Православна цивилизация?

Православна цивилизация?

© Цветелина Белутова, Капитал



Избори 2022

Напоследък забелязвам симптоматична промяна в руските геополитически клишета, коeто, струва ми се, налага както на тях самите, така и на почти неприкритите пропагандни цели на тяхната употреба от различни идеологически и политически кръгове да се направи по-задълбочен критически анализ.


Повод да се заема с него ми дава зачестилата употреба например на понятието "православна цивилизация", противопоставяна на "Европа", която се стилизира не, както би следвало да се очаква, като "католическа" и "протестантска" (ако "цивилизацията" се определя по вероизповеден признак), а сякаш като изобщо не-християнска (като "Гей-ропа"), а също на "Запада" (който пък е направо анти-християнски – "либерален").


Православната цивилизация напоследък стана и любим "топос" за дейците на българското "национално движение Русофили" и често се използва от богословски напълно неграмотния му председател Николай Малинов. В своя неотдавнашно интервю той например приписа израза "силата, която задържа" (идването на Антихриста) или на гръцки κατέχων на св. Иоан Богослов, вместо на действителния му автор св. ап. Павел (срв. 2 Сол. 2:6-7). Още по-наскоро същия израз – "православна цивилизация" – употреби в разпростряното на цяла страница във в-к "24 часа" интервю гостувалият у нас депутат от руската Дума Сергей Гаврилов. В него той заявява: "на Запад се изгражда тоталитарно общество, което вече не подкрепя християнските ценности. От Изток настъпват радикалният ислям и тероризмът. Добрите отношения между нашите две държави (т. е. България и Русия – б. м.) са шанс за спасението на православната цивилизация".




Няма да коментирам тук конкретните твърдения на депутата за "тоталитарното общество" на Запад и за шанса ни с Русия да спасим "православната цивилизация". Ще обърна внимание само на това, че въпросната "православна цивилизация" навлезе в руския (и русофилски "дискурс") всъщност едва от 2014-2015 г. Преди това Путиновите идеолози и геополитици предпочитаха да работят с едно друго понятие – "Евразия". В това няма нищо чудно, защото водещо в идеологическия спектър в Русия тогава бе т. нар. "неоевразийство", чийто лидер Александър Дугин още от средата на 90-те години на 20 век реанимира идеите на (емигрантския) "евразийски" кръг на П. Савицкий, Н. Трубецкой и Н. Сувчинский – т. е. идеите за това, че Русия не е европейска страна, но е уникален културен синтез, който следва да се определи като "мир Евразии".


Реанимирането на евразийските идеи – ще обърна внимание – съвсем не случайно бе най-интензивно през първото десетилетие на нашия век, когато, в противовес на разширилия се с бившите сателити на СССР от източна Европа ЕС, Путиновата администрация се бе заела да създаде един алтернативен на Европейския "Евразийски съюз". Би могло да се каже дори, че политико-инженерният проект "Евразийски съюз" отговаряше на първия етап от "ерата Путин" в Русия, характеризиращ се с опит за реванш на Русия (само) в пространството на разпадналия се СССР, т. е. с опита на Русия да възсъздаде отново старата империя на Московските и Петербургските царе в противовес на разгорелите се веднага след падането на комунизма местни национализми в бившите съветски републики.


Всъщност на Русия от началото на XXI век стана болезнено ясно, че нито ще бъде приета в един "общ европейски дом" (за който бленуваха Горбачов и Елцин), нито ще успее да възпрепятства разширяването на ЕС и НАТО на Изток, нито пък някой има намерение да се съобразява в бъдеще с наглите й претенции за запазване на монопола върху поробените от Сталин източно- и централно-европейски държави. Болезнена реакция на всичко това бе именно новото "евразийство". Щом няма да бъдем допуснати "в Европа", щом няма повече да ни се признават там "зони на влияние" и няма да имаме геополитически преференции дори на териториите на бившия Варшавски договор, ние пък ще се заемем с повторното консолидиране на онова, което изгубихме като СССР. И никой да не смее да се меси в това, вече безспорно "наше" пространство. Сигнал за решимостта на Путин да защити тази своя политическа теза бе инвазията му в Грузия през 2008 г. и отпорът срещу "Оранжевата революция" в Украйна (включително с опита да бъде отровен нейния лидер В. Юшченко), а също безпрецедентното насилие при смазването на чеченския сепаратизъм.


Голямата, заветната цел обаче на този първи етап от "ерата Путин" бе създаването – върху постсъветското пространство – на един Евразийски съюз, доминиран разбира се от Русия. Доколкото обаче той все пак трябваше да бъде "съюз" и доколкото пост-комунистическа Русия вече не притежаваше ресурс да стане абсолютен имперски център на своята "Евразия", въпросният "съюз" трябваше да изгради свое ядро – по идея, от славянските страни в него – т. е. от Русия, Украйна и Беларус.


И именно в процеса на идеологическото обосноваване на това "ядро", евразийската идеология преживя своя пик. През 2011 г. напр. Александър Дугин защитаваше тезите, че Русия въобще не е "обикновена национална държава", но е "държава-свят" ("государство-мир"), в което множество етноси и култури образуват "сложна тъкан, всеки елемент от която – славянският, тюрският, монголският, палеоазиатският е взаиморастворен в другите и така изгражда Русия-Евразия". Въобще, Русия-Евразия, според Дугин е "самостоятелна и особена духовно-историческа реалност, съставена на основата на славянската култура, тюркското номадство и православната традиция /Ал. Дугин, Геополитика, М. 2011, стр. 167/.


Както се вижда в "неоевразийския" период на руската политика ролята на Православието не е нито изключителна, нито дори доминираща. Напротив, в "самостоятелната духовно-историческа реалност" Русия-Евразия равноправни елементи са и тюркският и монголският (татарският), а "православната традиция" е само една от основите й (наред с "номадско-степната").


Снемането от "въоръжение" на "евразийската" стилизация на Русия настъпи (и за по-внимателният наблюдател това трябва да е очевидно) с втората украинска революция (тази на "Майдана") – т. е. с окончателното изгубване на Украйна за лелеяното "евразийско ядро" и когато стана ясно, че въобще планираният "Евразийски съюз" е безнадежден проект – безнадежден впрочем от самото начало и съвсем независимо от "отпадането" на Украйна, защото никакви предпоставки за това той да бъде някаква сравнима с ЕС алтернатива, никога не са съществували.
След "Майдана" на Путиновата администрация стана ясно, че Русия очевидно не ще може да господства дори над пространствата на бившия СССР по начина, по който го бе правила от 1917 г. до 1989 г.


Ето защо откъм 2012-2013 г. започна една преориентация на руската империална политика, която по парадокс – претърпяла крушение в своята "Евразия" – стана по-агресивна по отношение на Европа. Но в този смисъл "топосът" за "самостоятелната духовно-историческа реалност Евразия", т. е. за евразийската и противопоставена на европейската "цивилизация" трябваше да бъде изоставен. Първо – той бе изначално насочен на изток (от Русия) и второ – не можеше да има никаква релевантност за който и да било регион на атакуваната Европа. Нито един от бившите съветски сателити от източната част на континента не би приел да бъде идентифициран като принадлежащ към някаква "евразийска", а не европейска група народи.


В кои страни и с какъв (нов) геополитически конструкт можеше "да работи" Путинова Русия след краха на проекта "Евразийски съюз"? В традиционното "всеоръжие" на руската имперска политика славянофилството на 19 век бе абсолютно неизползваемо – след травмата на съветската окупация никоя славянска централноевропейска държава не би приела да бъде причислена към дефинирана на расов принцип общност, чийто център би бил доскорошният окупатор. Нито Полша, нито Чехия, нито Словакия биха могли да бъдат "придърпани" към някаква единна "славянска цивилизация" с Русия.


Ето как се стигна до възхода на понятието "православна цивилизация" (характерно е, че постепенно с него започнаха да си служат и лидерите на доскорошното "неоевразийство" като Александър Дугин). Бих казал следователно, че конструктът (или геополитическият проект, макар че като такъв той е само в стадий на усилия по реализирането му) "православната цивилизация" отговаря на втория (днешния) етап от "ерата Путин" – обръщането от постсъветското пространство ("мир Евразии") към източно- и централно-европейското, т. е. на този по-агресивен в сравнение с първия етап от новоимперската политика на Русия. Ние не успяхме да консолидираме отново пространствата на старата руска и довчерашната съветска империя в една оградена от Европа и монополно доминирана от нас "Евразия", затова пък сега ще се опитаме да откъснем от Европа един регион, който се различава от останалите в нея по вероизповеданието си, но който чрез него е еднороден с нас – това е подтекстът на употребата на новия "топос".


Подробната му критика ще се опитам да направя по-нататък. Сега ще отбележа само, че ироничното в ситуацията се състои в това, че той всъщност е "произведение" на един дълго оспорван (и в Русия) американски политолог – авторът на научния бестселър "Сблъсъкът на цивилизациите", Самюъл Хънтингтън.


Нека припомня, че в края на 90-те години на ХХ век, когато в Европа все още се водеха спорове за мащаба на разширяването на ЕС и НАТО на изток (и когато в Русия властите все още претендираха да бъдат приети като равноправни обитатели на "общия европейски дом") Хънтингтън, предсказвайки, че XXI век ще стане век на "сблъсък на цивилизациите", освободили се от изкуствено обединяващите ги до този момент два мега-блока, създаде значителни главоболия на новите демократични правителства на източно европейските държави като отдели от "европейската цивилизация" една вероизповедно дефинирана – "православна цивилизация", която, според него, не можеше да се определи като принадлежаща към Европа.


Най-лошото бе, че влиятелният автор обвързваше дефинирането на своите "цивилизации" с текущия политически дебат за разширяването на ЕС и предвид предвиждания от него "сблъсък" почти експлицитно препоръчваше непринадлежащите към "европейската цивилизация" страни да не бъдат приемани в евро-атлантическите структури (за да не им създадат в бъдеще много силни главоболия). Нека цитирам: "Какво е Европа? – пита Хънтингтън в книгата си и отговаря – границите на Европа на север, запад и юг се определят от големи водни маси, а южната граница съвпада и с ясно изградена културна граница. Но къде всъщност се намира източната граница на Европа?


На кои страни трябва да се гледа като на европейски и съответно като на потенциални членки на Европейския съюз, НАТО и други подобни категоричен отговор на тези въпроси се корени в съществувалата векове наред разделителна линия между народите на западното християнство и православните и мюсюлманските народи. Тази граница датира още от разделението на Римската империя през IV в.. Тя е минавала там, където я съзираме и сега, в продължение на поне пет века. Започвайки на север тя минава по сегашните граници между Финландия и Русия и между балтийските страни (Естония, Латвия и Литва) и Русия, пресича западната част на Беларус, през Украйна, където разделя униатския Запад от православния Изток, продължава през Румъния, където отделя Трансилвания с нейното католическо унгарско население от останалата част от страната, и през бивша Югославия по границата, разделяща Словения и Хърватия от останалите републики. На Балканите, разбира се, тази линия съвпада с историческото разделение между Австроунгарската и Османската империя. Тя е културната граница на Европа Къде свършва Европа? Европа свършва там, където свършва западното християнство и започват ислямът и православието. Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цяло подкрепят sotto voce и който различни интелектуалци и политически лидери приемат експлицитно." /Самюъл Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите, С. 1999/ Разсъждението на Хънтингтън завършва по следния безапелационен начин: "Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага ясен критерий за приемането на нови членове в западните организации."/Пак там/


Всъщност ние днес трябва да благодарим Богу горещо, че западните "интелектуалци и политически лидери" в последна сметка не приеха "експлицитно", че Европа "свършва там, където свършва западното християнство" и не възприеха като "ясен критерий" за приемането на нови членове в западните организации критерия на Хънтингтън. Забавното в случая обаче е, че въпросният критерий тогава не приеха и в Русия, където бяха почти обидени, че тяхната велика държава попада извън границите на Европа ("самостоятелната духовно-историческа реалност Евразия" тогава бе още достояние на малки групи от разпадналата се организация "Памят" от която малко преди това бе тръгнал и бъдещият й идеолог Дугин). Съвсем естествено, че принадлежим на цивилизация "извън Европа" не биха се наели да твърдят и консолидиралите се доста по-късно у нас "русофили".


С две думи: убедеността в съществуването на различна от европейскатане-европейска "православна цивилизация" изплува в умовете на руските геостратези и политици (и на подведомствените им "русофили" в държавите от тази "цивилизация") с осемнадесет-деветнадесетгодишно закъснение, когато, за съжаление на всички тези кръгове, поне две от принадлежащите към "православната цивилизация" страни (Румъния и България) вече бяха станали членове и на ЕС и на НАТО, а днес към тях са се запътили поне още две православни страни (Черна гора и Македония).


Истинският проблем обаче не е закъснялото "осъзнаване" на конструкта "православна цивилизация" от страна на Русия – ние вече обяснихме защо именно той замени топоса за "Евразия" и защото го замени тъкмо след 2012 г. Истинският въпрос и днес е: има ли основание Хънтингтън да отделя от Европа (и европейската цивилизация) православните държави от Балканите и да ги "пришива" към Русия и има ли основание Русия (макар и със закъснение) да атакува именно този регион на ЕС като чужд на Европа, където се изграждало "тоталитарно общество" и вече "не се подкрепят християнските ценности" (според депутата от думата Сергей Гаврилов).


На мнозина би трябвало да е известно, че съм православен християнин. Какво бих могъл тогава да имам против тезата за една "православна цивилизация"? Нима само това, че (нека се изразя крайно внимателно) не съм горещ русофил?
Ще се опитам да отговоря на това следващия път.


Първата част на статията "Православна цивилизация" е от портала "Култура"

Избори 2022


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK