Празникът като форма на съпротива

Снимки за спомен от празника

© Юлия Лазарова

Снимки за спомен от празника



Ако има българска дума на 21-ви век, тя вероятно е "изпокарам се". Всички сме толкова големи, докато се гледаме в огледалото. Толкова съвършени и прекрасни. Специалисти сме по така любимото си всичкознаене. Не спираме да го упражняваме в апартаменти, по пейки, села и паланки. За съжаление и другите са като нас, затова прекалено често се чувстваме непризнати, отритнати, обидени. Това чувство се трупа в нас, клокочи като лава и рано или късно изригва. Силно, на мощни тласъци. И помита всички около нас.


Уж водим диалог, вадим аргумент след аргумент. От другата страна сякаш не ни гледа човек, а някаква стена. Опитваме се да я разбием, но няма как да успеем. Това ни настървява още повече. Успокояваме се, че спорим. Че това е напълно нормално. Не си даваме сметка, че през повечето време единственото, което правим, е да се изпокарваме с околните.


Не, не се караме просто така, ние се караме до откат!




С колегите, с другите пътници в автобуса, с пешеходците по тротоари и алеи. С най-близките си. Изпокарването е нещо като национален спорт, който практикуваме с мазохистично постоянство. Поводи – много. Само поводи да търсиш в нашето ежедневие.


Чувството за тихо отчаяние пред лицето на онези, които ще ни управляват след последните избори. Цялата следизборна истерия. Опитът да бъдат ограничени правата на гласуващите българи в чужбина. Българи, които искаме да привлечем обратно, а сякаш не спираме да им приписваме вината за това, че са избягали. А някои са готови дори да ги пожертват с лека ръка!


Така обичаме да говорим за "българските територии", които по историческо стечение на обстоятелствата са останали вън от границите ни. В същото време сме готови да се откажем от самите българи.


Имаме огромен проблем с насилието сред учениците. Но дали нямаме проблем с насилието изобщо?


Високата престъпност по малките населени места. Усещането за ненаказаност и неработещото правосъдие. Недобре функциониращото здравеопазване. Така лесните обвинения към "Бърза помощ" и масовият отказ да се разбере, че в този случай проблемът тръгва отгоре и се предава надолу. Непрестанното говорене за падащото качество на образованието, но недостатъчната подкрепа спрямо учителите и преподавателите. Всъщност хората от трите сфери, върху които се гради всяко здраво общество (здравеопазване, образование, култура), работят при много трудни условия в системи, които вместо да им помагат, ги спъват на всяка крачка. Но също така и работещите в предприятия по малките населени места, които често стават жертва на работодателите си. На условията, в които живеят и се трудят.


Да вземем само тези теми (а има още толкова много). Ние съумяваме да се изпокараме както поради гледищата си по конкретните теми, така и за това кои от тях би трябвало да бъдат приоритет.


Но стига, идват празници.


Идват няколко дни, в които ще се видим със семействата си. Ще седнем на общи маси. Ще разказваме добре познати истории от родовата си памет. Ще се опитаме да наваксаме с това, че не си виждаме толкова често, колкото ни се иска. Ще се опитваме да се отпуснем и да се потопим в един по-друг въздух – този на празника.


До голяма степен празниците съществуват извън времето. Да, те са разположени в календара, но създават специфично измерение, което се намира извън делника. Въпреки това ще има моменти, в които делничното ще напира да влезе в нашия празник. Рано или късно разговорът ще стигне до политика. Или до определен обществен проблем. Или ще стане дума за различията между поколенията.


Изпокарването дебне отвсякъде.


Тогава ще бъдем поставени пред избор. Да се поддадем на първичното, да се впуснем в поредния спор. И нищо чудно да се окаже, че и по време на този празник сме прекарали повечето време в говорене на висок глас, търсили сме конфликти, разменяли сме си тежки думи. Нищо чудно дори да си тръгнем от великденската трапеза ядосани. И какъв е смисълът от това? Да докажем, че сме прави?


Другата възможност е да си кажем, че е празник и да не се занимаваме с подобни истории. Естествено, понякога ще се наложи да замълчим, дори да не сме съгласни. Да изслушаме точно противоположното на това, което мислим. Може дори да скръцнем леко със зъби. И какво? Нима не разполагаме с достатъчно други дни, в които да можем да защитаваме гледните си точки до откат, точно както сме свикнали. Да тропаме по масата. Или да придружаваме със съкрушителни погледи думите си?


Празникът е и форма на съпротива срещу всичката злост, с която сме обградени и която до голяма степен сами създаваме. И един от най-силните жестове. Защото празник има дори светът да се разпада. Това дори го прави още по-силен и категоричен.


Така че, нека се съпротивляваме.


Нека поне за миг излезем от света на политиката, от вечното критикуване на другите и на света. Нека да създадем няколко хубави дни. Напук на всичко, което се случва около нас. Да протестираме срещу деня под формата на празник. Да не се борим с най-близките си. Защото празникът ще свърши и денят отново ще ни залее. И тогава ще имаме нужда от тези мигове на светлина, които са ни дали тези дни.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK