Михаил Неделчев: Докато не разсекретим досиетата, случаи като този с "Власт и съпротива" ще продължават

© Юлия Лазарова

"Дневник" потърси литературния критик и историк Михаил Неделчев за коментар по случая с Илия Троянов и българския превод на романа му за "Държавна сигурност" "Власт и съпротива". Преди седмица писателят публикува във в. "Франкфуртер алгемайне цайтунг" есе, с което обвини българския си преводач в принадлежност към структурите на ДС. Авторът допусна, че Любомир Илиев - един от най-уважаваните преводачи от немски език - умишлено е пропуснал и променил пасажи от неговия текст.

Случаят предизвика разнопосочни реакции. Каква е вашата позиция?

- Случаят е плод на недостатъчността и несъвършенството на закона, с който се разсекретиха документите на Държавна сигурност. Ако се бяха разсекретили всички, нямаше да има такъв случай.

Какво се случва сега: Пламен Дойнов, който последователно проучва архивите, е достигнал до имената на хора, известни преводачи, литератори. Част от тях не са разсекретени. Съществуват документи за тях, но законът забранява тази информация, която не е секретна и до която има достъп, да бъде обявена. Затова Пламен Дойнов написа "Балът на тираните". В нея има шест стихотворения, посветени на такива случаи.

Когато се вгледаме в шестимата така наречени агенти, се вижда, че те са имали досег със западноевропейската култура.Това е обезпокоително. Това беше много наблюдавана зона, комунистическата власт имаше параноя от контактите със Западния свят. Така че хората, които са се занимавали, са били в риск ДС да прояви особено внимание към тях – или чрез насилие, или чрез съблазън.

Аз лично до 1989 г. не съм пътувал на Запад. Но бях клиент на ДС от края 60-те години. Има две дела за оперативно наблюдение, първото, до 1975 г., е над 1200 страници. Второто, което ми казаха, че е унищожено, би трябвало да съдържа евентуалните донесения на хора от близкия кръг.

Много се надявам, че Илиев не е донасял за нас, които стояхме с години на едни същи маси в кафенето на преводачите. Любомир Илиев е отличен, блестящ преводач, може би най-добрият от по-новото поколение.

Всичко това поражда травматични спомени, усещания. Любимир Илиев донасял ли е за мен или не? Искам да знам. Ако са го карали да пише за германските си контакти, за мен това ще бъде до голяма степен обяснимо. Но ако има за нашата среда... това е съвсем различно. За да няма идиотски конфликти, недоиказаности, трябва до целия масив от текстове да има свободен достъп. Да бъдат разсекретени имената на всички, но да им се даде възможност да разкажат какво се е случило.

Мнозина имаха тази възможност, но никой не се възползва.

- Имаше единични случаи. Мълчат, защото това е една срамна тайна. Дори ако са били насилвани. Дори за мен не е приятно да си спомням, макар че съм бил от следените.

Искам обаче тук да добавя нещо: самата реакция на Илия Троянов ми се струва параноична. Да твърдиш, че заради такава свързаност, ако я има, Любомир Илиев си е позволил такива промени в текста, е параноично.

Аз се съмнявам в начина, по който Илия Троянов подготвя фактологичната основа на своите книги. В книгата му "Кучешки времена. Революцията менте - 1989 г." са окарикатурени всички дейци на СДС, включително нашата Радикалдемократическа партия. Въпросът е, че информаторите в нея са маргинални лица. Добре, тези гласове могат да бъдат чути. Но когато пишеш такава книга, трябва да имаш имаш още поне 10 гласа, да погледнеш в цялост.

Илия Троянов е значим писател, но не съм съгласен с позицията "в тая страна така се случва". Ако Троянов е с такова усещане за морална чистота, защо не е реагирал, при положение, че преводачът на един от предишните му романи бе разсекретен две години преди това като сътрудник на ДС? (Бел. ред: Илия Троянов отвърна, че не е знаел.)

Ако обвиненията към Любомир Илиев в принадлежност са верни, смятате ли, че е трябвало да си направи самоотвод - да не превежда книга за Държавна сигурност?

- Ако - да. Всеки който знае за себе си такава тайна, би трябвало да откаже. Перверзно е точно това, че темата е Държавна сигурност.

Хипотезата ражда нов сюжет около книгата.

- Да, книгата обрасва с един нов сюжет. Тъпото е, че хората няма да я прочетат сериозно. За такъв тип книги има две реакции – или възхвала, или пълно отричане.

Може ли талантът да бъде смекчаващо вината обстоятелство за принадлежност към службите?

- О, да. Хората са различни и провокират различни нива на респект. Респектът ми към Любомир Илиев продължава да бъде голям, докато не знам точно какво се съдържа в тези документи. Сега имам едно амбивалентно отношение, провокирано от липсата на информация.

Според мен Илия Троянов, който вече е въвлечен в този сюжет, трябва да измине пътя на Пламен Дойнов, да прочете архивите и тогава да състави своето мнение. Естествено и Илиев, когато се върне в България, трябва да види какво има в архива.

Донякъде би трябвало да знае.

- Понякога хората не знаят какво са им приписали. Познавам такива случаи - цял списък с хора, които бяха обявени по едни или други причини, но знам, че не са доносничили за другарите си.

Как оценявате постъпката на Пламен Дойнов?

- Проблемен акт. Но го приветствам. Това е път към отварянето на тази завеса на мълчанието, на укриването на тайни. Докато има тайни, ще с случва това. Ще продължаваме да бъдем манипулирани. Всеки който иска, може да прочете какви отвратителни неща са написани за мен.

Вие питали ли сте познатите си дали, какво и защо са донасяли?

- Не. За единият от "Бала на тираните" съм сигурен, че е действал много внимателно, дори ако е бил принуден да пише.

Имат ли морално задължение тези хора да се обърнат към вас, да потърсят прошка, да дадат обяснение? А пред обществото? Това посочва в есето си Илия Троянов - липсата на опит за разкаяние, мълчанието на всички разкрити. Този обществен разговор потъва.

- Потъва, той е прав. Но как да признаеш, когато в една още травмирана среда като нашата това означава да се обречеш на остракизъм. Какво се случи с Богдан Богданов? Аз бях единственият, който го защити - по много причини, включително дългогодишното ни приятелство. Имаше дебат в Червената къща. Той не дойде, но аз бях дискутант. Не ми благодари. Веднъж ми каза с пет изречения защо това се е случило. После близкият ми приятел Александър Кьосев ми каза: това бе едно от най-големите ти падения.

Дори един Богдан Богданов, с такова високо осъществяване в толкова сфери, бе подложен на остракизъм, изчезна за дълго от публичния живот.

Изглежда трудно защитимо, че талантливите хора трябва да съдим различно. Излиза, че ако г-н Илиев не пожелае да защити името си, това би било приемливо.

- Не е приемливо. Ще останем с двусмислено, неизяснено отношение към него. Искам да знам с кого съм бил на една маса. Искам да знам писал ли е за големия поет Николай Кънчев, с когото сме били стотици пъти заедно и са са говорили какви ли не неща, включително против властта.

Един от първите текстове след 1989 г. беше на агент Димитър, публикуван във в. "Репортер 7". Кеворк Кеворкян. Беше текст за четиримата критици структуралисти – Огнян Сапарев, Енчо Мутафов, Светлозар Игов и Михаил Неделчев. Беше автентичен – нямаше как да бъде съчинен през 90-те. При внимателен прочит се вижда, че той не е искал да навреди на никого от нас. Беше написан много внимателно, мислен текст. Разказваше очевидни неща. Нямаше нито едно изречение, което може да свърши работа на ДС.

Докато има други случаи - текстове, писани за ДС от големи писатели в качеството на експерти, които дават характеристики на колеги. В моето дело има такъв текст от Драгомир Асенов – в качеството му на секретар на Съюза на българските писатели, не на агент. Написано е следното: Свeтлозар Игов е гениален, а Михаил Неделчев е хитър. Игов е от наше семейство, Неделчев – от буржоазно. Игов е експулсивен, Неделчев е прикрит. Тоест - аз давам лоши идеи на Светлозар Игов.

Александър Кьосев предложи скала за вината на сътрудници на ДС - имате ли подобна скала кое доколко е оправдано?

- От моя гледна нищо не е оправдано. Въпреки че почти ежедневно общувах с петима от ДС. Единият, Петко Михов, висеше постоянно с нас и понякога ни предупреждаваше, че се готви акция.

След 1989 г. на един дебат в Народното събрание разказах това. Тогава посочих Александър Лилов като главно ченге. Защото през 70-те той изнася доклад за борбата с идеологическата диверсия, в следствие на който се създава VI управление на ДС. Къде да виниш Петко Михов, когато Лилов е като Химлер, върховен поръчител? Покрай ДС забравяме, че основната вина е на комунистическите вождове.

Между другото след речта ми в парламента Петко Михов го върнаха в МВР.

Кой трябва да прочете - явно и да анализира литературно, тези огромни количества документи, да ги сравнява спрямо биографични детайли, които често не са ни известни? Излиза, че вината е неизмерима.

- Много е сложно. Дори аз, който към литератор, съм проявил леност и още не съм направил една малка книжка по първото си дело. Писал съм само за отделни текстове.

Много е трудно да се обхване тази действителност - огромни текстове, в които има колосални глупости. А и много хора отказват ги да поискат от архива. Не искат да знаят.

Тогава защо не затворим страницата и да забравим?

- Не можем. Тя е горяща. Непрекъснато се пораждат такива срамни сюжети. Непрекъснато сме застрашени от самообвинения, от травми и задълбочаване на взаимните подозрения. Затова всички документи трябва да бъдат разсекретени, този разговор не бива да спира.

Има ли книги по темата, които трябва да се прочетат?

- "Следеният човек" на Веселин Бранев. Макар че и там има недоизказани неща - тези момчета са били привилигировани, за да могат да пътуват. Това някак си е подсказано, но недостатъчно.