Проф. Евгения Иванова: Капсулирането на мюсюлманите бележи ръст в резултат на ислямофобията и национализма

© Антон Попов

Проф. д-р Евгения Иванова е автор на монографиите "Изобретяване на памет и забрава. "Падналото царство" и "последния владетел" в националната памет на сърби и българи", "Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност", "Отхвърлените "приобщени" или процеса, наречен "възродителен". Самата тя дисидент по време на комунистическия режим, написа "Българското дисидентство". Написа романите "Фото Стоянович" и ""Плана Константинопол".

Проф. Евгения Иванова е ръководител на екипа на изследването на Нов български университет за проекта "Нагласи на мюсюлманите в България". Проектът, подкрепен от фондацията "Конрад Аденауер", включва и проучване на социологическата агенция "Алфа Рисърч".

Новото изследване донесе ли новина за Вас? Има ли нещо, което Ви изненада?

- Като цяло – не мога да Ви зарадвам с някаква голяма новина. Нагласите не са бързо променлива величина, освен – може би – политическите. Важното за нас беше, че новото ни изследване препотвърди същностни изводи: мюсюлманите в България категорично осъждат тероризма и терористичните организации; преобладаващо светският характер на нагласите им се запазва; отношението им към българската държава продължава да бъде отношение на лоялни граждани.
В същото време – като резултат от все по-нарастващите (и в национален, и в глобален план) ислямофобия и национализъм – вътрешнообщностното капсулиране на мюсюлманите бележи ръст. Споменът за опитите за насилствена "интеграция" все още е жив, а отношението на немалки сегменти от българското общество към тях като към "втора ръка хора" не способства за същинската им интеграция.

Какъв е аргументът Ви да въведете термин "българоезични мюсюлмани" и да говорите за мюсюлмани от гето вместо за роми?

- Въведохме тези звучащи сложно термини заради коректността. Защото част от насилствената "интеграция" е диктуваното "отвън" и "отгоре" самоопределение на малцинствените общности. Ромите мюсюлмани, например, се самоопределят като турци, говорят турски език и не искат да бъдат наричани "цигани" или "роми". Колкото до българоезичните мюсюлмани, тяхното самоопределение е толкова разнообразно, че е трудно да се намери обединяващ термин. "Помаци" е обидно за част от тях, "българи мюсюлмани" включва етническо определение, с което около 5% не са съгласни, а "българомохамедани" е неправомерно понятие. Затова избрахме термин, включващ само езикова и религиозна характеристика, които няма как да бъдат оспорени.

Освен религията какво е общото между българските турци, българите, изповядващи ислям,т.е. българоезичните мюсюлмани и ромите – мюсюлмани? Какви са основните разлики?

- Друга обединителна характеристика - освен религията – е самосъзнанието им на български граждани, което би могло да стане отправна точка за действителна интеграция – вместо етническите еквилибристики, изобретени от "възродителите" в различни периоди и преповтаряни с по-голям или по-малък успех до ден днешен.

А разликите са огромни – не само между различните общности, но и вътре в самите тях: турците от Северна и Южна България са различни, различни са сунитите и алевитите, различни са ромите – не само в една махала, но и в една къща. Ще Ви дам пример с българоезичните мюсюлмани в Родопите, където – с отиването от запад към изток - се променя дори именната система.

Как всяка от общностите приема другите? Има ли разлики в отношенията им към изповядващите други религии?

- Приемането е различно. Голямо значение има регионът, където живеят: дали съжителстват с българи християни, или помежду си. Те също (както и мнозинството в България) обичат да изтъкват предимствата на собствената си група пред останалите.

Как може да се обясни, че роми, които не са от мюсюлмански семейства, се обръщат точно към исляма? Има ли случаи на роми, били протестанти, да си сменят религията? Или обратно?

- Има немалко такива случаи на преминаване от една религия в друга – особено в групите на ромите и на българоезичните мюсюлмани, при които религията често се избира като идентификация. При турците, които имат ясна етническа идентичност, това не се случва. Специфичният процес, който се наблюдава в гетата – освен смяната на религията, е засилването на религиозността – дори, когато тя е традиционна. Конверсията или "внезапната религиозност" винаги имат мотивация. Най-често това е надеждата за спасение: от бедност, от болести, от житейски неблагополучия, от презрителното отношение на обществото. Приобщаването към "голяма" религия – била тя християнство или ислям – създава самочувствие на принадлежност към престижна общност, към мнозинство.

Каква е ролята на Главното мюфтийство в привличането на роми? Какви са проповедниците, които имат успех в гетата?

- Главното, както и районните мюфтийства нямат категорична политика към гетата. Това пролича ясно в отношението им към двата процеса в Пазарджик. На първия процес, където подсъдими бяха двама районни мюфтии и уважавани имами, мюфтийството твърдо застана в тяхна защита. На втория, където подсъдимите са основно от гетата, такова поведение липсва. Извиненията за отсъствието на духовните водачи в гетата варират от - "ромите не искат да си сътрудничат с нас" - до - "ромите са неграмотни и не разбират исляма". В такъв случай не би трябвало да се учудваме, че мястото им се заема от привидени като харизматични проповедници, които пледират завръщане към чистотата и ценностите на ранното ислямско общество – такова, каквото е било по времето на Пратеника – без корупцията и политическите зависимости на съвремието ни.

В последно време, когато завършвахме изследването си, от Главно мюфтийство ме увериха, че вече се опитват да работят с представители на гетата.

Как хората в гетата се отнасят към Православната църква, тя има ли някаква роля сред тях?

- Има, разбира се, и православни сред тях, но не съм забелязала особено усърдие на Църквата за приобщаването им. Много по-голям успех имат различните протестантски деноминации.

Преодолимо ли е капсулирането на гетата, което наблюдавате?

- Представям си поне два начина за преодоляването му. И двата са трудни. Много трудни. Преди всичко, трябва да се помисли за образованието на децата, които стават все по-неграмотни и все по-не знаят български. Не е вярно, че не искат да посещават училище. Дори онези, които ходят на училище, но – в самите гета – не знаят повече от няколко български думи. Обратно – изпратените да учат извън гетата, в несегрегирани училища се справят чудесно.

Другият начин е преодоляването на презрителното отношение към хората от гетата, проявявано непрекъснато от макрообществото. Може би най-високата степен на "радикализация", която се привижда в Пазарджик, се дължи и на традиционно лошото отношение на българите към ромите. Интервютата ми с българи християни показаха висока степен на отхвърляне: достигнаха дори до възмущение, че ромите си позволяват да се явяват в центъра на града и да влязат в ресторант. В Пловдив ситуацията е доста по-различна.

Какви подобрения виждат в живота си и в отношението на мнозинството към тях след приемането на исляма?

- Най-често декларираното "подобрение" е, разбира се, душевното спокойствие след приобщаването към религията. По-важно обаче ми се струва признанието на другите (дори, например, на протестантите от пазарджишкия квартал "Изток", които иначе не ги обичат много), че "откакто приеха исляма, вече не крадат".

Защо българоезичните мюсюлмани отиват да учат в Арабския свят?

- Тъй като за тях религията е най-важната идентификация, те винаги са имали убеждението, че са по-религиозни от турците. Завършването на университети (например, в Медина), смятани за най-престижни, повишава самочувствието им на иначе маргинализирана и от двете мнозинства – българи християни и турци – общност.

Работата и опитът в чужбина променя ли мюсюлманите? Как?

- Има видим ръст на религиозността сред онези, които са били на работа в европейски държави. Джамията и общността от едноверци са най-естественият начин за първоначална интеграция, разбирана понякога и като обикновено житейско оцеляване. Така, "приютени" от джамията и от общността, те постепенно се приобщават към религиозната обредност и ценностите на вярата, непознати за тях – особено за онези, формирали идентичността си по времето на комунизма.