© Авторът
Нови плочи легнаха върху тревата пред къщата на Яворов в София. Онази къща, в която той е преживял драматичната си любов с Лора. Онази къща, където е прозвучал фаталният изстрел. Онази къща, която още пази материалните неща на поета. Нещата надживяват притежателите си...
В нощите на музеите, когато къщата отваря врати, по стълбите към втория етаж се извива върволица от млади хора. Стоят търпеливо в мълчание. Очакват да видят с очите си стаите, в които е живял поетът, разказал тъй истински за любовта. Любовта, позната и непозната, преживяна или още само предусетена, или мечтана, или изстрадана и вече позабравена...
Зидарите, наредили плочника, си тръгнаха.
Плочите останаха
Дойде пролетта и кокичетата пред къщата, прапралуковичките на които са били там, когато по тясната пътечка са отеквали стъпките на Яворов и Лора, се приготвиха, както всяка пролет, да поемат към светлината.
Устремиха нагоре стръкчета, решени на крайното усилие да преминат през пласта пръст и да разтворят във все още несигурните лъчи на пролетното слънце нежните си бели камбанки, за да обявят пролетта.
Такава беше традицията. Така бяха правели прапралуковиците им всяка година, водени от законите на вечния кръговрат. Събуждаха се от зимния сън, събираха сили и поемаха в името на вечното обновяване. Да разцъфтят, да разтворят по три бели листенца, които с всяко начало на новия ден ще се разтварят малко повече, докато заприличат на перка от оня перпетуум-мобиле, който движи кръговрата откак свят светува... А после да отгледат нови луковици и да се изгубят в тревата, предали за бъдещето кода на първата пролет.
Но ето, че се чу стон, после още един....
Нещо не беше, както винаги е било
"Не мога, не мога... Нагоре е тъмно и непроходимо!" Това беше гласът на Кокиче Първо, прапралуковицата на което навремето първа е поздравила слънцето, а потомците й винаги първи са скланяли камбанки в малък кокичешки поклон към паметта на поета.
"И аз не мога, задъхвам се вече, а няма светлина...", изохка Кокиче Второ, прапралуковицата на което винаги втора се е поклонявала в нежен реверанс пред паметника на Яворов.
"Какво става? Какво става? Защо е този мрак?"- Това бе отчаяният глас на Кокиче Трето, чиято прапралуковицата бе оставила завет на потомците си да са сред първите предвестници на пролетта.
Под плочите настана голяма суматоха. "Не мога повече!" "Няма път!" "На края на силите съм..." "Няма светлина..." "Умирам..." - звучеше отвсякъде.
Нежните стръкчета се гърчеха под тежките плочи, силите им, изчислени да пробият право нагоре обичайния пласт пръст, изтичаха в отчаян порив, разпиляваха се в търсене на път в мрака.
Надеждата гаснеше
"Това е краят на кокичешкото племе..." изохка Кокиче Второ. "Никога вече няма да видим светлината. Няма да разцъфтим. Няма да дадем нов живот... Съжалявам прапралуковице, загивам, не успях да бъда твое достойно кокиче..."
В това време в групата на Кокиче Трето вървеше голяма битка. 33 негови събратя се бореха да пробият тежката плоча, още не разбрали, че крехките им зелени стръкчета не могат да минат през камъка... Не разбрали или не искащи да повярват...
Но изведнъж сред стоновете се чу тих радостен възглас: "Успях!" Това беше Кокиче Седмо, което обикновено не бе сред първите, но този път за късмет се беше озовало точно под пролука между плочите. Пролуката бе зазидана, но замазката се бе натрошила от дъжда и снега. Днешните зидари оставят доста пукнатини в зидарията си. За щастие на кокичетата...
Надеждата се върна сред кокичешкото племе. Тези, които още имаха сили, затърсиха път. И някои, само някои, успяха.
Много кокичета загинаха
От стотиците, превземащи всяка пролет полянката пред къщата на Яворов, тази година разцъфнаха само 7. Седем камбанки, надделели над камъка и бетона. Всяка сутрин те се полюляват на пролетния вятър. Всяка сутрин разперват малко повече три бели листенца, докато заприличат на перка от оня перпетуум-мобиле, който движи кръговрата, откак свят светува...
Споглеждат се. И се натъжават, че са толкова малко. Но после Слънцето се издига в небето и светлината му напомня за изконния им дълг. Един ден Кокиче Първо разклати камбанката си и протегна зелените си листенца за да привлече вниманието: "Нямаме сила да повдигнем плочите... Няма да можем да ги отместим... но можем да растем между тях... Всяка пролет ще дълбаем бетона, ще го трошим, ще го направим на прах и ще си пробиваме път към слънчевите лъчи!"
Останалите шест кокичета поклатиха одобрително камбанки. Тези които не бяха успели да разцъфтят, загубили сили в пътя нагоре, размърдаха листенца в надежда, че ще успеят идната пролет.
А Яворов чу гласа на кокичетата и се усмихна.
© Авторът
За непрочелите между редовете:
Едни от свободните зидари, "стопанисвали" няколко години къщата на Яворов в София, вероятно с мисъл да иззидат на мястото й нещо по-престижно за себе си, си тръгнаха, замазвайки положението с една боя на фасадата, нов плочник от стари плочи и банални чимове трева отпред.
Както често се случва у нас, никой не помисли, че на мястото на новото озеленяване може би вече има НЕЩО. Уви, типична нашенска черта е да не се интересуваме какво е било преди нас. Плочите затиснаха цъфтящите всяка пролет пред паметника на Яворов кокичета и момини сълзи.
Послужиха за основа на няколко симпатични концерта през лятото, но да вметнем, че прочутият музикален фестивал в Гластънбъри отколе се разгръща на зелената морава. И от това не е станал по-малко прочут. Послужиха и за паркиране на нечия кола.
А на входа на къщата-музей увисна табела: "Експозицията е затворена. Влизането в сградата е опасно."
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
