Кой какво си мислеше – а то какво стана

Успели и неуспели на изборите

© Дневник

Успели и неуспели на изборите



Има и добри новини от тези избори. Щом, след като години наред даваше фира, социологията пак сработи – значи, обществото се е уталожило и нещата отново могат да бъдат предвиждани. Могат да бъдат и разбирани.


Като например – можем да разберем, четейки интервюта и изказвания на лидери и на активисти на различните партии, кой какво си мислеше, че прави – а какво се получи накрая. Можем и да отсъдим, дали това е добре или зле за общото благо.


Бойко Борисов си мислеше примерно следното: "Ще подам оставка, ще набутам БСП да започне да говори комунистически страхотии докато аз се правя на антикомунист, ще разбъркам картите на останалите. И хората ще гледат, ще се чешат, ще препсуват – и пак за мен ще гласуват, като за познатото зло. Поне вече са ми свикнали".




Така и стана. Добре е, че българите направиха заслон пред заявката на БСП да ни върне в текезесарските времена. Лошото е, че за да сторят това, се принудиха да гласуват за крепителя на олигархията. А значи – ще продължават да плащат неизбежната цена на всяка олигархия: бедност и липса на справедливост.


Що се отнася до Корнелия Нинова, вече изглежда съмнително, че тя е снабдена с апарата, необходим за мислене. Не е лесно да изгубиш вече спечелени избори. Вместо да използва инерцията от президентските, за да млъкне, да се усмихва благо и да гали дечица по главиците – реши да си каже предварително, какво мисли да ни прави, като вземе властта: братска дружба с Кремъл, кавги в ЕС по повод санкциите срещу Кремъл, връщане на енергийните проекти на Кремъл, национализация на ЧЕЗ. И за капак – "демокрацията ни отне много".


Всеки нормален човек ще се запита: Щом демокрацията ни е отнела много, тази Нинова какво предлага на нейно място? Или: добре, национализация – ще почне с ЧЕЗ, а после? Ще стигне ли до мен?


А за братската дружба с Кремъл изобщо не бива да се говори на народ, чиито деца не са в Русия, а – в нормалния свят, от който сме част. За добрата и лошата новина от всичко това – виж горе.


"Обединените патриоти" си мислеха: "След циганите, българите най-много мразят турците. Да отидем на границата, да тормозим де що видим турчин, да понабием някоя и друга баба – и българският народ ще се вдигне като един, за да застане до нас срещу вековния поробител".


Българският народ, обаче, макар да не е много цвете за мирисане, все пак е жалостив и поне до някъде – християнски; а и не е убеден, че да набиеш някоя баба е достойно поведение. Затова "патриотите" (всъщност – битови нацисти от квартален мащаб) се оказаха изравнени с ДПС, което ДПС пък изобщо не е в добра форма.


Това е добра новина. В крайна сметка сработи онова, за което пише в доклад британският посланик в София в началото на 1930-те години: "Българският народ е прекалено консервативен и подозрителен към всеки, който се самоизтъква, за да се отдаде с лекота на оперетната идеология на фашизма".


Ахмед Доган си мислеше: "Яко го загазих с тая забрана да влизам в Турция и с тоя нов образ на руска марионетка. Я да се препозиционирам като един умерен патриот-атлантик. Така: ще натикам Местан в ролята на турска маша и ще му огранича гласовете; ще успокоя духовете при моите си; и ще се кандидатирам за отговорен и умерен партньор на всяко задаващо се управление".


Резултатът беше, че ДПС взе повече гласове от очакваното; и наистина остави Местан извън парламента. Обаче Догановите маневри не успяха, все пак, да възстановят дори онзи обем гласове, който за последно имаше ДПС начело със същия този Местан. Но пък ДПС наистина бе лансирано като умерен и отговорен партньор, благодарение на потопа от експерти, които обявиха Ахмед Доган за най-големия български политик.


Марешки си мислеше: "Аз съм българският Доналд Тръмп. И ще направя като него: ще кажа на всички да гласуват за мен, защото съм успешен бизнесмен; и освен това вече им давам евтин бензин и лекарства, а като взема властта – и апартаменти ще раздавам. Няма как да не гласуват за мен, защото дори Тръмп нищо не беше дал на американците, а пак си го избраха".


Това не се получи, защото българите разпознаха в него не Тръмп, а второ издание на Бойко Борисов. И предпочетоха да гласуват за оригинала.


В Реформаторски блок-2 всеки си мислеше: "Тоя път – какъв точно министър ще мога да се вредя да бъда?". Само че хората безпогрешно разпознаха тази амбиция и не й отвърнаха с благосклонност, оставяйки кандидат-министрите вън от парламента.


Няма страшно: ако във всяко от министерствата се направят по 5-6 зам.-министри, постове ще има за всички. Стига качествено да се помолят където трябва.


В "Да, България" си мислеха: "Няма да се съюзяваме с никого, защото из обществото бродят огромно количество млади, модерни и т.н. хора, които не искат да гласуват за стари партии; и няма да гласуват за нас, ако сме в съюз с която и да е такава партия – и особено, ако името на шефа й започва с "Рад-" и завършва на "-ан". А ако сме си сами – успехът е неизбежен".


Е, количеството гласове, бродещи из обществото и само чакащи да се появи "Да, България", за да я вкарат във властта – това количество се оказа по-малко от гласовете на ДСБ през 2013-та година. А ако махнем 20-те хиляди гласа на "Зелените", остатъкът е горе-долу толкова, колкото оня ден взе онзи, дето името му почва с "Рад-" и завършва на "-ан".


В ДСБ си мислеха, след като съюзът с "Да, България" се оказа невъзможен: "Ще ни отстрелят поотделно. Това го знаем от собствен опит, защото вече ни се е случвало. Хайде поне да се опитаме да поразширим нещата с Нова Република...". Не им се получи. Взеха с 20 000 гласа по-малко, отколкото миналия път, когато пак бяха отстреляни поотделно и останаха извън парламента.


Резултатите и на "Да, България", и на "Нова република" са много, много лоша новина. Защото, видя се по време на кампанията, това са единствените истински политически формации в страната: само те реагираха политически на политически казуси, възникващи по време на самата кампания. Липсата на подобни реакции от останалите партии и формации ги разкри като онова, което са – не представители на гражданството, а корпорации, борещи се за собствения си интерес.


Отвън парламента остана и Татяна Дончева, която можеше, криво-ляво, да формира някакво що-годе прилично соц-крило в българската политика.


Теглим чертата. Добре е, че българите се опънаха както на опитите за дърпане обратно към текезесарството, така и – за тръгване в посоката на махленски нацизъм. Лошото е, че правейки това, оставиха истинските си политици вън от властта, вкарвайки в парламента само олигархичните корпорации.


Все пак, както в останалата част от Европа, някаква нормализация има. Остава – все същото: тази нормализация да разкара камерад КОЙ. Очевидно, това няма да стане скоро.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK