Вам мир (проблемът с бежанците и други истории)

Бежански лагер в Харманли

© Георги Кожухаров

Бежански лагер в Харманли



Избори 2022

"Дневник" публикува разказа на Иван Димитров за срещите му с бежанци. След днешната първа част ще следват "Харманлийската гледна точка и още срещи от "трети вид" и "Началото на представлението и краят на няколко бежански истории".


В последните седмици с болка наблюдавам това, което се случва с бежанците и мигрантите в бежанския лагер в Харманли. Идва ми да крещя от негодувание, но кой ли ще ме чуе? Най-много да ядосам някой и без това обичащ да се ядосва съсед. Затова ще направя единственото, което може да направи един писател, ще изкрещя с този текст. Защото имам какво да кажа по тази тема. Защото се чувствам лично свързан с бежанския център в Харманли. Защото зад това, на което слагаме етикета "бежанци" и "мигранти", се крият истински човешки същества. Защото там стоят плът, кръв и душа, преживели такива неща, които не пожелавам и на най-смъртния си враг. И така...


Миналата година аз и Неда Соколовска се бяхме захванали да работим по представление за бежанците и на 30-ти декември, точно ден преди новата година, се качихме на една кола и отпътувахме в посока Харманли. Компания ни правеше Айман Мустафа - сирийски кюрд, с когото Неда се беше запознала по време на една кръгла маса, чиято тема бяха бежанците и където ние се сдобихме с полезна информация. Научихме как се преиначава проблемът по медиите. Там често пишат, че издръжката на бежанец е 1100 лв. Повечето медии се отнасят напълно безкритично и действат по добре познатата система "копи-пейст". Да, в някакъв момент бежанците са получавали по 65 лв, но в момента не им дават пари, защото ги хранят в лагерите. Най-добре познатият мит е, че те трябвали да влизат в страната легално, но те няма как да минат турската граница без визи, а са в положение, в което не могат да си изкарат виза. Също така за да поискаш убежище, не можеш да си влязъл легално в една държава. Последният основен мит за бежанците е, че те са представяни едва ли не като някакви страшни диваци, свикнали да живеят в абсолютно различна среда.




Всъщност държавите, от които идват, допреди години бяха доста светски и сега много нормални граждани бягат от войната или от джихадистите. А идвайки, те биват подведени под един общ знаменател като "бежанци" и "мигранти", като част от "бежанската криза". Тези етикети сякаш изтриват човешкото от тях. Което е страшно.


Нима ние не страдаме от същото, когато например се страхуват
от озверелите български орди,
искащи да откраднат работата на почтените британци?


Но да оставим въпросите, защото ние се намирахме в колата на Неда и GPS-ът на таблета й умело ни водеше към село Пъстрогор (Свиленградско) през студения зимен ден. Нуждаехме се от човек с някакви познания по английски и арабски, който да ни служи като преводач. Така бяхме намерили кюрда. Не можехме да предложим нещо кой знае какво – командировъчни и нашата компания. Но и това, вярвахме, беше нещо.


Айман - сирийският кюрд в Хармални

© Иван Димитров

Айман - сирийският кюрд в Хармални


Този сирийски кюрд беше моята първа среща от "трети вид" с истински бежанец. Още повече в неговия случай. Бил от селце на границата с Турция и се случило така, че мина избухнала в ръцете му. Едната му ръка беше откъсната до лакътя, а неголемите му очила с огромен диоптър някак прекалено увеличаваха едното му око. Другото беше пострадало при инцидента с мината. Но той нито веднъж не спомена за липсващата си половин ръка, просто беше свикнал да я използва. Понякога побутваше с нея очилата си, а друг път задържаше чашата с чай, докато с единствената ръка, на която имаше пръсти, си слагаше захар вътре.


Порядките в селцето му били толкова консервативни, че го дразнели. Отказал да го оженят за годеница, която накрая взел брат му. Учил философия и обичал да чете книги. А с очите си виждал явната тайна – товарните влакове, извозващи нефт от Сирия за Турция. В този момент се чувствам длъжен да подчертая, че не мога да гарантирам за информацията, която споменавам, а просто я предавам така, както съм я чул.


Това кратко, но пълнокръвно пътешествие,
ни отведе първо в Пъстрогор, свиленградско село,
където се помещава лагер от отворен вид


Селото е съвсем мъничко и в него няма нищо особено, ако изключим лагера – страда от обезлюдяване и липса на млади хора. Щом паркирахме колата, незабавно се поразходихме. Навярно сме били интересна гледка. Неда, облечена напълно по градски. Кюрдът с половин липсваща ръка и авторът на тази статия, който тогава ходеше с най-топлата връхна дреха, която някога е носил през живота си – обикновена войнишка шуба с процеп отпред за автомат, брезентова отвън, но подплатена с истинска, боядисана в кафяво вълна отвътре.


Пътят ни заведе към центъра, където съвсем в традицията на българското село имаше църква, кметство и два магазина, разположени един срещу друг. Единият магазин разполагаше с външно, но изолирано за през зимата помещение, така че се спряхме на него, влязохме и си поръчахме чай.


Поговорихме си с няколкото души, които седяха на съседната маса и с услужливата магазинерка. Оказа се, че в началото те съвсем не са знаели, че именно в тяхното село ще се отваря бежански лагер. Решението е спуснато отгоре и ги е изненадало, без никой да им обясни за какво става дума. Направи ми впечатление как един от хората каза как същото се случило навремето и със земята. Тръгнал слух, че тя съвсем ще се обезцени и селяните масово тръгнали да я продават. Но откъде тръгнал този слух, никой не разбрал.


С бежанците се сблъскали, когато започнали да ги настаняват.


Първоначалната им реакция била на страх и неприемане


Това били чужди хора от друга религия. И маниерите им били нетипични – в началото срещнали проблем, че оставяли много боклук след себе си: чашки, шлюпки от семки, бутилки. Научили ги да почистват след себе си. Оказало се, че независимо от различията и те са хора със свои истории и порядки. Е, магазинчето се променило. На бялата врата зад магазинерката около баналния календар на поразголена жена на арабски бяха изписани някои базови правила, които мигрантите и бежанците трябвало да спазват. А още на първата нова година от отварянето на лагера в магазинерската компания имало и бежанци. Какво чудо!


Магазинът в "Пъстрогор". Над вратата зад магазинерката на арабски са написани някои базови правила

© Иван Димитров

Магазинът в "Пъстрогор". Над вратата зад магазинерката на арабски са написани някои базови правила


Другото, което ми направи впечатление и е задължително да се спомене, е:


Независимо в какво се опитват да ни убедят "услужливите" медии,
бежанците и мигрантите далеч не са хомогенна група


На нас те ни изглеждат еднакви, но ако се съмнявате, опитайте се невинно да споменете пред някой иракчанин, че афганистанците са араби и незабавно ще се срещнете с искрено и разпалено негодувание. Ще ви бъде обяснено, че афганистанците не са никакви араби, а ако искате да потънете по-дълбоко, може да се запознаете и с локалните различия, които се срещат по тези територии, които ние така лесно обобщаваме с "арабския свят" или с "Близкия изток."


Всъщност така добре ще ви го обяснят, че ако не сте с добра памет, съвсем ще се оплетете. Колкото до въпросните различия в бежанския лагер, те изразявали външно по съвсем естествен начин. Арабите ползвали магазина, в който седяхме, а останалите – магазина отсреща.


След този приятен и ненатрапчив разговор, в който ние бяхме посъветвани да отидем до лагера в Харманли (той е по-голям), ние все пак се запътихме към лагера в Пъстрогор. Просто за да видим какво ще стане. На неговия вход бяхме спрени от охраната. Обяснихме какви сме, що сме и за какво сме тук. Отегченият и не особено любезен мъж проведе кратък телефонен разговор с шефа си и ни каза, че и дума не може да става да ни пусне да влезем. А аз и Неда жадно гледахме мигрантите и бежанците, с чиито истории искахме да се срещнем. Ние съвсем не бяхме подготвени и осъзнавахме това.


Бяхме на първия си терен и вече се очертаваше леко обезкуражаваща картинка
– в лагера в Пъстрогор имаше най-много 30-на души


В Харманли имало повече, но и там не били много.


В Харманли паркирахме колата до автогарата. Свечеряваше се, а не знаехме къде ще спим. Веднага научихме за съществуването на "арабски ресторант" и се втурнахме да го издирваме. Скоро се оказа, че така нареченият ресторант е дюнерджийница, която през цялото време ни е била съвсем под носа. Буквално на метри от колата. Ние влязохме в това вече станало за нас митично място, поръчахме си храна и отпуснахме морните си и позамръзнали тела на маса, намираща се до бумтяща печка. Успяхме да проведем кратък разговор с шефа на дюнерджийницата, който не спираше да се оплаква, че този му бизнес (той имал дюнерджийница и в София, където били жената и децата) не върви на добре. Със спадането на обитателите на лагера, намаляла и клиентелата му. Той не беше особено приказлив (поне с нас), но ни разказа как е лежал в затвор и някак успял да се измъкне. Брат му отдавна живеел в София и дори се оказа, че е известен, затова се спрял на нашата страна.


Но колкото и да го подтиквахме, той не можеше да ни опише войната, а може би просто не искаше.


Втора част от историите на Иван Димитров - четете утре в "Дневник".


Всичко, което трябва да знаете за:
Избори 2022


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK