Българският въпрос в руската дипломация през XIX век

Великият княз Сергей Александрович (в средата), полковник Владимир Владимирович Скарятин (на коня) и Принц Александър фон Батенберг (в дясно), Пордим, 1877 г., Руско-турската война

© "Изгубената България"

Великият княз Сергей Александрович (в средата), полковник Владимир Владимирович Скарятин (на коня) и Принц Александър фон Батенберг (в дясно), Пордим, 1877 г., Руско-турската война



Сергей Спиридонович Татишчев е руски дипломат, историк и публицист, работил в Азиатския отдел на Външното министерство на Руската империя. По време на Руско-турската война от 1877 г. - 1878 г. участва в бойните действия край Плевен като ординарец на ген. Тотлебен. След войната е работил във Външното министерство за министрите граф Игнатиев и граф Дмитрий Толстой. След като напуска Външното министерство, Татишчев пише за изданията "Русский вестник", "Новое время", което става водещ орган на консервативната руска преса, "Nouvelle Revue" и др.


Сергей Татишчев е привърженик на идеите на "националния егоизъм". Историците го описват като критик на "благотворителните" настроения в дипломацията на Русия. Той критикува пренебрегването на националните интереси в името на законовия ред в Европа и самостоятелността на младите славянски държави.


Докторът на историческите науки от Института за история на Русия към Руската академия на науките Виктория Хевролина (1931 г. - 2016 г.), описва Сергей Татишчев като привърженик на "националната" външна политика или "политиката на реалните интереси":




"Татишчев гледа на България като на арена на руско-австрийското противостояние и внася в дискусията на българския проблем присъщата си страст. Той вижда връщането на България в орбитата на руското влияние като главна задача на Русия в българския въпрос".


Тя посочва, че през втората половина на 80-те години на XIX век Русия губи своя авторитет на Балканите, а отношенията с България са прекъснати.


По време на кризата в двустранните отношения между нашата страна и Русия Татишчев пътува до България със знанието на руското външно министерство. Тогава той се среща с българския премиер Стефан Стамболов. В резултат на разговора между двамата, Стамболов изпраща пратеник в Русия, но царят не го приема. Тази част от мисията на Татишчев е неуспешна.


Хевролина допълва – "Той съзнаваше, че Кобургът и Стамболов са стабилни и се ползват с авторитет сред голяма част от населението на България. Да се очаква преврат срещу тях е безполезно."


Портрет на Княз Фердинанд в униформа на капитан I-ви ранг, заснет на скалите при Евксиноград, вероятно около 1906-7 г.

© "Изгубената България"

Портрет на Княз Фердинанд в униформа на капитан I-ви ранг, заснет на скалите при Евксиноград, вероятно около 1906-7 г.


Затова Татишчев предлага промяна в руския подход спрямо България – България и Русия, този път като равноправни субекти трябва взаимно да си помогнат. Русия да помогне на България да обедини земите си в границите от Сан Стефано, а България да съдейства на Русия да си реши проблема с проливите (тоест да ги завладее).


Дъщерята на Татишчев, Мария, не успява да получи архива и дневниците му от държавата. Мотивът е ясен – текстовете му са "безусловно секретни", тъй като са свързани с неговата работа по "височайшата воля" изключително за господаря император, а не за "общо ползване".


Татишчев е оценен високо от Николай II за приноса му при сключване на съюз с Франция и за признаването на българския княз Фердинанд от Русия. През 1896 г. е награден с орден "Св. Александър" първа степен, а през 1898 г. получава знака Officier d’Instruction Publique. Той се сдобива с "благодарността на Русия и всеобщи симпатии" и заради това че, допринасяйки за съюза с Франция, предпазва империята от нашествието на австро-германците, се казва в предисловието на Николай Малеванов (2003 г. – 2007 г.) към книгата на Татишчев "Детство и юношество на великия княз Александър Александрович".


През април и май 1888 г., в коментарите си "Из миналото на руската дипломация", Сергей Спиридонович Татишчев отново пише за българо-руските отношения:


"Великите исторически начала при създаването на Русия са здравият и трезв егоизъм, подчинение на всички други съображения на грижата за благото на руската държава и народ. От тази гледна точка политиката, към която трябва да се придържаме по отношение на България ще ни се представи с поразителна яснота.


...Какво изискват в България нуждите и ползите за Русия. Те изискват България да не се явява бърлога за нашите вътрешни врагове и да не става оръжие против нас в ръцете на външни врагове."


Татишчев определя българския "народен идеал" по следния начин: обединение в една държава на всички земи на Балканския полуостров, населени с българи. За реализацията му, както и за гаранция на нашата свобода и държавна цялост той предлага "органично свързване на нашата армия с вашата, общ устав, общ план за мобилизация, признаване на началото на подчинение на българското военно министерство на руското", тоест безусловно съюзничество или необявено васално подчинение на България на Русия. Разбира се, българската армия трябва да заеме ordre de bataille (боен ред) с руската армия, в случай на нападение над Русия и заедно с нея да отблъсне неприятеля. Татишчев е готов да предостави на България Сан-Стефанската територия, а условието, според него, е България да съдейства на Русия да завладее Константинопол. За целта, предлага той, България при необходимост да "отстъпи Бургаския порт, за уреждане на нашия [руския] черноморски флот". Целта е утвърждаването на Русия в проливите Босфора и Дарнанелите – "това е необходимо условие не само за нашата помощ, но и за съгласие за образуване на "целокупна" България", пише Татишчев.


А каква е рецептата на Татишчев, ако България е избрала вече своя път и се е съюзила със съперниците на Русия?


"Ако е така, то на Русия не ѝ остава нищо друго, освен да погледне опасността директно в лицето и, осъзнавайки погрешността на предишните си възгледи за България, да се отрече от всяко съчувствие към тази страна, нейния управител и населението ѝ, да ги признае за свои врагове, толкова по-непримирими, колкото по-значителни са оказаните им от нас благодеяния. Убеждавайки се в предателството и измяната на българите, ние следва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се успокояваме от мнимите различия в настроенията на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство.


Всичко, което беше направено от Русия за България трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия не трябва да бъде "целокупна" България, а даже разделяне на сегашното княжество между съседите: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица по протежението на Черно море, която Русия може остави за себе си.


С една дума, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е преминала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша – да я разчленим, да я смачкаме, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички останали племена, населяващи Изтока, като доказателство за това, че позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да повдигне ръка срещу велика Русия."


Това, според Сергей Спиридонович Татишчев, трябва да се случи със страната ни ако загуби "закрилата на руския двуглав орел".


Руските историци днес, както и съвременниците на събитията от края на XIX в. и началото на XX в., виждат "ясно" причината за "неблагодарността" на България – либералният уклон и партнирането със Запада и западноевропейските страни. В тази връзка, историкът Хевролина пише следното:


"Според славянофилите, освободена България можеше да стане ядро на Балканска федерация. Политическата структура на държавите – членове на федерацията – в представите на славянофилите трябваше да е такава, каквато те мечтаеха да създадат в Русия: монархия със силна върховна власт, широко местно самоуправление и упование на православната църква. Народното събрание по-скоро беше съвещателен орган, а не законодателен. По мнението на славянофилите, европейските политически институции бяха чужди на славяните. Аксаков например твърдеше, че за славянските народи, демократични по своя дух и земеделски по икономическата си нагласа, западните образци, ориентирани към "преобладаване на града", парламентаризма и ограничената власт на монарха, не са пригодни.


По тази причина, Търновската конституция, приета в България през 1879 г. е била неприемлива за славянофилите и те временно приветстваха нейната отмяна през 1881 г. от Александър Батенберг. Аксаковият вестник "Русь" в тази връзка твърдеше, че Българският народ, току-що започнал да води политически живот, още не е узрял за Конституция по западен образец.


Възникването на политическите партии в България, според славянофилите, само поражда вражда в обществото и засенчва "интересите на отечеството, за сметка на личните и партийните интереси". Зад разсъждения от този вид в крайна сметка стоеше страхът, че България ще отхвърли покровителството на Русия и ще попадне в орбитата на западноевропейското влияние


Критиката към Търновската конституция постоянно бе съпровождана с остри подмятания по адрес на руските либерали, които бяха "ударили една ръка" при разработката ѝ. Това рефлектираше и върху българските либерали, живеещи, по мнението на славянофилите, с "чужди мисли" и се ориентираха към Европа. Поддържайки противоконституционният преврат от 1881 г., славянофилите действаха в унисон с Петербург."


Още в зората на XIX век руската имперска дипломация, освен запазване на установения ред в Европа след края на империята на Наполеон Бонапарт и противодействие на национално-освободителните движения на континента, има за цел и укрепване на позициите на Русия на Балканите. Така се стига до подписването на Свещения съюз, сключен през 1815 г., а негов инициатор е руският император Александър I.


Руско-турската война от 1828 г. - 1829 г., чиито основни бойни действия се провеждат на Балканите, допълнително укрепва позициите на Русия в региона. В резултат на скоротечната война, заради слабата подготовка на Османската империя, руската армия успява в много кратки срокове да завладее дунавските територии, както и ключови за Руската империя Черноморски крепости. При сключването на мирния договор от 2 септември 1829 г. Николай Първи, воден от желанието си да "сложи край на бедствията на войната и да възстанови устойчивия и непоклатим мир, дружбата и съгласието между двете държави", връща голяма част от завладените територии на Османската империя. Този акт на "добра воля" включва завоевания от Добруджа до Люлебургас.


Кримската война от 1853 г. -1956 г. е поредният етап от систематичните усилия на Русия да овладее проливите Босфор и Дарданели. Османската империя отказва да даде достъп на руския черноморски флот до тях. Западът – Великобритания, Франция, Австрия, не е съгласен със засилващото се влияние на Русия на Балканите и факта, че за това тя използва славянските народи и християнството. Така се стига до Кримската война, в която Западът оказва подкрепа на Турция.


В резултат на войната и загубата на Русия, империята губи достъпа до Босфора и Дарданелите. Става ясно, че Русия е видимо изостанала, в сравнение с европейските държави, които по това време преминават през индустриална революция. Александър II започва реформи, а в Руската империя зрее реваншизмът. Той ще доведе до Руско-турската война от 1877-1878 г.


По отношение на руската политика на Балканите след войната от 1877 г. - 1878 г. руският историк от Санкт-петербургският университет ИТМО Алексей Орлов пише:


"В центъра на внимание на руската дипломация се намираха държавите с православно вероизповедание, а сред тях първо място заемаше България. Именно в България, много повече отколкото където и да било другаде на Балканите се чувстваше влиянието и авторитетът на Русия. Именно по Българския въпрос руската политика беше особено заинтересувана и се държеше силно пристрастно. Първата Конституция (Търновската) се разработваше под ръководството на Русия. Административният апарат и армията на България се формираха със съветите и при съдействието на Русия. Външната политика и дипломация на Русия гледаше на България като на главна опора за разпространение на своето влияние на целия Балкански полуостров, сред другите славянски и неславянски народи"


По това време, пише Хевролина:


"[Граф] Игнатиев считаше за главна задача [на Русия] "утвърждаването на солидна и продължителна база нашето влияние на Изток". Той се надяваше, че отношенията с Турция, където на власт бяха дошли лоялни към Русия дейци (великият везир Махмуд-паша и др.), ще се подобрят. Също така, той набеляза мерки, насочени към укрепване на влиянието на Русия в региона: политическа пропаганда, благотворителност, откриване на училища, болница, банка, засилване на търговските връзки и др., или с други думи, призовава за борба със Запада с неговите средства. По този начин Игнатиев премина от призиви за помощ на национално-освободителното движение (в чиято безполезност вече се беше убедил), към призив да се започне широко идейно, финансово, търговско и културно настъпление и съревнование със Запада на тази плоскост.


Той виждаше пътя към възстановяване на могъществото на Русия в съюз със славянството. Обединението на славяните около Русия той считаше за нейна историческа мисия. Игнатиев не вярваше в "Европейския концерт"...


"Европейският концерт" е съгласието между европейските държави – принципът на "европейското равновесие" и баланс на интереси при регулирането въпросите от външната политика.


Още от времето на Екатерина Велика – XVIII в., руската имперска политика спрямо Балканите е консистентна и последователна – завоевателна и асимилационна, базирана на стремеж към контрол и засилващо се влияние. Тя остава непроменена и през съветската ера. Изменя се идеологическата основа на завоевателните интереси, но не и самата агресивна имперска доктрина.


За това вече съм писал – Сталин ползва България като разменна монета в пазарлъците му с Хитлер за Балканите и проливите, а усилията на страната ни да намери своето място и път сред съюзниците през Втората световна война са наказани от диктатора. Той се противопоставя на това, съюзническите бомбардировки над България да спрат, защото смята, че те засилват симпатиите към СССР, за сметка на чувствата към Запада.


СССР наследява и методите на идеологическата борба – още от 20-те години на XX в. Българските комунисти, подпомагани от Съветите, организират подривна и терористична дейност в страната и полагат всички възможни усилия да дестабилизират България, да завземат властта и окончателно да я вкарат в руска орбита.


Нещата не са се променили и днес. Путин няма интерес от "европейския концерт", без разбира се да правя пряк паралел между Европа от началото XIX век и Европейския съюз. Днешната кремълска доктрина за "Руския свят" не иска силна, единна и хармонична Европа. Западните Балкани, видимо от скандала в Сърбия покрай подготовката на преврат в Черна гора и усилията за дестабилизация на Македония, са все още в сферата на стратегическите интереси на Русия.


В днешна България се води същата отлично финансово обезпечена пропагандна идеологичека война. Икономиката е изцяло зависима от руската енергия. Очевидно е, че Черноморието е стратегически важно за Русия и то поетапно се заселва от руски граждани. Русия вече има собствен порт в Бургас – "анклавът" Росенец. Проруският псевдо-национализъм изцяло възпроизвежда и озвучава руските пропагандни клишета срещу либерализма и свободата, срещу западната демокрация и пазари. Политици се срещат с руски "разведчици", за да съгласуват чрез тях с Кремъл президентската си кандидатура. Партийни лидери се кичат с руски (постсъветски) пропагандни атрибути – т. нар. "Георгиевски лентички".


Дори съветските тотеми, пръснати из градовете на България са ревностно пазени и стриктно охранявани от Руското посолство и властта в страната, а Русия иска да внася нови, още по-мащабни и "величествени".


България изглежда застинала в "руско-дунавската област", между 16-та република на СССР и 23-та република от Руската федерация.


Или поне такива са усилията на днешната руска дипломация.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK