Понякога отказът на орден е най-големият орден

Честно казано, изпитваме основателни съмнения дали "главният мултак на републиката" за 1996 г. мисли, преди да се изказва. Спорен и въпросът дали той мисли, след като се изказва. Както и това дали мисли изобщо? Но да оставим въпросите.

Поводът за този текст, естествено, е отказът на Стефан Цанев да получи ордена "Златен век" за осемдесетгодишния си юбилей. Авторът на постановките "Процесът срещу богомилите" и "Духът на поета", с които на 10 и 11 януари се отбелязва годишнината му, отказва да приеме най-високото отличие на Министерството на културата с аргумента, че през ноември то бе връчено на последния шеф на Шести отдел в Шесто управление на бившата Държавна сигурност Димитър Иванов, по прякор Гестапото. В писмото си до министъра на културата Цанев пише, че за него въпросното награждаване "означава официално оневиняване на тази репресивна институция и същевременно е подигравка с паметта и страданията на нейните жертви".

Отговорът на Вежди Рашидов не закъсня. Той е в неговия типичен безпардонен стил, като в същото време е белязан от усещането за потупване по рамото, за снизходителност, за отраканост. За това, че въпреки всичко сме наши хора и не бива така рязко да се изказваме. В неговото писмо се прокрадва усещането, с което неотдавна беше белязан и скандалът на същия министър без култура с водещия Георги Ангелов, че

журналистите в държавните медии и хората на културата трябва да са във възторг от всеки акт на подаяние от страна на Министерството на културата

Сякаш на въпросното министерство не му е работата да се грижи за артистите. Сякаш то не би трябвало да защитава интересите им, вместо наперено да раздава подаяния, за които след това да изисква всеотдайна и безкритична преданост. Но нека направим разбор на въпросното писмо.

Първо, дразни обръщението. Стефан Цанев се обръща към Вежди Рашидов с фразите "До министъра в оставка", "г-н Вежди Рашидов" и "г-н министър". А как започва писмото на министъра? Писмото на същия този "човек на културата" започва със свойското и напълно нетактично за случая: "Скъпи Стефане". Докато Стефан Цанев се обръща към министъра на културата, Вежди Рашидов се обръща към приятеля, колегата, без да си даде сметка, че това е неуместно. Защото Стефан Цанев не се обръща към скулптора, с когото са се виждали нееднократно. Но както и да е След това

Вежди Рашидов си позволява да говори за "вътрешни терзания",
които изпитвал поетът

като с въпросното словосъчетание си служи с най-голямото клише, че поетът не спира да се "терзае", да се раздира в душевни драми и т.н.

След това (много учудващо) Рашидов заявява, че не разбира отказа, защото той не бил подписал още отличието. Човекът, станал известен с това, че на 29 ноември 2001 г. заедно с Емил Додов се сбива с полицай, след като колата (на Рашидов) е била неправилно паркирана. Същият този човек, чиито вандалски акт по отношение на полицая (с разбит нос) е бил заснет от телевизия "Евроком" и охранителни камери, и който (съвсем естествено, понеже добре знаем, че нямаме никакви проблеми със съдебната система) е бил оправдан на 5 април 2002 г. с мотива, че престъпленията му (колко типично!) не са били извършени. Същият този човек естествено забравя, че информацията за предстоящото награждаване е публикувана на сайта на Министерството на културата. На всичкото отгоре Рашидов си позволява да държи тон на снизхождение, като в същото време нарича Стефан Цанев "скъпи приятелю".

Внимание! Тук следва най-култовият момент от писмото на Рашидов. Той напомня на Стефан Цанев, че "в близкото минало подписах една награда, и то с голямо удоволствие – лично мой избор бе ти да бъдеш награден с Националната награда "Христо Г. Данов", заедно с парични средства. Ти я прие с радост и с охота, а аз бях щастлив, защото знаех, че я заслужаваш". Това е изказване в така любимия на политиците ни

стил "не хапи ръката, която те храни"

Създава се впечатлението, че даването на награда е благороден жест, висша проява на милост спрямо писателя или артиста.

© Надежда Чипева, Капитал

Сякаш не Министерството на културата съществува, защото има хора на културата, а хората на културата съществуват, защото го има това невероятно чудо на чудесата: Министерството на културата. Което е толкова щедро, че и награди дава. И си позволява да тупа хората на изкуството и културата по главите, все едно те са кученца, които трябва да махат с опашки и да се радват, че си имат стопанин. Само дето стопаните на Министерството на културата би следвало да са именно хората на изкуството. Но както и да е Това Вежди Рашидов никога не би могъл да го разбере.

Следва акт, който не бихме могли да обрисуваме цветисто. Прекалено нагъл и циничен е. Но Рашидов защитава връчването на ордена на Димитър Иванов (Гестапото). Той бил предложен от музеи и университети. Рашидов дори бил готов да направи доста голям списък на доносниците на Държавна сигурност, които са взимали награди в годините на "новата ни демокрация". И наистина, защо Вежди Рашидов не направи подобен списък? Да, него най-вероятно би го домързяло, но подобен списък би ни спестил търсенето и би бил аргумент и други хора да отказват награди на Министерството на културата. Но както и да е.

След това Рашидов си позволява да се самообяви за мъченик, за репресиран. Но какъвто и да е бил тогава, това е останало в миналото. За съжаление обаче няма как да оставим в миналото това, че той е мултак. Защото човек стане ли мултак, винаги си остава такъв. Мултакът не е титла. Не е някакво определение. Мултак е душевна категория.

Жалко, много жалко, че няма как да поискаме оставка
на министър в оставка

Защото случаят отново си плаче за това. Но и Рашидов най-вероятно ще остане в съвременната ни история като министъра на културата, на когото най-често е искана оставка. От неговото писмо за пореден път се убеждаваме в неговото дълбоко неразбиране на това какво би трябвало да е Министерството на културата, как би трябвало да функционира това министерство и по какъв начин би трябвало да се осъществява диалогът между хората на културата и министъра на културата.

Дай Боже, следващият министър на културата да има поне елементарна култура, както и да има визия за работата си. Би било добре също, ако той е способен да води диалог, да слуша, да премисля думите си, преди да ги изказва. Също така би било добре, ако следващият министър на културата не смята, че най-важните хора на културата са неговите приятели и познати, но това е една друга тема, която е прекалено дълга и горчива.

Всъщност с оглед на министерстването на Вежди Рашидов всеки министър на културата след него би бил по-добър. От друга страна, вече сме изпадали в положение, в което сме си казвали това. И е идвало и по-лошо. Така че ни остава само да стискаме палци. И да адмирираме Стефан Цанев. От днес нататък той може да закачи на гърдите си своя отказ и да го носи гордо. Понякога отказът на орден е най-големият орден, а липсата на награда е най-голямата награда.

Колкото до социалистическия бекграунд на Стефан Цанев, който е безгрешен, да хвърли първия камък.