Детектор на политическата лъжа (наръчник на добросъвестния избирател)

© Дневник

Авторът Николай Найденов е професор по политология в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Гражданите гласуват под влияние на два типа аргументи. Аргументите от първия тип са свързани със семейни традиции, идеологически пристрастия, политически митове, преценки от други периоди и т. н. Те подминават актуалната политическа информация или я преработват "по свой образ и подобие". Гласуването на тази основа постоянно решава политически дилеми от миналото, но оставя без последствие политическото поведение на претендентите за властта в настоящето.

Аргументите от втория тип отразяват актуалното поведение и акцентите в предизборната кампания на претендентите. Това вдъхва живот на демокрацията, като я превръща в диалог, в хода на който гражданите санкционират или възнаграждават политиците за онова, което обещават и правят.

Между тези два типа аргументи има и зони на взаимно застъпване, които остават извън полезрението на настоящата статия. Нейната задача е да рационализира гласуването, като насочи вниманието към логическата стойност на това, което политиците предлагат тук и сега. Затова ще напусна царството на партийните пристрастия - политическите и идеологическите съображения, и няма да споменавам имена на партии или лидери.

Ще предложа един примерен списък от индикатори (групирани в осем категории), които могат да подскажат дали кандидатите за властта имат намерение да изпълняват предизборните си обещания и доколко са в състояние да го направят. Целта не е да изчерпя всички възможни индикатори (което е непостижимо), а да покажа колко много от тях са постоянно пред очите на избирателя, а той често ги подминава и после се изненадва неприятно от избора си.

Непоследователност в цялостната политическата линия

Стойността на предизборните послания на един политик пада рязко, ако те противоречат на:

(1) неговата партийна идеология;

(2) негови изказвания, направени на друго място и в друго време;

(3) негови практически действия на власт или в опозиция. Наличието на такива противоречия е знак за проблем с истината или морала, провокиран от дискредитиращ користен интерес.

Неиздържаност в логиката на аргументацията

Най-често срещаните логически дефекти в публичните политически дискусии са следните:

(1) Въпросите, поставени от интервюиращите (опонентите), се подминават и се отговаря с атака срещу личността на опонента. В публичните форуми тази персонификация на дебата се разгръща в индустриални мащаби, като мобилизира всевъзможни реални или приписани особености (недостатъци), свързани с външността или навиците на опонента и неговите близки; личните имена на опонента се подлагат на изпитанията на езиковите каламбури; отделни негови думи се изваждат от техния контекст, за да се предизвика скандал и т. н. Общата цел е да се внуши колко незначителен е политическият опонент и колко "здрави" позиции заема онзи, който го атакува.

Дали обаче това е така? Ако в дебата един политик разглежда личността на опонента като "техническо препятствие", което трябва да отстрани, ако не защитава принципи, тази стратегия гарантира след изборите пълно пренебрежение към публичния интерес.

(2) Фактите на опонентите се подлагат на конспиративни интерпретации или се заобикалят, като им се противопоставят единични, ирелевантни или фалшиви факти. Отговорният политик би направил друго: първо би коментирал изложеното от опонента, а едва след това би изнесъл факти, които подкрепят собствената му теза.

(3) Вместо да отговори на обвиненията в зависимост от сенчестия бизнес, финансови злоупотреби и пр., дадена политическа сила обвинява в същото опонентите си. Това е метод за насаждане на любимото на корумпираните елити внушение, че "всички са грешни", и оттук, че критиката на властимащите е обречена на провал.

(4) Езиковата агресия в публичните дискусии (борба за първите или заключителните думи, надвикване на опонента, говорене паралелно с него и пр.) издава доминиране на целта (властта) над средствата. Политик, който в предизборната си кампания прилага такъв подход към опонентите си, най-вероятно след влизането си във властта ще се отнесе и към гражданите (включително своите симпатизанти) като към средство.

Логическият хаос в предизборните послания впоследствие се "подрежда" от някакъв задкулисен интерес. Но дори когато такъв интерес не съществува, липсата на последователна логика в аргументацията на един политик издава липса на визия за взаимовръзката между обществените проблеми и съответно неспособност за цялостни и мъдри решения.

Необективност в дебата за проблемите на обществото

За такава необективност може да се говори, когато:

(1) състоянието на страната се оценява през призмата на личната или партийната изгода;

(2) не се признава съществуването на обективни затруднения в управлението на опонентите, причинени от наследени проблеми, международния контекст, природни катаклизми, качеството на административния персонал, който не е политически назначени, т.н.;

(3) не се признават дори частични ползи за обществото от управлението на опонентите.

Това са ключови показатели за демократичността на всеки политически субект, защото управляващите се сменят, но народът остава същият.

Пренебрежение към позицията "гражданин"

Гражданите са единственото основание на политиците да управляват. Ако биографията на претендента включва случаи на пренебрежение към нуждите на гражданите, неговите обещания "висят във въздуха". Безспорен лидер сред показателите за такова пренебрежение са опитите на политиците да ликвидират протестите, като:

(1) умишлено намаляват броя на протестиращите, изнасян в подопечните медии;

(2) квалифицират всеки по-масов протест като "платен", откъдето следва, че единствените начини да докажеш своята "безкористност" е подкрепата за управляващите;

(3) внушават, че всички, които не са участвали в протестите, са противници на протестите. Така протестиращите биват противопоставяни на (неизбежно) по-голямата част от населението, при което управляващите се самоопределят като представители именно на тази по-голяма част;

(4) изкуствено изправят протестиращите срещу останалата част от населението, като се използват следните опозиции: "лентяи (хората на духа) – създатели на реални (материални) блага", "чужди агенти - патриоти", "софиянци – хората от народа" и т. н.;

(5) обявяват протестите за недемократични, защото са насочени срещу политици, избрани по законния демократичен начин – чрез избори. Имплицитният извод е, че само протестите срещу опонентите на властта са демократични;

(6) организират контрапротести, за да се отклони вниманието от повода за същинските протести.

Истинската цел на всички тези методи е елиминирането на гражданската активност и трансформирането на демокрацията в авторитаризъм. Затова онзи, който ги владее, използва предизборните обещания като примамка за наивници.

Пренебрежение към проблемите на обществото

Никой политик не би казал публично, че се интересува от обществените проблеми само защото това е изгодно за личната му кариера. Подобен цинизъм обаче прозира в изблиците на присмех, ирония или злоба, когато се коментира управлението на опонентите. Той свидетелства за стремеж да се извлекат повече дивиденти от дискусията на всяка цена. Декларации от типа "нашата партия предлага единствените решения", без да се покаже разбиране за трудностите по пътя към тези решения, са свидетелство (макар и в по-мека форма) за липсата на публична отговорност. В една ерозирала демократична среда подобна претенция може и да има известно покритие, но добрият политически тон изисква тази оценка да се остави на гражданите.

Покваряващата роля на парите в предизборната кампания

Паричните разходи могат да дискредитират една предизборна кампания по няколко линии:

(1) Купуване на гласове. Това не само обезсмисля изборите, то е явно признание от страна на "купувачите", че са готови след влизането в парламента да си възстановят многократно предизборните "инвестиции". Такива политически субекти могат да изпълнят истински само едно "обещание": по-голяма политическа корупция. Затова гласуването за партии, които купуват гласове, е ритуално самоубийство на гражданина.

(2) Несъответствието между огромния мащаб на дадена партийна кампания (изобилие от интервюта по националните медии в желаната последователност, платени реклами, покриване с билбордове на пътищата в цялата страна, заливане на личната поща с печатни рекламни материали и т.н.) и официално декларираните разходи за нея са доказателство за индиректно купуване на гласове. Още по-недвусмислен е този извод, ако същата партия обвинява неудобните си опоненти (с несравнимо по-скромна предизборна кампания), че са финансово зависими от някакъв (умишлено стигматизиран) спонсор. Това издава стремеж към пълен монопол на политическия пазар.

(3) При ниското равнище на публичен контрол в България премахването на държавните субсидии за политическите партии би направило партиите по-зависими от едрия бизнес и по-независими от избирателите. Подкрепата за тази промяна издава стремеж да се облагодетелстват не повече от 2-3 партии и да се неутрализира появата на тяхна алтернатива.

Негативни лични качества на политическия кандидат

Личността на политика се характеризира индиректно от всички разгледани дотук показатели. Има обаче някои аспекти от поведението по време на дискусии и интервюта, които дискредитират пряко политическата личност. Такива са случаите, в които политикът:

(1) говори, без да гледа в очите интервюиращия (камерата);

(2) не отговаря на поставения въпрос, а дефинира "големите проблеми на хората днес" и на тази основа задава контравъпрос (индиректно адресиран към политическите му опоненти). Така се търси троен ефект: заобикаля се неудобният въпрос, отговаря се на собствения и се влиза в класическата популистка роля "говорител на народа";

(3) не признава свои грешки освен ако те не разкриват негови достойнства;

(4) отговаря само на удобни за него въпроси, въпреки че публичното пространство гъмжи от неудобни. Оттук и основателното съмнение, че въпросникът на водещия е цензуриран предварително. Подобни негативни личностни характеристики на политика са достатъчно основание за скептицизъм към неговите обещания.

Готовност на кандидата да не се спира пред нищо по пътя към властта

Това е профилът на политика, който съчетава всички разгледани дотук негативи. Има обаче индикатори, всеки от които сам е достатъчно доказателство, че кандидатът е такъв. Злорадството и злословието в някои политически зависими медии по повод на трагичните инциденти в семействата на някои видни български политици доказва готовност в името на користни (партийно мотивирани) интереси да се прекрачи дори границата между живота и смъртта. Ако можем да се отърсим от партийните си пристрастия, няма да намерим рационално основание дори за един глас в подкрепа на политици, насърчаващи подобни действия.

Колко е демократична една партия

"Приятел в нужда се познава" – казва народът. Дали дадена партия е приятел на демокрацията се познава тогава, когато демокрацията има нужда от нейните идеи и подкрепа. Ако една партия стигне дотам, че обяви свободата за "единственото предимство на демокрацията", за да дискредитира по този начин и самото него, тогава тя дава по-силно доказателство за своята същност от всичките ѝ официални декларации. Същевременно такава партия подсказва, че има наум по-добър политически модел от този на демокрацията. В такъв случай отговорността я задължава да го изложи публично в цялата му пълнота. Така обществото ще може да се възползва от него, а избирателите най-после ще научат не срещу кого, а за какво се бори тази партия. В противен случай трябва да се приложи мисълта на един мой университетски преподавател: "Ако нещо е логично и не става, значи има намесен нечий интерес."

P.S. Онова, което добросъвестният избирател не открие в тази статия, най-вероятно ще го открие в коментарите след нея.