Нужно ли е "дясно" обединение

Радан Кънев ("Нова република") и Христо Иванов ("Да,България) в предишния парламент - единият в ролята на депутат, другият - на правосъден министър.

© Георги Кожухаров

Радан Кънев ("Нова република") и Христо Иванов ("Да,България) в предишния парламент - единият в ролята на депутат, другият - на правосъден министър.



Отново след 2013 г. традиционно наричаната "градска десница" е извън парламента. И отново темата "обединение" е на дневен ред. На практика обаче решение на този казус не е възможно, ако няма общо разбиране кои трябва да бъдат обединявани и каква е целта на подобно обединение. Освен влизане в следващия парламент.


Кои трябва да бъдат обединявани?


Този въпрос само на пръв поглед е лесен. По навик смятаме, че има около 300 хиляди души, които не гласуват за БСП, за нови играчи в политическия център или за ГЕРБ. Не само по навик, а и по презумпция ги наричаме "десни". Всъщност общият знаменател на тези хора не са нито консервативните ценности, нито антикомунизмът.


Едностранчивото възприемане на мотивацията на тази общност внася в зародиш причините за следващото разцепление. Политиците, които я представляват, се влияят изключително много от емоционалната настройка на част от електората и това ограничава периметъра за решения и действия, което им пречи да бъдат успешни лидери. Примерно, ако винаги се търси позиция, изключваща назначения на база минало, тя може да е в разрез с равенството на възможностите или пред закона, с които се свързва "дясното". Или ако се търсят непременно "десни" икономически решения, както беше приватизацията, това може да влезе в конфликт с антикомунистическите тежнения на част от електората.




Казусът с обединението става още по-труден, ако прибавим като цел за обединяване и избирателите, които не са съпричастни нито с антикомунизма, нито с "дясното", но пък искат пазарна икономика, върховенство на закона и евроатлантическа ориентация на България. Броят на тези избиратели в център или център-ляво въобще не е за подценяване – става въпрос за над един милион души. През 2001 г. те гласуваха за победата на НДСВ, а след това за победите на ГЕРБ, отблъснати от риториката на традиционната десница. Те обаче са резерва над "гарантираните" 300 хиляди гласа. С тях и само с тях "традиционната десница" може да управлява, а не да бъде патерица на друго управление. Така идваме и до втория въпрос:


Каква е целта на обединението?


Ясно е, че ако тя е някакво подобие на Реформаторския блок от 2013 г., таванът ще бъде 300 хиляди гласа, а успех – място на малък коалиционен партньор. Тук може да се спори за модела, по който това обединение ще стане, и дали следващия път може да бъдат постигнати по-големи успехи с единно ръководство. Но ролята на малък политически играч не подлежи на съмнение. Като цяло това е фокусът и на публичните коментари за обединение.


Ако обаче искаме обединение за промяна на България, тогава трябва да спрем да говорим за "десница", а за "демократична общност". Въпреки песимистите в България има достатъчно електорат, който да бъде обединен около основните ценности на традиционната десница: либерална демокрация, евроатлантическа ориентация, върховенство на правото, пазарна икономика. Ако така размишляваме, задачата вече не е "обединение на дясното", а обединение под едно знаме на демократичната общност. Възможно ли е? Да, при определени условия.


На първо място е каузата. Голямото обединение може да е само около голяма цел, която припознават поне два милиона души. Такава цел е да станем достойни европейци със средноевропейски жизнен стандарт (доходи, среда, перспективи). Средството - засилената европейска интеграция, а не просто съдебна реформа, без която така или иначе интеграцията е невъзможна. Освен в прецизирането на посланията провалът на десницата е и в техния "превод" на разбираем език. С рационални аргументи - на каквито са подчинени предизборните дебати - можеш да успееш в научен спор, но изборът на хората е преди всичко емоционален. Примерно рационално е да се говори за еврофондове и доходи, а емоционално - за идентичност, за българите като едни от най-старите европейци, за Европа като наш дом, от който ни бяха откъснали и - с лозунги за кух патриотизъм - не допускат да се върнем. Самата емоция пък печели, когато е позитивна – примерно да станем достойни европейци, и не толкова, когато е негативна (антикорупция, антимафия и др.).


Второ, идеята за голямо обединение включва компромиси с ключови теми за отделни общности. Примерно темата за лустрация предотвратява голямо обединение. Същото прави етикетът "десен". Това не значи да се забравят, а че просто не следва да са част от словесния арсенал преди спечелването на управленски мандат. Тук правилото е: колкото по-малко са целите, около които се обединяваме, толкова по-голямо обединение е възможно. Добавянето на всяка следваща цел като основна е начало на разединение вместо обединение. Друго важно правило е последователността в реализация на целите: не може да се справиш с олигарсите без върховенство на правото; или да се мислиш за "десен" в условията на фасадна демокрация.


Трето, за голямо обединение е необходимо разбиране на мотивацията на електората. Гласуват за принципи обикновено предприемачи и хората със свободни професии, които не очакват доходи от държавата, а искат свобода за изява, наказание за нарушителите на закона и по-малко бюрокрация. Само с тях обаче избори не се печелят. Традиционната десница привлича електорат на принципна основа, чиято опаковка е "който не работи, не трябва да яде". Практиката обаче показва, че опаковката обикновено се захвърля след изборите и се преминава към задоволяване на лични и групови интереси, които свиват електоралната подкрепа. Най-важният принцип на десните – меритократизмът - следва да отразява и интересите на партийните и гражданските структури, които желаят заслугите им в предизборната надпревара да бъдат отчетени в следизборната нощ. Макар тези интереси да са възприемани като меркантилни, те са резонни и винаги са съществували в българската демократична история. Тук не говорим непременно за шуробаджанщина, а за осигуряване на кариерно развитие на занимаващите се с политика. Иначе правенето на кампанийна политика без професионални политици и витални местни структури е обречено на перманентен провал.


Четвърто, след редица опити трябва да е ясно, че обединение чрез коалиционна интеграция на малки политически формации с техните ръководства е залог за провал. Вместо сборуване на електорат по-често се мултиплицират проблеми, идейни различия и поводи за разединение. Единствените политически субекти, които едновременно останаха големи и дългосрочни, са партии - ГЕРБ, БСП и ДПС. За целта е нужна вертикална интеграция. Само обединение, което е инклузивно за избирателите по отношение на социален и материален статут, професия, география и образование, има потенциал.


Пето, голямото обединение изисква влиятелни съюзници. Куриозно е, че през годините на прехода диалог между традиционната десница и организациите на българския бизнес, чиито интереси уж защитава, почти отсъстваше. Причините са много, някои основателни, но всички изключващи. Ясно е, че тук трябва да има съществена промяна без предразсъдъци спрямо доказалия се бизнес на пазарни начала. Особено важен е интензивният диалог със сдруженията на малкия и средния бизнес, чийто автентичен политически представител би трябвало да е десницата. Задължително трябва да бъдат чути и адресирани предложенията на търговските камари към посолствата, които най-добре отразяват интересите на чуждестранните инвеститори. Не трябва да се пренебрегват и други национални организации като синдикатите, професионалните съюзи и др.


Шесто, не е възможна голяма победа без широк достъп до националните и регионалните медии. Неслучайно печатните медии бяха в голяма степен монополизирани, а същият процес се наблюдава и в електронните медии без интернет. Четвъртата власт е ключова за степента на информираност на широки слоеве от населението по една или друга тема, съответно тя може да мобилизира или да предотврати формирането на обществено мнение по тях и граждански коалиции за промяна. Значението на едни или други медии ще зависи и от промяната в избирателната система, в партийното субсидиране, а също и на самия медиен пазар спрямо сегашното му блатно състояние. В близките години само с интернет ще е трудно да се спечелят избори въпреки нарастващата му роля, свързана с по-големите възможности за индивидуално таргетиране на избирателите. Това ни води към следващия проблем – финансирането.


Седмо, успешната предизборна кампания изисква значителни финанси, но с ясен произход. За сега най-перспективно е "crowd" финансирането, което практикува "Да, България" – с дарения на потенциални избиратели. Дали обаче този финансов модел е устойчив предстои да разберем. Така или иначе принципът на финансиране следва да е "дарения с малки суми от много места", за да се избягват зависимости на ръба и отвъд закона. Друг важен източник, от който бяха лишени малките партии на старата десница, бяха партийните субсидии. Без тях през идните години става още по-остър въпросът за намирането на достатъчно средства. Донякъде този проблем може да бъде смекчен с масовото участие на доброволци, които чрез собствен труд, активи и влияние да компенсират традиционното им набавяне чрез външно финансиране. Тяхната мобилизация ще зависи от каузата и от цялата организация за нейното постигане.


Осмо, не може да се спечелят избори с езика на омразата. Комуникацията с потенциалните избиратели на десницата винаги е била ахилесова пета. Още не може да се излезе от езиковия репертоар от началото на прехода, изпъстрен със закани за декомунизация, лустрация, смяна на системата и други, които играят отлична роля за сплотяването на комунисти, десари, хора с леви убеждения или дори просто наплашени избиратели. Преходът познава четирима политици, които без този речник, а с позитивна визия, тон или прости добри думи като магнит са привличали стотици хиляди за кратко време: Петър Дертлиев, Петър Стоянов (със служебен премиер Софиянски), Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов. Мисля, че те дадоха чудесен урок, който още не е научен добре. Подчертавам - става въпрос за печелене на избори.


Девето, но вероятно първо по важностголямото обединение изисква голямо лидерство. В историята на прехода сме били многократно свидетели на ролята на лидера. В голяма степен една личност е била в състояние да спечели избори – достатъчно е да си спомним за споменатите по-горе политици. Този фактор ще е винаги ключов в нашата народопсихология, която ни казва, че българинът гледа знаменосеца, а не знамето. Разбира се, лидерите не се избират с конкурс, а сами се налагат. В нашата история помним примерите с Васил Левски и Бенковски. Какво е общото между тях? Че стават лидери, след като са били помощници в организацията за постигане на национална кауза, заразявали са с ораторски умения, станали са пример за подражание и са поели личен риск. Вероятно така ще припознаем и бъдещите лидери на демократичната общност.


В крайна сметка изводът е един: промяна в България е възможна само с участието на политическия център. Само за такова обединение си струва да мислим, ако каузата е България.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK