За "грешките" в досиетата, или отново за случая с "Власт и съпротива"

За "грешките" в досиетата, или отново за случая с "Власт и съпротива"

© Мартин Дитрих, Личен архив



Диана Иванова е независим журналист, автор на документалния филм "ЧУЙ" за "Радио Свободна Европа" и борбата на ДС срещу радиото, куратор и групов терапевт, който се занимава с психическите последици, нанесени от бившите тайни служби. "Дневник" я потърси за коментар по случая с обвиненията на Илия Троянов към неговия преводач. Акцентите са на редакцията.


Около литературния скандал, предизвикан от есето на Илия Троянов във "Франкфуртур алгемайне цайтунг" на 27 януари, като че ли вече се каза достатъчно. Писателят изрази съмнения, че преводачът му (Любомир Илиев) е агент Георги на ДС – нещо, за което основания му дава стихотворението "Агент Георги превежда "Власт и съпротива" от поетичната книга "Балът на тираните" на Пламен Дойнов.


Има един интересен момент в есето на Троянов – в кореспонденция с него преводачът казва, че едва в този момент научава, че е бил "агент Георги", че подозира клевета и предлага - засега - да оставят темата, докато истината излезе наяве.




Именно тези думи на преводача събуждат у писателя Илия Троянов съмненията, възмущението, подозрението, че преводачът премълчава по типичен начин - като всички агенти – съучастието си с бившите тайни служби, от което се ражда още по-голямото подозрение – че преводачът е преправил текста, изкривил смисъла на важни изречения – тоест – той е "предал" автора.


Тъй като става дума за един от най-блестящите преводачи от немски език – Любомир Илиев – скандалът предизвика веднага обида сред преводаческата гилдия – че Троянов не може да си позволява такива твърдения спрямо такъв професионалист.


Друга част от говорещите призоваха Любомир Илиев да разкрие бил ли е или не агент на ДС. Ако не е бил – да съди Илия Троянов за клевета, ако е бил – въпросът приключва.


Скандалът оставя лош вкус. Може би няма как да е иначе, когато става дума за агентура на ДС


Но именно заради лошия вкус ми се струва важно да кажа няколко неща – защото параноята на Троянов може да бъде разбрана, но показва сериозно непознаване на българския контекст, защото обидата на преводачите ни води в грешна посока и защото въпросът не приключва, а тепърва започва именно ако според документите се окаже, че Илиев наистина е бил агент Георги.


Пред последните години се занимавам със сравнителни анализи между психическите последици, нанесени от тайните служби, в Германия и България. Сблъсквам се често с подозрителност – и от страна на българи, стари емигранти в Германия, и от страна на изследователи. При една среща в Потсдам миналата година писателят Мартин Арендс ми призна, че по телефона решил, че ме пращат българските тайни служби. Това ме шокира, защото ми се случваше за пръв път, но самият Арендс ми обясни с усмивка, че тази параноя и подозрителност са останали в него от живота му в ГДР и че вече е способен да ги анализира и осмисля, както и да се самоиронизира заради това. После доста се забавлявахме. Казах му, че ще разкажа случката, и той даже насърчи това.


Истината е, че България навън е черна дупка по отношение на тоталитарното си минало – затова всякакви фантазии в тази посока са възможни. Истина е също така, че германският опит с отварянето на досиетата е доста различен от българския и изключително важен за нас като българи – и може би именно заради това – често митологизиран от самите нас.


Само няколко факта - след падането на стената


германските политици, точно както българските, искат досиетата да бъдат затворени


и върху миналото да се сложи черта. Това не става, защото избухва гражданското недоволство в ГДР и централите на "Щази" са окупирани – в Берлин, Лайпциг, Ерфурт. Сред личностите, които ясно защитават позицията защо този архив е важен и трябва да бъде поставен под граждански контрол, е пасторът Йоахим Гаук, който ще оглави първата Комисия по досиетата през 1990 година и по-късно ще стане германски президент. Сегашният председател на Комисията по досиетата също е виден правозащитник – Роланд Ян. С две думи – отварянето на досиетата става под граждански натиск, въпреки политиците, и начело на процеса стоят - от началото до днес - ярки обществени личности.

Корицата на книгата "Власт и съпротива"

© Издателство

Корицата на книгата "Власт и съпротива"


Няма да се спирам на дългата история с отваряне и затваряне на досиетата у нас – просто ще се спра на последния факт – председател на комисията от 2006 година е Евтим Костадинов, човек, работил по времето на комунизма в системата на МВР, от когото аз никога не съм чула категорични граждански автентични изявления. Той вероятно е добър председател и администратор, но в случая с досиетата много важни са именно автентичността и гражданската позиция. След малко ще дам няколко примера, за да стане ясно защо това е така.


Илия Троянов, именно защото говори с хора, били част от опозицията срещу комунистическия режим, и твърди, че те и до днес не могат да разберат как нито един агент не проговори и не поиска извинение, би трябвало да знае, че комисията обяви като агенти хора, които за пръв път научаваха това от нея. Тези хора бяха шокирани. Някои млъкнаха още по-тревожно. Хора именно от тази антикомунистическа опозиция.


Ще дам само няколко примера – през октомври 2014 година комисията обявява земеделеца Петко Огойски, малко преди да навърши 80 години, за агент на ДС. Обявяването му е направено, без да е намерена подписана от него декларация, през 1958 година, след негов престой в затвори и лагери, като още 1959 година той е изключен като сътрудник. Животът на Огойски е ярък пример за опозиционно живеене и борба по времето на комунизма – затова е странно случайното стечение на обстоятелствата – разкритието като "агент" от комисията спира президента Росен Плевнелиев да му връчи орден "За граждански заслуги" през ноември същата година. Между едното и следващото решение има само няколко дни разлика.


Друг пример – Жеко Стоянов, земеделец, осъден на смърт през 1961 година


заради това, че иска да възстанови Младежкия земеделски народен съюз, прекарва целия си живот след това като миньор, с постоянна смяна на местожителството, е обявен за агент Македонски от Комисията по досиетата през 2012 година. Вербуван е на 16 години. Няма подпис и негова декларация за сътрудничество. Свален от отчет през 1960 – една година преди да бъде осъден на смърт. Жеко Стоянов е проверяван два пъти преди това – като депутат от 38-ото Народно събрания и като кандидат за вицепрезидент от БЗНС, но едва 2012 се намират нови документи. В случая с Жеко Стоянов проговори дъщеря му – Ваня Жекова, член на Комисията по досиетата и гласувала срещу баща си тогава – миналата година тя направи филма "Прошка", за да обясни историята на баща си и абсурда на неговото обвинение.


Ще продължа и с един литературен пример – през 2014 година литературният критик Радосвет Коларов е шокиран от новината, че е бил агент на ДС - агент Божидар, вербуван през 1988 година от полк. Благой Благоев. Коларов пише текста "Мъртвите души на ДС" в "Литературен вестник" (11-17.06.2014), в който разказва шока и безсилието си пред машината и закона: "Бил съм "вербуван" на измислена дата, без мое съгласие, присъствие, участие... Почувствах се като герой в кафкиански сюжет."


Преди две години започнах да събирам такива "грешки"


- за да установя, че повечето от хората, оказали се в тези "грешни" списъци, предпочитат да мълчат, за да бъдат забравени.


Не искам да бъда адвокат на никого. Не зная дали в случая с Любомир Илиев става дума за "грешка". Искам просто да кажа, че вече е очевидно и ясно, че да попаднеш в графата "агент" все още не означава нищо. Дали грешките на ДС са съзнателни, или става дума за просто изпълнение на социалистически план и типично социалистическо отбиване на номера – ние не знаем.


Но тези случаи – дори само тези – поставят много сериозно въпроси за "истината", съдържаща се в досиетата, и за нейното представяне пред обществеността като "истина" - по съмнителен начин, от съмнителни в позицията си личности в Комисията по досиетата.


Затова - ако познаваше българската действителност по-детайлно, Илия Троянов може би щеше да изпита и други чувства, след като регистрира стъписването на преводача – или поне щеше да подложи на анализ - и защо не самоирония - собствената си параноя.


Въпросът не е, че "държавата, наречена България" не се развива


– плоско и невярно съждение – а че въпреки подобни черно-бели оценки "отвън" ние все пак търсим език, на който да говорим за това. Търсим го, не сме го намерили. Но не сме се отказали.


Затова бих отправила молба към Любомир Илиев – прочетете какво има в документите за вас в Комисията по досиетата, които Пламен Дойнов явно познава и на които се базира. Предполагам, че това е неприятно занимание. Но прочетете и бъдете така добър да ни кажете. Каквото и да пише там – вашето име на преводач няма да пострада, показа го мигновената реакция на преводачите.


Но ние имаме нужда от тези думи, от този разговор, а не от мълчание – именно защото в тази държава, наречена България, има хора, които вярват, че истината никога не е била просто в документите – а в разговора между нас, предизвикан от тях.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK