Референдум и избори 2016: Хаос в системата и малък исторически прозорец

Референдум и избори 2016: Хаос в системата и малък исторически прозорец

© Дневник



След референдума и първия тур на президентските избори системата се оказа в състояние на пълен хаос. Моментът е подходящ да видим причините да се стигне до това състояние и да си припомним, че когато има хаос, следва пренареждане. А пренареждането понякога води до кратък исторически прозорец за свършване на нещо полезно.


Хаосът идва от няколко събития. Първото е, че ГЕРБ загуби избори за пръв път от създаването си. Второто са впечатляващите успехи на Каракачанов и Марешки. Третото е резултатът от референдума.


За да се случи първата загуба на ГЕРБ




трябваше да се съберат няколко обстоятелства, които досега не се бяха случвали едновременно. Най-базовото е ясно – политиката на основната управляваща партия (при безспорните й успехи в някои области) като цяло не отговаря на очакванията на обществото.


В първия си премиерски мандат Борисов изигра частично успешен трик – влезе в управлението с обещанието да бъде Наказателя, борещ и наказващ корупцията, но бързо се превърна в Строителя. Номерът мина сравнително успешно – бяха спечелени всички следващи избори, пък макар и да трябваше да постои в опозиция заради откровеното погазване на логиката на демокрацията при съставянето на кабинета "Орешарски". Другите видове избори (местни и президентски) бяха изкарани, от една страна, заради простото обстоятелство, че ГЕРБ произвеждаше силни личности (кандидати за кметове и президент), и, от друга страна, защото "машината за печелене на избори" функционираше. Къде с демократични средства, къде със сплашване и икономически натиск, но функционираше.


Вторият кабинет на Борисов беше избран със също толкова ясна цел, колкото и първия – да разтури това, което тук наричаме "модела "Орешарски", а по света му викат state capture. Превеждаме го като "превзета държава" – превзета от политическа корупция, работеща в полза на частните интереси на малка група от хора, които представляват политико-икономически елит.


Борисов отново избяга от предизвикателството и реши да бъде Балансьора. Роля, която по всичко личи, му допада на личностно ниво (така се държи и в партията си, и във външната политика). В балансирането си обаче най-често прави грешката да се съобрази с краткосрочния си интерес и да пренебрегне дългосрочния. Така направи и с Трайков (който му създаваше проблеми, борейки се с проблемите в енергетиката) в първия мандат и с Вучков и Христо Иванов (който му създаде проблем със статуквото в съдебната система, която искаше да реформира) във втория. На вторите президентски избори с участие на ГЕРБ обаче условието за силните личности не се изпълни.


Така наречената дълга скамейка на ГЕРБ се оказа (за пореден път) концепция, несвързана с реалността. Ако продължим метафората с футбола, ГЕРБ (плюс всичките потенциални коалиционни партньори и нечленуващи в партията специалисти) отново се оказа с точно 11 добри футболисти – по един за всяка позиция. Друг е въпросът, че често в мача не играят 11-те или са сложени на грешните позиции. Опитът за преместване на опорния халф Цачева в позицията на фалшива деветка се възприе комично дори и от хората, обикновено гласуващи за управляващата партия.


Другият отбор (БСП и левите хора по принцип) направи нещо безкрайно просто и ефективно. Издигна някакъв човек, който не се е занимавал с политика досега и като такъв е неопетнен, но изглежда президентски. И въпреки че по лявата писта играха повече кандидати, с лекота спечели първия тур. Не защото лявото бие дясното на тези избори, а защото политиката не е игра, в която една сутрин се събуждаш и хвърляш зарове кого за коя позиция да номинираш.


Вторият източник на хаос в системата
са впечатляващите резултати на Каракачанов и Марешки


И тук обяснението е простото стечение на няколко обстоятелства. Напрегнатата международна ситуация, слабите икономически показатели в страната и номинално задължителното гласуване дават автоматичен бонус на популисти и патриоти. Освен бонуса Каракачанов и Марешки направиха и абсолютно блестящи кампании.


Марешки започна като някакъв странен Робин Худ на политиката и по средата на кампанията си разбра, че може да изиграе ролята на антисистемния играч. Не просто го направи успешно, но дори надмина собствените си очаквания. И още отсега ще си позволя да кажа, че човекът се държи по-смислено от повечето български политици (Бареков, Сидеров, Ганчев...), влизали в тази роля, а и от повечето европейски (Фараж, Вилдерс, Хайдер...).


Третият и най-важен източник на хаос в системата
е резултатът от референдума


И той заслужава съвсем сериозен анализ без никакъв привкус на "абе мен не ме интересува референдума на тоя чалгар".


При почти всички обработени протоколи, изглежда, че референдумът става задължителен за обсъждане в парламента, но не минава прага, необходим, за да влезе директно в сила. И както писах в поредицата от миналата седмица, изведнъж се оказва, че референдумът, без значение кой го инициира, е нещо много полезно. Защото води до задължителна обществена дискусия по съвършено смислени въпроси. За това да видим резултатите от него и разбивките от екзитпола на "Алфа Рисърч".


На въпросите за мажоритарната система и партийните субсидии имаме практически еднакви резултати: гласовете "за" са около 72%, а останалите 28% ("не", без отговор и невалидни) можем спокойно да преброим като "против". На въпроса за задължителното гласуване ситуацията е различна – 62% "за" и 38% "против" и невалидни. Първо, прави впечатление, че една немалка част от хората е разчела референдума като сериозен политически въпрос, на който има три различни въпроса и множество различни комбинации на възможни отговори. Второ, от разбивката на "Алфа Рисърч" личи, че гласуването на референдума е сравнително независимо от които и да е измервани социоикономически характеристики. Впечатление прави, че например няма особени разлики между това как са гласували избирателите на Реформаторския блок в сравнение с тези на БСП. Или как са гласували хората с висше образование спрямо тези с основно. Или как са гласували жителите на София срещу тези в селата. Там, където се виждат някакви тенденции, те са по-скоро изненадващо положителни – например, че младите най-активно са гласували за задължителното гласуване.


Логичният прочит на резултатите от референдума изглежда приблизително по следния начин:


От активността разбираме, че хората по-скоро искат да участват в политическия живот на страната си, отколкото не. И изобщо не отказват да бъдат питани директни въпроси, а не просто да избират свои представители.


От първия въпрос разбираме, че има крещяща нужда от персонализиране на политиката. Концепцията с човека-партия (Бойко-ГЕРБ) вече не е толкова интересна. Нужни са повече познати и/или неопетнени лица. И това между другото виждаме с огромна сила и на президентските избори, където Цачева се проваля, Радев впечатлява, Каракачанов и Марешки удрят джакпоти, а от разбивките виждаме, че Трайчо Трайков хваща само половината от гласовете на Реформаторския блок, но донася още толкова лично негови.


От втория въпрос научаваме (и от малкия, но все пак не пренебрежим процент избрали "Не подкрепям никого" на президентските избори), че хората искат по принцип да се гласува, но не искат да ги карат насила, а още по-малко искат да висят по опашки.


И от третия става ясно, че е нужна ревизия на сегашното положение с партийните субсидии.


За финал – как да се използва хаосът в системата за да се свърши нещо полезно?


По всички начини, разбира се.


Първо, предстои втори тур на изборите, а и двамата кандидати имат много пространство за позициониране. След поредното изказване на Радев за Крим май става ясно, че същинска евроатлантическа ориентация от него не може да се очаква. За сметка на това Цачева може лесно да бъде притисната в момента. Нещо, което всъщност Трайчо Трайков вече започна да прави.


Второ, предстои разглеждане на въпросите от референдума в парламента. И има тонове полезна работа за вършене във връзка с това. Намиране на начин на парламентарни избори личността на кандидатите да е по-важна от партийната листа, унифициране на правилата за задължителност на гласуване на избори и референдуми, създаване на условия да се гласува, когато това е задължително (какво стана с електронното гласуване?), и намаляване на субсидиите в някакъв оптимален размер.


Трето, сега е моментът за обновяване вдясно. И не на базата на някакъв сбор от политически партии, а на личности, които могат да носят на раменете си избори, политики и отговорност.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK