© Анелия Николова
Президентът Румен Радев при представянето на служебното правителство
Скандалът с проекта на Закон за допълнение на Закона за българското гражданство разкрива опасни изменения и дълбоки проблеми в работата на ключови институции на държавата.
В какво се състоят те? За да отговорим на въпроса, първо трябва да изясним целта на законопроекта.
Въвеждането на изискването за уседналост от 3 месеца за всички видове избори, включително президентските и парламентарните, има за задача преди всичко да попречи на "злоупотребите с двойното гражданство" (думите са на Министерството на правосъдието). Казано просто и ясно, целта е да сложи преграда пред изборния туризъм. Законът очевидно е насочен срещу партията ДОСТ. Политическият проект на Лютви Местан не влезе в 44-тото Народно събрание, но успя да спечели битката за гласовете на турците в чужбина. Върху ДПС беше нанесен болезнен електорален удар. Партията на Ахмед Доган получи 170 000 гласа по-малко в сравнение с парламентарните избори през 2014 г.
Българските институции не могат да бъдат безучастни към опитите на един авторитарен режим, този на турския президент Реджеп Ердоган, да използва ДОСТ или други формации като инструмент за въздействие в политическия живот на нашата страна. Целта на законопроекта за уседналостта – да не се позволи накърняването на нашия суверенитет, може да бъде разбрана и обоснована. Тук обаче започват и проблемите.
Първо, средствата, които са подбрани за постигането на въпросната цел са неподходящи и не могат да бъдат приети. Чрез изискването за уседналостта се посяга върху избирателните права на българите в чужбина изобщо. Това че подобно посегателство противоречи на основни демократични принципи, залегнали в българската Конституция, е очевидно. Нека да поясня. Ако, както разбираме, че е било планирано, текстът на законопроекта не важеше за българските граждани в ЕС, САЩ, Канада и т. н., а само за тези в Турция, проблемът нямаше да бъде заличен. Той остава.
Въпросът не е само в двойния стандарт. Дефектът на подобна "логика" или юридическо мислене е много по-дълбок. Българската държава не може и не трябва да има проблем със своите граждани. Подобно схващане влиза в конфликт с фундаменталния принцип на народния суверенитет - чл. 1., ал. 2 от Конституцита. Проблемът е в партии, които претендират, че защитават и изразяват интересите на българските избиратели, а de facto обслужват външни, чужди интереси.
Второ, възниква въпросът защо изобщо беше регистрирана партия ДОСТ? Част от отговора е в това, че отдавна има други, подобни формации, на които е дадена "зелена светлина" да действат и се разпореждат на българската политическа сцена. Съвременният български етнически модел, който целеше институционализация на етническия разлом в българското общество, обаче отдавна е делегитимиран. Между другото, ще попитам – опитвайки се да възпре ДОСТ, не помага ли всъщност президентът на ДПС? Или познатото "зло" е по-добро от "непознатото"?
Трето, промените далеч не засягат само Закона за българското гражданство и Изборния кодекс, а ред други актове. Те трябва да бъдат обект на сериозен и продължителен обществен дебат, в който да участват експерти от различни области. Защо е това бързане, тази невиждана експедитивност?
Служебното правителство има една основна задача – да осигури провеждането на свободни, честни и демократични избори за редовен кабинет. Вижте, въпросът не е в това, че законопроектът е "изтекъл" в медиите, преди да бъде "доизпипан" или дообмислен. Проблемът, е че служебното правителство няма легитимност, особено с оглед на това, че има избран нов парламент, за да инициира подобни промени. Още повече, че за последните всъщност настоява не друг, а държаният глава, който няма законодателна инициатива.
Четвърто, въпреки, че според Конституцията от 1991 г. "България е република с парламентарно управление" (чл. 1, ал. 1), на практика, както съм имал възможност да посоча и преди, устройството на страната носи редица белези на полупрезидентския режим. Ниското доверие в политическата система, в партиите, парламента и правителството, перманентната политическа криза, превръщането на предсрочните избори и служебните кабинети в обичайно явление – тези обстоятелства водят по естествен път до засилването на ролята на президента в политическия процес. В конкретния случай с въпросния законопроект, Румен Радев и неговият екип обаче са си позволили да направят много голям и рискован институционален скок, който отива далеч отвъд нормативните рамки. В редица полупрезидентски режими, президентът е глава на изпълнителната власт и има право на законодателна инициатива. В България случаят не е такъв.
Г-н Радев и неговият екип са решили, че след като служебният кабинет е формиран и моделиран на "Дондуков 2" (по подобие на споменатите по-горе режими) те могат да си присвоят и други правомощия, каквито обаче нямат. В това се състои и основата им грешка.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
