиянието на Москва ще продължи да расте.

Амир Ханджани е сътрудник на Truman National Security Project и член на борда на Атлантическия съвет. Изразените мнения са лично негови.