За обединението, разделението и гласовете на десните

© БТА

Винаги съм изпитвала раздразнение, когато сериозни анализатори наричат "десни" гласове, които никога не са били такива.

В търсене на десните гласове

трябва да се върнем в началото на прехода, към онзи шарен конгломерат, наречен СДС. Този съюз обединяваше най-различни партии, личности и организации – от комунисти, обидени на Тодор Живков до хора, преследвани от този режим за политически позиции, от анархо-левичари до хора с консервативно-десни убеждения, предадени през поколенията, от еколози и земеделци до хора с либерално мислене, от синдикалисти до обикновени шмекери. Единственото, което свързваше тези хора и техните избиратели, беше желанието БКП/БСП да не управлява. Отвъд това стояха различни идеи и разбирания – някои коренно противоположни. Затова още при първите сериозни управленски решения като приемането на Конституцията, стартираха процесите на разделяне и обособяване на различни политически групи.

Не знам дали това е било резултат на нечий умел план, но съсредоточаването на всички срещу БКП/БСП в един политически субект даде възможността на нереформираните комунисти да развеят социалистическото знаме, да започнат да се представят за различни и нови и да окупират лявото политическо пространство. Слагайки си етикета на лява партия БСП накара всички политически опоненти да се етикетират като десни, въпреки че незначителна част от тях изповядваха дясна идеология.

Мисля, че това е най-голямата манипулация на прехода, която доведе тежки дефекти в българската демокрация.

Посткомунизмът не е социалдемокрация

Преоблечен и гримиран той може да бъде приемлив за Европа, но продължава да нанася същите рани на обществото. Като обсеби (точно по комунистически) лявото пространство, БСП не позволи да се създадат демократични леви политически формации и изкриви десния спектър, като набута там всички свои противници. Липсата на истинска декомунизация остави твърде дълго възможността старите комунистически центрове на влияние да модерират българската политика, включително чрез партийно строителство в политическия център.

Първият сравнително успешен опит за обединяване на десни гласове извън СДС беше създадената през 1994 г. коалиция Народен съюз на Демократическата партия (първата българска международно призната дясна партия) на Стефан Савов и БЗНС на Анастасия Мозер. Три години по-късно с цел да гарантира стабилност на управлението Иван Костов налага трансформирането на СДС от шарена коалиция без обща идеология в единна партия. Тялото е създадено, но в него продължават да бушуват различни духове, а вместо общи идеи често лични интереси диктуват разнопосочни процеси.

Влизането в политиката на Симеон СаксКобугготски през 2001 г. е точката, от която няма връщане назад и

процесът на трайно и окончателно разпадане на СДС става необратим

След десет мъчителни години преход и политически турбуленции митът за царя обединител и спасител и неговите само 800 дни до оправянето водят до нещо като масово политическо зомбиране. НДСВ отклонава значително количество гласове от БСП и буквално изсмуква гласовете от СДС.

Четири години по-късно този мит вече е рухнал, а царистите губят над 1 милион и 200 хиляди гласа – най-голямата загуба на гласове в новата ни история (вижте таблицата в края на текста). Гласовете, дошли през 2001 г. от ляво се връщат при БСП, но в СДС процесите на разпад вече са необратими. Трите формации, създадени на основата на старото СДС, неспособни да наложат своята идентичност, губят общо още около 100 хиляди гласа. Повярвалите в царя няма да се върнат – те ще търсят своя нов герой, национални чувства или някакъв съвременен Крали Марко (уж юнак, а всъщност васал).

Мисля, че

2009 година е определяща за структуриране на политическото пространство

След позорната тройна коалиция, НДСВ залязва окончателно. Но търсачите на спасители имат своя нов герой - на сцена изгрява новият продукт на политическата митология и инженерство – генералът-страшилище за лошите Бойко Борисов и ГЕРБ. ГЕРБ естествено наследява по-голямата част от гласовете на НДСВ, но и значителна част от наследството на разпадналото се СДС. През 2009 за първи път отчетливо се открояват и около 400 хиляди гласа, готови да подкрепят един шумен и първичен патриотизъм, като и значителна група маргинализирани гласоподаватели, чийто гласове могат да бъдат насочвани към открито популистки и лобистки партии. Кебапчетата вече са заменени с банкноти.

Синята коалиция, създадена от СДС начело с Мартин Димитров и новата партия на Иван Костов – ДСБ е обединението, което запазва представителството на "автентичното дясно". Това

"дясно" е наложено най-вече от профила на избирателите

а политическите лидери просто са принудени да следват техните нагласи. Изключително важен е профилът на тези избиратели – те са от първите поддръжници на СДС, останали верни през годините, приели десният етикет като кауза, не си падат по спасители и герои, хладнокръвно изтърпяват всички лични дрязги и предателства, ако са много обидени или разочаровани - могат да пропуснат да гласуват, но няма да завият в друга посока, разбират значението на участието в управлението, но не приемат службогонството. И най-ценното – не са се отказали от да бъдат политически активни.

Синята коалиция успява да получи малко под 300 хиляди гласа. Това е естествената граница на убедените десни избиратели, които и през следващите години ще отстояват антикомунизма, но и ще търсят и ще искат изграждането на модерна дясна формация. Може би не международно призната, но автентична. Движението на тези гласове може да бъде проследено с голяма точност при всички следващи избори. Десните избиратели вече са

ясно обособена група, която чака своята единна партия

Техният брой може да варира в известни граници, но не би могъл да се увеличи без дясна партия, която да не генерира противоречия и да покаже стабилност като присъствие и като политики.

През 2013 година тези десните избиратели за първи път ще останат непредставени в Народното събрание. Без Мартин Димитров, но с боричкащи се за поста му самозванци СДС пада под 50 хиляди гласа. След като привлича няколко доста амбициозни млади политици от ДСБ, в дясното гнездо се намества новата формацията на Меглена Кунева, която по инерция от предходните президентски избори взима малко над 100 хиляди гласа. Остават извън Народното събрание, но Даниел Вълчев ще утешава съпъртийците си от поражението със злорадството, че са победили Иван Костов. С тези избори приключва и ерата на Иван Костов – безспорно най-успешният премиер на прехода, но за огромно съжаление често с грешна преценка за хората в политиката.

Статутът на извънпарламентарни партии очевидно е доста тежък удар и за трите формации, което ще доведе до идеята за общо явяване на изборите за следващото Народно събрание. Иван Костов се оттегля с мотива да не пречи на обединението и новият председател на ДСБ Радан Кънев наистина дава всички сили за това обединение – става идеологът и моторът на създаването на Реформаторския блок, успява да преодолее недоверието към някои лидери в средите на ДСБ и сред десните избиратели, чертае смели планове да бъдещето. Вероятно вярата и добрите му намерения са били повече от логиката на реалностите и липсата на опит в политическите игри. Целите са различни, а взаимните обещания - просто думи, нещо като предизборен "трик".

За повечето участници в Реформаторския блок това е стъпка за гарантиране на влизането им в парламента. Резултатът на блока е само с 24 хиляди гласа повече от механичния сбор на гласовете на трите формации (ДСБ, СДС, ДБГ) на предходните избори. Този механичен сбор сработва най-вече благодарение на факта, че десните избиратели са достатъчно уплашени от перспективата да останат отново непредставени и успяват да "преглътнат" отделни личности само благодарение на масово използване на преференциите.

Мисля, че с провала на Реформаторския блок, окончателно се провали теорията за необходимостта от обединяване на дясното под формата на обединяване на партии. Тази теория все още битува на чисто емоционална основа сред избирателите, по-скоро като страх от непредставеност в парламента, отколкото като рационално желание.

Десните избиратели, тези малко под 300 хиляди гласа

очевидно няма как да припознаят ГЕРБ за дясна партия. Тук членството в ЕНП не върши работа. Те отказаха да припознаят ГЕРБ при техния апогей - едва ли могат да го направят сега, когато са усетили на гърба си всички пороци на тяхното управление. За тези избиратели вече дори про-европейската ориентация на ГЕРБ не е сигурна - те виждат сближаването на позиции с БСП, нагаждаческото говорене, тласкането на България към Путинова Русия.

Реформаторския блок показа, че когато няма общи цели и принципи, тези, които участваха с единствена цел да осъществят присъствие във властта, лесно замениха обещания с постове, без да могат чрез тях да осъществят обещанията. Ролята на обслужващ персонал на Бойко Борисов донесе единствено разочарование на избирателите, което естествено ще се изрази в отлив на гласове.

В пореден опит за оцеляване ДБГ, СДС и другите участници в управлението на ГЕРБ решиха да повторят механичното обединение - отново с цел влизане в парламента. Този път това обединение обаче е без основния двигател в лицето на ДСБ и без партията на Касим Дал. То е много по-отчаяно и затова доста по-безпринципно. Трудно могат да се съчетаят и приемат "европейското" говорене на Кунева с "аналното" творчество на Светльо Витков, споменът за синята идея - с купувача на гласове за ДПС Янко Станев, с приятеля на Доган -Тадаръков и с бившия депутат на БСП Румен Йончев. Дали десните избиратели биха приели подобно обединение? Едва ли.

Краткото време до изборите и асоциирането все още на името "Реформаторски блок" с хора като Радан Кънев, Мартин Димитров и Трайчо Трайков може и да позволи този лъжлив тюрлю-гювеч да сработи, но разпадът на това формирование и пътят към небитието са сигурни.

Съвсем логично десните избиратели би трябвало да припознаят като "своя партия" онази част от Реформаторския блок, която отстояваше обещаните ангажименти, но загуби името и понесе негативите от продължилото съжителство с неверен партньор. Тези близо между 200 и 300 хиляди десни избиратели доказаха, че когато има обединяваща идея, каквато беше кандидатурата на Трайчо Трайков на президентските избори, те винаги ще са там, за да дадат подкрепа.

Големият въпрос на предстоящите избори е дали "Нова република" ще успее да събере тези избиратели с новата и поредна надежда за бленуваната дясна партия. В "Нова република" те ще видят хора, които пред годините са показали, че могат да отстояват техните интереси и дори при скромно представителство в Народното събрание могат да налагат политики и решения – Радан Кънев и Трайчо Трайков, Мартин Димитров и Петър Славов, стари бойци като Атанас Атанасов, Вили Лилков, Методи Андреев. Тези политици естествено носят своята отговорност за лутането в дясно, но грешките им могат някак да бъдат простени, защото не са свързани с предаване на ценности и с лично облагодетелстване.

Това, което може да им попречи, е продължаващото асоцииране на лидерите с името "Реформаторски блок" и невъзможността в краткото време до изборите да представят цялостна визия за стабилна дясна партия. Разчитайки на мобилизираните структури на ДСБ и персоналното влияние на някои лидери, "Нова република" има гарантиран минимум от около 110 хиляди гласа и възможност да надгражда. Независимо от резултатите на предстоящите избори, този проект има шанс за развитие, ако стъпи на здрава идейна платформа и покаже стабилност.

© Велко Ангелов, Капитал

В нагласите на част от десните избиратели едно име липсва сред лидерите на "Нова република" – това на бившия правосъден министър от правителствата на Близнашки и Борисов Христо Иванов. Той получи сериозна подкрепа от хората, които сега са в "Нова република" и избирателите го възприеха като част от този екип. Името му беше сред обсъжданите като възможен кандидат президент. Вероятно към този момент Иванов е решил да стартира самостоятелен проект, защото видно беше отсъствието му в кампанията на Трайчо Трайков. Ентусиазмът при учредяването на "Да, България" при десните избиратели беше свързан с увереността, че тази нова партия ще даде възможност хора, които по различни причини трудно биха се вписали в структурите на партии като ДСБ,

"да се политизират", да се приобщят към активно участие в политиката

Тогава дойде разочарование – решението на ръководството на "Да, България" да откаже поканата на "Нова република" за общо явяване на изборите. Отказът не дойде в резултат на някакви преговори, които да покажат, че не е възможно да бъде постигнато съгласие. Като основен мотив за това решение се изтъкна необходимостта от търсене на идентичност и нежелание да се споделя наследството на жълтопаветните люспи. Заявката за привличане на нови гласове, включително в ляво, влиза в противоречие с реалността, че на тези избори "Да, България на практика се явява конкурент за десните гласове, включително с кандидати като Стефан Тафров и Велизар Шаламанов, които хората свързват с управлението на Иван Костов.

Вержиния Велчева е юрист, експерт на СДС на Националната кръгла маса, юридически съветник на президента Желю Желев, народен представител в 36-то Народно събрание, началник на кабинета на Йордан Соколов в 39-то Народно събрание.

Таблица - избори и гласове