ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ 2022

  • 25.5%
  • 19.9%
  • 14.4%
  • 10.2%
  • 10.0%
  • 7.9%
  • 4.2%
  • 4.0%
37.1%активност

Източник: "Алфа Рисърч"

Вам мир (Харманлийската гледна точка и още срещи от "трети вид")

Бойко Борисов в лагера в Харманли след сблъсъците там

© Преслужба на Министерски съвет

Бойко Борисов в лагера в Харманли след сблъсъците там



Избори 2022

"Дневник" публикува три разказа на Иван Димитров за срещите му с бежанци. Първа част четете тук, а утре очаквайте - "Началото на представлението и краят на няколко бежански истории".


В Харманли разговаряхме в дюнерджийницата с шефа, който не спираше да се оплаква, че този му бизнес (той имал дюнерджийница и в София, където били жената и децата) не върви на добре. Със спадането на обитателите на лагера намаляла и клиентелата му. Той не беше особено приказлив (поне с нас), но ни разказа как е лежал в затвор и някак успял да се измъкне. Брат му отдавна живеел в София и дори се оказа, че е известен, затова се спрял на нашата страна. Но колкото и да го подтиквахме, той не можеше да ни опише войната, а може би просто не искаше.


След тази кратка наша среща ние седнахме в съседното кафене, където пак така казахме какви сме, що сме и за какво сме тук. Направихме впечатление на собствениците на кафенето (майка и дъщеря) и намерихме интересен български събеседник, който поддържаше контакт с чужденците. Занимавал се с какво ли не и сега помагал с ремонтните дейности при отварянето на малък сирийски бизнес, свързан с нуждата от представително помещение. От него разбрахме и какво бежанците и мигрантите довели в града със себе си.




Да, те били други хора от непозната за нас култура. Но Харманли бил типичното малко градче (пак като селото – застаряващо население, липса на работни места, чувството, че оня, истинският живот, е някъде другаде). Когато центърът отворил врати, хората не знаели какво ще се случи. Били слушали какво ли не за "натрапниците". Страхували се. И, да, често в тях се промъквало дискомфортното усещане, че живеят в чужда страна – разминавали се със забулени жени, млади брадати мъже. На всичко отгоре те се движели винаги на групички, кой знаело какво могли да ти направят, особено вечер, като се стъмни.


Само че в течение на разговора със събеседника ние се съгласихме, че и българите в чужбина често се движат на групички: това е естествена защитна реакция спрямо чуждата среда, която сплотява представителите на дадена общност. А проблеми имало съвсем малко и били банални – някакъв арабин изревнувал някаква проститутка и се стигнало до физическа саморазправа, че и нож бил изваден. Медиите, естествено, раздухали до немай-къде скандала. От друга страна, градът живнал.


Чужденците имали нужда от всичко –
тенджери, тигани, легени, ножове, метли, дрехи и пр.
Така че търговията в града потръгнала


Сега, когато бежанците били толкова малко, тяхната липса осезаемо се усещала и продавачите бленували те да се върнат, за да печелят както през лятото.


Но по-забележителното в неговия разказ бяха наблюденията относно жителите на Харманли.


По неговите думи (за които също не мога да кажа, че са 100% достоверни)


едва ли не половината град сега се занимавал с каналджийство


Както си седим в кафенето, той ни посочва например лъскаво ауди и казва, че колата е на замогнал се благодарение на каналджийството. Но скоро щял да продава колата, защото, изглежда, не бил спестил пари, а работата позатихнала през зимата. И какво да се прави, братче, живот! Ту има, ту няма. Нали така? А иначе всички дерели бежанците.


Събеседникът ни твърдеше, че той лично не е такъв човек. По-скоро се възползваше от това да го наемат да им свърши някоя и друга работа. Но иначе какви истории ни разказа само! Как някои каналджии ги прекарват през границата и после просто ги изоставят. Нали са си взели парите. Имало едно село, където тъкмо преди няколко дни открили група бежанци в изоставена къща. Митничарите също бая се облажвали от тази чудна работа. Преди години ударно сменили старите кадри в системата и сега повечето били съвсем млади. А пък една жена много съдействала на бежанците с документите. Защото нали хората не знаят езика и имат нужда някой да ги разведе из държавните институции. Да им превежда. Да им обясни. Е, за документи, които не стрували повече от 20 лв., милата женица им взимала 150-200 лв. Но пък се раздавала, нали? А после нещо й скимнало (събеседникът недвусмислено намекна, че й били платили) и организирала протест срещу тези, на които досега помагала по този "хуманен" начин.


Преспахме в някакъв хотел, където оставихме нашия кюрд да чете поредната книга на таблета си, а ние отидохме да вечеряме в едно от заведенията, които ни препоръчаха. Докато ядяхме вкусната храна, забелязахме, че на съседната маса седят двама млади мъже. Те не одобряваха кой знае колко присъствието на бежанците, но и твърдяха, че в Харманли се е установил някакъв ред и съществуването между българите и чужденците е в общи линии мирно и спокойно. Въпреки това единият гордо сподели как на колата си има стикер, че не иска бежанци в границите на държавата.


Чужденци били все пак, натрапници, врагове


В общи линии така завърши първото ни посещение в Харманли и на следващия ден в адски студения последен ден от 2015 г. ние се качихме на колата и отпрашихме обратно, като по пътя минахме покрай лагера от затворен тип в Любимец. Знаехме, че никога няма да ни пуснат вътре. Лагерите от отворен тип са под юрисдикцията на Агенцията за бежанците, а тези от затворен са в обятията на МВР.


За един такъв лагер от затворен тип, но не този в Любимец, по време на кръглата маса бяхме чули апокалиптичен разказ от арабски лекар, който от 90-те живее в България. Човекът говореше приличен български и като чу, че ще правим представление за бежанците, избухна като вулкан, който е къкрил с години и е чакал да настъпи подходящият момент, за да опръска всичко с лавата на думите си.


Той работел известно време като доброволец в лагер от затворен тип. Защото здравната ни система била много сбъркана и трябвало някой безвъзмездно да лекува бежанците. Накратко този човек ни описа стряскащата картина на хора, които спят по 20-30 души в стая, в която биха спали 5-6 в нормални условия. А в случая – те спали направо върху земята, често дори без дюшеци. Той много се притесняваше от идващата зима, защото много от стъклата на прозорците в лагера липсвали. А за да отидат хората да си измия зъбите или ръцете, трябвало да прегазят през студена вода. Просто такива били условията там, където той полагал доброволческия си лекарски труд. Твърдеше, че това трябва да се документира. Да се види от хората. И казваше какви глупаци сме, защото в потоците от бежанци и мигранти имало много хора с професии, а ние вместо да се възползваме от тях, се чудим как да ги разкараме.


С каквито и местни хора да се срещахме ние неизменно ги питахме дали са чували за режисьора Иван Добчев, който е родом от Харманли. Ами никой не беше и чувал за него. Този път, тъй като имахме възможност, се разделихме на две групи. Обходихме отново местата, които вече познавахме – дюнерджийницата, кафенето до нея, за да регистрираме присъствието си.


Най-интересна беше срещата ни с бежанец иракчанин, който беше един от най-отворените към света хора, с които съм се срещал. А съм работил шест години като барман, не е като да не съм се срещал с хора. Иракчанинът беше по-нисък от мен, изключително здрав физически. Открихме го около бежански център и той се съгласи да ни помогне: да ни даде интервю и да ни свърже с други. Направихме си среща до дюнерджийницата и скоро се появи.


Той открай време се занимавал с източни бойни изкуства. Грижел се за тялото си. Живял в Багдад, а в един момент активно преподавал фитнес. В друг интересен момент от развитието му го взели да играе в театрална постановка. Избягал от Ирак, защото много хора го свързвали с американците и постепенно положението за него ставало все по-опасно.


Беше казал, че са убили дъщеричката му пред очите му,
но не повдигнахме тази тема


Имаше жена и няколко деца, които сега бяха в Турция и чакаха той да успее да се уреди, за да дойдат при него. От Турция избягал, когато съседът му казал, че брадати араби разпитвали за него. Ужасил се, че това са хора на "Ислямска държава", и по най-бързия начин си събрал нещата и се преместил. А като решил да се измъкне от Багдад, обявил всичко, което не могъл да носи за продан: къщата, телевизора, обзавеждането. На много по-ниска цена, отколкото можел да вземе, защото бързал.


Той ни срещна с друг иракчанин, чудесен певец (изпя ни песен до една бензиностанция в Харманли), който приютил в даден момент свои познати християни, скрил ги, но го усетили, убили цялото му семейство, само той останал жив. По време на физическия сблъсък той самият убил човек на "Ислямска държава", вкарали го в затвора, но една непозната жена, на чиито съпруг той бил помогнал, успяла да го измъкне оттам и да му помогне да избяга. Сега бил в България от повече от две години. При него проблемът бил, че най-вероятно никога няма да му дадат статут на бежанец. Все пак бил убил.


След редица срещи, между които и две-три с нашите харманлийски приятели, с които се бяхме запознали по-рано, стана време да тръгваме. Бяхме събрали повече истории, отколкото могат да бъдат разказани в този и без това може би вече прекалено дълъг текст. А нашият нов приятел иракчанин ни беше разказал за опитите си да работи в харманлийска фабрика, където открил по какъв начин работниците в редица български малки градчета биват експлоатирани – заплатата била смешно ниска, дори не му стигала да се храни по начина, по който се хранил по принцип. Накрая се отказал. Всъщност той ни беше попитал дали можем да го закараме до София, защото в Харманли вече бил прекарал доста време и не виждал бъдещето си там.


Щеше му се да се опита да си намери работа в големия град


Жената и децата страшно му липсваха и колкото и да беше позитивен, имаше мигове, в които тази негова тъга излизаше наяве. Ставаше му криво. Ядеше го отвътре. Но нямаше какво да направи, освен да не се оплаква и да търси възможности за реализация.


Четете утре трета част от разказите на Иван Димитров.


Всичко, което трябва да знаете за:
Избори 2022


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK