Перспективата за реален световен кошмар

Доналд Тръмп в първите си минути в Овалния кабинет

© Reuters

Доналд Тръмп в първите си минути в Овалния кабинет



Оказахме се, внезапно, в края на цяла историческа епоха. Такива времена са винаги крайно опасни, тъй като обикновено се напълват с насилие, войни, глад и преждевременната смърт на много милиони обикновени хора. Отдавна – много отдавна – не е било толкова опасно.


Америка и Британия се оттеглят от света. Тръмп го каза ясно: "Америка – на първо място... няма вече да пазим чужди граници... НАТО е отживелица..." На каквито и противодействия да се натъкне вътре в страната, сигналът е ясен: "махаме се". За разлика от него, Тереза Мей продължава да е в плен на илюзията, че с Брекзита си англичаните не се оттеглят от света, а напускат малкия свят на ЕС, за да станат център на големия свят отвън. Това, разбира се, е самозаблуда. И англичаните се махат от света.


Оттеглянето на американците и англичаните е много, много лошо нещо,
защото в света внезапно се получава вакуум




И то не какъв да е вакуум, а такъв, който носи реална опасност за реда и за мира. Защото светът, в който живеем – и от който американците и англичаните си тръгват – е светът, създаден от Америка и Британия. Те направиха така, че да има международно право, права на човека, благополучие, развитие, справедливост и – мир, както по улиците на отделните страни, така и между тях. С оттеглянето си, авторите на този свят го изоставят пред лицето на хора, които имат съвсем други ценности, цели и намерения.


Да си припомним. През пролетта на 1940 година, Англия се оказва сама срещу диктаторите, подчинили Европа – Хитлер, Сталин, Мусолини, Франко, Салазар; както и срещу надигащата се агресия на Япония в Азия. В този момент Чърчил обявява на света какво възнамерява да прави Англия: да не преговаря за мир с никой от тях. А напротив – да воюва до пълна победа.


Защото "без победа няма оцеляване"


Оцеляване на кое, обаче? Не на Англия, нито на нейната (така или инак обречена) империя. Чърчил уведомява света, че неговата страна ще се бори за оцеляването на демокрацията и на цивилизования начин на живот – навсякъде по света.


Американците, убедени, че океаните ще ги запазят от световния пожар, си правят оглушки, докато Чърчил не изработва техния президент Рузвелт да подпише през август 1941 година "Атлантическата харта". В тази Харта са описани основите на света, който трябва да се роди след победата във войната – светът, в който живеем. Към Хартата бързо се присъединяват руснаците (вече нападнати от Хитлер и така минали откъм "атлантическата" страна на барикадата), както и правителствата в изгнание на окупираните европейски държави.


Така около англо-американския текст още в края на 1941 година се обединяват онези страни, които след войната ще конструират нашия свят, с неговите основни носещи конструкции: ООН, НАТО, ЕС, както и Хартата за правата на човека, която в крайна сметка успя да победи и последните диктатури – комунистическите.


След войната идва американският План Маршал, възстановил Европа върху основите на демокрацията, развитието и справедливото разпределение. По-късно американците ще създадат различните регионални съюзи, поддържащи мира и противодействащи на диктаторите в Азия и Океания. Всичко това се основава върху англо-американската Атлантическа харта, като развива принципите и целите, заложени в нея.


А когато дипломацията и международното право се оказват недостатъчни, американската и английската армии влизат на терен, за да отстояват принципите на Хартата – американците в Югоизточна Азия (и не само), англичаните – в Южна-Централна Азия (и не само). Това са и двете най-боеспособни армии, "подпиращи" мирния световен ред, в който израснаха поколения.


С оттеглянето на Америка и Британия от световния ред си тръгват и двете армии, които са били неговият въоръжен бранител.


Какво остава?


Остава реалната перспектива за реален световен кошмар. Враговете на мирния световен ред – новите диктатори (и кандидатите за такива) – ще се опитат да направят същото, което преди поколения правиха старите диктатори: да разрушат мира, реда и справедливостта. Всички те чуха например как Тръмп отказва да пази чужди граници. Въпрос на време е да започват да се пробват – чии точно граници американците вече няма да пазят? На Латвия? На Молдова? На Украйна? На Косово? На Южна Корея? Какво би попречило на китайците да увеличат натиска върху японците в Южнокитайско море? Илинаправо някоя нощ да си "приберат" отцепилия се Тайван? С потъването на Британия зад хоризонта, кое би попречило на същите тези китайци да прекратят специалния (почти-демократичен) статут на Хонг Конг, за да го превърнат в редова провинция на комунистическата си империя?


Какви карти рисуват в момента аятоласите в Иран? А Ердоган, на една ръка разстояние от това да се превърне в пожизнен диктатор на Турция – докога ще държи Кърждали "в сърцето" си? И кога ще започне да рисува карти?


Светът, в който войната не е правило, а е изключение; в който хората не очакват да бъдат "изчезвани" от тайните служби посред нощ; в който всеки гражданин може да съди държавата си (дори – в чужбина), ако тя го тормози – този свят не беше само направен от англичаните и американците, а после оставен на самотек. Къде видимо, къде – невидимо, до вчера този свят беше и крепен от тях.


Сега ги няма. Светът ще трябва да се оправя сам.


И НАТО, и ЕС ще трябва да намерят начините да продължат напред,
без да напускат принципите на Атлантическата харта,
макар нейните автори да се оттеглят в пустошта


Върху европейските лидери се стоварва чудовищна по размерите си историческа отговорност, невиждана от поколения. Ще се справят ли? Ще се окажат ли достойни за изпитанието – или ще оставят нещата на самотек, т.е. в ръцете на своите врагове? Които с удоволствие ще върнат нещата там, където си бяха преди Атлантическата харта: войната да е правило, както между държавите, така и вътре в тях; властта да мачка, депортира и затваря гражданите си; и всеки, преди да каже нещо, да пита "А позволено ли е?". Вместо мир и спорове по развитието – насилие и внезапна, затова пък всеобща бедност.


Това е онова, с което ще трябва да се занимава както новоизбраният президент Радев, така и бъдешото българско правителство. Този път няма как "да се снишим, другари, докато премине бурята".


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK