Превземане с щурм и по пет на нож на институции - не е за президента

© Георги Кожухаров

Не са минали 100-те дни на президента Радев, но това все пак е държавният Ни глава, а значи и държавният Ми глава.

Никой не може да избяга от СиВи-то си, затова смятам, че след като съм бил в тази институция и съм видял как от амбиции да остави нещо в Историята, държавният глава, за когото работих, сведе амбициите си към нещо безкрайно скромно - да остане поне за още малко той лично в политиката и да остави твърде много той лично на децата си, то мога да имам мнение за случващото се в президентството, макар и никой да не ми го иска. (Проф. Николай Слатински беше секретар по националната сигурност на президента Георги Първанов, 2002-2006 г. - бел.ред.)

Такива са ми отношенията с президентството и президента явно, независимо дали съм вътре или вън - имам мнение, казвам си го, никой не ми го иска и никой не иска да го чуе...

Както и да е.

Та макар и да не са минали 100 дни, не е нужно да се чака да минат, за да се направят изводи.
И да се направи нещо!

Защото с невъоръжено око се виждат поне четири неща.

1. Президентът не показва засега така нужното за хората, попаднали случайно някъде и нямащи при попадането капацитета за мястото, в което са се оказали, умение да се учат - бързо и качествено, трескаво и хладнокръвно; да анализират грешките си, да работят над себе си, да отстраняват слабостите си - вместо това виждаме едно и също поведение, едно и също настъпване на мотиката, едно и също неумение за развитие, една и съща сърдитост към лошите хора, които си позволяват да не мислят като него, един и същ дефицит от самокритичност.

Никой не е длъжен да умее нещо, но всеки е призван и призован да се учи в движение. Особено на висок държавнически пост.

2. Президентът повтаря грешките на някогашния мой работодател, само че в още по-остра форма - той продължава да се държи не като президент на всички българи, а на максимум една четвърт от тях, като заложник на "Позитано", като политически посланик на конкретния електорат на Позитания.

Човек може да влезе в политиката с конкретни възгледи, партийни предубеждения, идеологически предразсъдъци, но трябва да надраства всичкото това, ако е станал държавен глава - иначе или не познава обществото си, или е неспособен да се издигне на нивото на стратегическите предизвикателства пред това общество, даването на верен отговор на които служи на националните интереси.

3. Президентът трябва да инжектира конска, за мен дори слонска доза професионализъм в екипа си - твърде много еуфория от внезапно падналия от небето шанс цари в този екип, трогателно любителство и летене в облаците, юношеска убеденост, че морето е до колене, някаква радост струи от сградата, радостта на улучилите джакпот.

Всеки може да се радва на внезапно връхлетелия го шанс, как се е обърнала най-неочаквано картата и му е потръгнала, да крои кариерни планове как ще стане нещо повече - например посланик или конституционен съдия, или знам ли кой за какво се бори, но това не отменя изискването за професионализъм - институцията не трябва да дава примери за дилетантство, за небрежност към нормите и стандартите, за решаване чрез марш-наскок на трудни проблеми, за превземане с щурм и по пет на нож на базисни институции. Професионализмът при младите е отговорност, при старите - нравственост. Младите трябва да работят къртовски, по 24 часа, старите не трябва да се превръщат в извор на схоластика, догматизъм, политическо късогледство и ценностна кокоша слепота.

4. Президентът трябва да осмисли начина и критериите при подбора на кадрите си - той събра хора с едно и също мислене, с един и същ политически светоглед, с едно и също свръхемоционално левичарство, с една и съща биография и произход, с една и съща слаба мотивираност да отстояват позиции, с една и съща цел - да вземат от институцията повече, отколкото да й дадат. Това поражда остри проблеми на груповото мислене - никой не смее да си помисли дори да противоречи, всички ловят във въздуха какво мисли Боса, казват му това, което иска да чуе, не му дават алтернативни виждания и позиции, надпреварват се кой по-остро и крайно да се изкаже дори с пренебрежение и омраза за това, което и за онези, за които президентът мисли с отрицателни нагласи и с негативни конотации.

Лидерът може в началото да подбере екип, на който има доверие, с който се чувства комфортно - това е толкоз просто и логично. Но след това трябва да разбира от групова психология, да анализира критично екипа си, да поощрява алтернативността и нестандартността на мислите и позиците, да има дори Адвокат на дявола, който да му казва и обратното на неговите възгледи, да се съпротивлява срещу инерцията на общото съгласие, да предлага нещо различно и да се съмнява във всеобщото чувство за правотата на Боса. Иначе ще стане заложник на екипа си и ще падне на неговото ниво...

Коментарът на Николай Слатински е от "Фейсбук". Заглавието е на редакцията