Разобличаване на конспирацията - откъс от новата книга на Ивайло Дичев

Този текст е от новата книга на проф. Ивайло Дичев "Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология", публикувана от Университетското издателство "Св. Климент Охридски". Откъсът е от главата "Митът за конспирацията и ритуалът на прозрачността". "Дневник" ще публикува и "Прозрачността като легитимация" - откъс от същата глава

Разобличаване на конспирацията

Чуждите конспиративни теории, разбира се, будят насмешка. Възприемаме ги като своеобразен жанр на популярната култура - градските легенди, верижните писма, правителствените тайни, съветите за предпазване от неподозирани беди. Нали сте чували, че ваксините предизвикват аутизъм; че белият сос на дюнерите се приготвя със сперма; че певецът Принс бил убит в чест на 90-ия рожден ден на английската кралица, защото бил на път да разкрие тайната на химическите следи в небето? Защо вярваме в тези истории, защо ги препращаме? Просто естетическата форма (чудодейните обрати, необяснимите съвпадения, невероятните логически вериги...) има това свойство да живее собствен живот, преразказваме ги, защото са интересни. Отделно - комерсиалната експлоатация, например от сайтове като bradva.bg (с вариант sekirabg.com), от YouTube канали на самозвани професори, от предавания за "духовност" в традиционните медии.

Най-интересни са конспиративните обяснения на света, в които има усилие за рационално обяснение на ставащото. Ако небивалиците от жълтите медии напомнят приказките, които разказваме на по-малки от нас, те по-скоро играят ролята на мита в решаване на когнитивните дисонанси, пред които се изправя съвременният човек. Пред теб са две познати неща, които по никакъв начин не могат да се съвместят - впрягаш логическите си способности и измисляш такава верига, която води от едното до другото през трето, четвърто и пето. Всъщност това прилича на демистификация: смелият интерпретатор отхвърля официалните обяснения и доказва, че не се хваща на привидности. Да го наречем интерпретативен реванш на модерния човек, обиден, че демокрацията не му дава онова, което е обещала.

Конспиративните обяснения вероятно водят началото си от монотеистичното централизиране на злото в ръцете на Сатаната. Евреите държат печално първенство като негови въплъщения: те приличат на модерни хора, неразличими от всички нас, но заедно с това са свързани по някакъв едновременно древен и таен начин, отвъд рамките на държавната територия, която обвързват другите народи - една независимост, въплътена във фигурата на Скитника евреин. Фалшификацията на т.нар. "Протоколи на ционските мъдреци", които уж излагат тайния еврейски заговор за завладяване на света, е една от най-успешните конспиративни теории на Новото време. Фабрикувани с участието на руската царска тайна полиция в края на XIX в. за легитимиране на удара върху либералните идеи, те всъщност черпят вдъхновение от един по-ранен френски текст, разобличаващ конспирациите на йезуитите, както слухове, пропагандирани от католическата църква, за заговора на други свободомислещи люде - масоните. Основната фигура в текста е късото съединение на противоположностите: либерализмът и всеобщото избирателно право водят "всъщност" към диктатура на юдейския цар, безбожието - към юдейската вяра, свободата на печата - към най-строга тайна цензура. Тази вътрешна противоречивост позволява еврейската конспирация да се привиди въплътена едновременно в болшевишката революция и в едрия "безроден" капитал, в древните религиозни практики и в либералните идеи, в изпълненото с плъхове и зарази варшавско гето и в богатството на пръснатото по света семейство Ротшилд. В определени моменти към него се добавят еротични елементи, както е например в изследвания от Едгар Морен "орлеански слух" от 60-те години на XX в., според който в еврейските магазини подмамвали клиентките си в мазетата, упоявали ги, за да ги принуждават да проституират. Нека добавя, че за Фройд параноичните фантазии говорят за свърхценностно преживяване и често имат хомосексуален произход.

Изстъпленията на Хитлер, а също и на късния Сталин, открил конспирация на еврейските лекари отровители, очевидно граничат с психичното отклонение и заедно с това заразяват милиони хора, та чак до днес. След проблематичното за арабите създаване на Израел върху палестинска земя (1948) християнските конспиративни антисемитски теории бяха преинтерпретирани в ислямски ключ; своеобразната им кулминация беше идеята за това, че терористичните удари от 11.09.2001 г. са всъщност дело на евреите, които по този начин искат да навредят на враговете си - мюсюлманите. Както всеки фолклор подобни идеи се движат свободно из глобалния свят, адаптират се локално. Ето как издателство "Обектив" представя книгата на Волен Сидеров "Бумерангът на злото" (2002):

Дали историята е това, което сме учили в учебнците? (...) Защо в учебниците не учехме, че болшевизмът е наложен от една еврейска клика (...) Защо не знаем, че едни и същи финансови магнати от Уолстрийт финансираха Троцки и Хитлер? Не беше ли 11.09.2001 г. акт, извършен от свръхелита за пренареждане на света?

Конспиративната теория вълнува не само защото някакви сили ни вредят. Става дума за нещо още по-лошо: ако бъдем достатъчно бдителни с наивността си, ние самите ставаме съучастници на злото. Истината могат да видят само отделни, крайно подозрителни индивиди, но и в тях не можем да сме съвсем сигурни - в момента, в който добият плът и име, те автоматично стават подозрителни.

В този смисъл сюжетът съдържа един елемент на сладостна безпомощност: каквото и да правим, няма да успеем да се спасим от заговора, можем обаче да мразим, да страдаме, да се чувстваме чужди на ставащото.

Високите образци на жанра като "Процесът" на Кафка или "1984" на Оруел ни дават идея за това откъде черпи силата си параноичното светоусещане: анонимно, усложняващо се общество, което все по-трудно разбирамо. Знам обаче със сигурност, че всичко е много по-лошо, отколкото изглежда, и това спасява достойнството ми. Можем да се върнем и до "Петото размишление" на Декарт, смятано за начало на модерната философия: няма как да разбера дали зъл демон не мами сетивата ни, единственото, което ми дава увереност, че съществувам независимо от него, е, че му се противопоставям - съмнявам се, ergo sum.

Има ли нещо, което днес да не сме подложили на съмнение? Колкото повече отричат съществуването на летящи чинии, толкова повече сме сигурни, че нещо се крие от нас; колкото повече се тупат в гърдите американците, че уж били кацнали на Луната, толкова по-ясно ни е, че цялата работа е режисьорска постановка, най-вероятно младежка работа на гениалния Спилбърг. Дигиталният обрат ускорява движението от слух към медия и от медия към слух, добавя визуални анализи и доказателства като снимки на извънземни или веещ се на Луната (където няма атмосфера) американски флаг. Мрежата е изтрила бариерите между публично и частно, овластила е частния човек и е подкопала авторитета на институциите: тя е реванш на фолклора в ерата на свръхспециализираната наука.

Няма политическо събитие в България, за което да не е имало конспиративно обяснение. През 90-те първенство държи теорията, че комунистите сами са съборили режима си, за да ни заробят икономически. В някои версии става дума за договорка между Горбачов и Буш-старши на срещата в Малта, другаде просто между Луканов и Желев. Интерпретациите имат нужда от своя понятиен инструментариум и в случая централна е думата "сценарий": от едната страна, преходът се представя като сценарий за разрушаване на хубавия социалистически лагер от американците (подпомогнати от Горбачов), от другата - преходът се проваля именно защото се провежда по сценарий на комунистите (начело с Горбачов). Друг такъв инструмент, с който се разобличаваше сатанинският план за разединение на десните, беше "планът клин", разобличен от Едвин Сугарев в серия публикации от средата на 90-те ("Литературен вестник"). Зли, тъмни сили вбиват клин в редиците на СДС и тъкмо той, а не некадърните и неорганизирани тогавашни лидери, обяснява тъжното развитие на българската демокрация. Подобни интерпретативни нагласи улавяме непрекъснато в изрази като "измислени герои" (не са тези, за които се представят), "кукловоди" (някой отзад дърпа конците), "синьо-червена мъгла" (всичките са от една банда), "задкулисие" (важните неща по определение не виждаме) и т.н.

Един последен образец на конспиративното мислене донесе кризата с бежанците от 2015-2016 г. В тревожното и хаотично движение на хора през границите на Европа, в разделянето на посрещащите на враждебни и гостоприемни, в караницата между евролидерите и национал-популистите демистификаторите веднага откриха план и замисъл. Бежанците са пускани целенасочено, за да разрушат и заробят Европа: според политическата чувствителност на интерпретатора субектът на това действие варира. Според десните това е Асад, подкрепян от Русия, като последната нарочно решила да бомбардира, та да побегнат хората. Според левите злодеят са САЩ, които стратегически са планирали разбишкването на Близкия изток, за да поставят на колене европейския си конкурент. Според националистите пък - без изненада - пуска ни ги Турция, която използва това демографско оръжие за своите неоосманистки цели.

Както знаем от Клод Леви-Строс (1995), митът решава когнитивни дисонанси; той изчерпва енергията си, когато отшуми мъчителното несъответствие, породило появата му. Андрей Райчев (2003) прилага това определение върху посткомунистическата конспиративна митология по следния начин. Очаквали сме, че капитализмът е най-хубавото общество, а сме се озовали в най-лошото, оттук нуждата от мита за злодея комунист, ченге, мафиот - един вид трикстер, който непрекъснато разваля всичко. Нека преведем неговия пример към по-новата политическа ситуация. Канцлерът Меркел - чудесен, ефикасен политик. И изведнъж започва да иска от нас да проявим човещина, да приемем бежанци. Как да примирим това противоречие? Ами вероятно тя не е това, което виждаме, управлява я някой невидим кукловод - Путин, Обама, Сорос, автомобилната индустрия.

Как конспиративното обяснение запазва достойнството на обикновения човек? То ликвидира реалността на видимия свят, доказва чрез логически построения, че зад думите, убежденията, ценностите има нещо друго, много по-лошо - някой плаща, извършва нечовешки експерименти, трови, облъчва. Така манихейците с един замах са отричали видимия свят като дяволско творение, за да се отървават от всичките му унижения и мъки. Схемата действа безотказно, защото всеки, който опита да оспорва конспиративния сюжет, автоматически застава на страната на злото, сиреч губи реалност и престава да е дори опонент, с който изобщо има смисъл да се спори.

Демистифицирането на тайните същности крие логическа уловка: те по определение никога не могат да бъдат хванати в образ. Зад разкрития злодей винаги подозираме друг, по-дълбоко законспириран; зад комуниста е ченгето, зад ченгето - Съветският съюз, зад него - евреите. Ако случайно конспираторите дадат знаци, че са готови за промяна, това е само част от макиавелическия им план. Комунистите забравят за Маркс, започват да трупат капитали, но това съвсем не ни убеждава, че са се променили, тъкмо обратното, прави ги още по комунисти.

Мюсюлманските свещеници отправят фатва срещу убийците на ДАЕШ, но това ги прави още по-подозрителни - аха, осъждате, за да ни заблудите. Откъм тоталното подозрение същността на злодея е непознаваема и недостижима: недоверието няма логическа граница: то може да спре само в един вид умора, спадане на бдителността. Конспиративният мит внушава, че властта е всемогъща, особено когато се пресъздаде със специални ефекти в холивудски филм. Безсилен съм да стигна до твърдо знание, мога обаче да мисля логично. Параноята търси свръхподреденост и ред в един свят, за който обикновените хора знаем, че невинаги и не изцяло влиза в логическите ни конструкции. Жак Лакан я определя като сръхинтерпретативно разстройство: всичко е логично, проблемът е в това, че е прекалено логично, че реалността не успява никъде да прекъсне интерпретативните вериги (Lacan 1932; 1980). Може да се намери връзка между всеки две неща във Вселената, въпросът е колко дълъг път ще трябва да изминем и дали това си заслужава (принципът на схоластическия философ Окам: сред възможните хипотези трябва да избираме тази, която се основава на най-малко предпоставки). Параноичният човек в този смисъл не е по-глупав, а обратно - по-умен е от нас - наивници, които решават да спрат и да се доверят на един или друг факт, на една или друга институция.

Аргументът обикновено е: правдоподобно ли е, логично ли е, в чия полза? Но също така: потриса ли ни достатъчно като разкритие, преобръща ли досегашните ни наивни представи? Защото художествената емоция е функция на обратите - колкото по-мощно е разкритието на това как нещата стоят всъщност, толкова по-дълбоко се запечатва в съзнанието разказът. Просто така е устроена човешката памет. Ето защо най-нелепото, най-немислимото преобръщане изглежда най-правдоподобно: затова ни е подготвила хилядолетната наративна история на човечеството. Мислите, че Джордж Сорос е филантроп, идва тук да ни помага? Точно обратното, мрежата на неговите фондации подготвя изнасянето на българската култура за чужбина. Тодор Живков, най-големият комунист, всъщност е агент на Гешев - удивително, потресаващо. Нямаме време да четем исторически съчинения, които ще докажат или оборят това, убеждава ни вътрешната емоционална правда. Хитлер убивал евреите, питате се защо ли? Ами много ясно, Хитлер всъщност е бил евреин.